Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (10) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава десета

Планетата носеше странното име Радом. Съдейки по бойкото есперанто на диспечерите на местния космодрум, тя представляваше една от добре съхранилите се отломки на древната земна империя. Тони Хауърд се бе оказал прав. Морган не само че не пусна пленниците да се поразтъпчат по повърхността на новата за тях планета, но и помоли Язон да не влиза в радиоконтакт с радомците, както той наричаше местните жители, а също така да не се движи по кораба докато не получи специално разрешение, освен ако не желаеше да го затворят някъде в някоя каюта или лаборатория. Язон не възразяваше. Фактът, че на двамата с Мета им бяха позволили да зърнат стартовите площадки от другата страна на бронята, беше не малка чест.

И докато тежкият пиратски кръстосвач, положен върху гигантска платформа, дърпаха с влекачи през целия космодрум в някакъв далечен ъгъл, очевидно за профилактика по план и дозареждане с гориво, Язон открои сред множеството приземили се на Радом кораби четири, дори пет такива с познати гербове — на планетите Мехаут, Клианда, Скоглио и което беше наистина удивително, Касилия. Корабът от Касилия представляваше съвсем дребна ракета, очевидно цивилна, но малко поочукана, дали от някаква престрелка или или таран, не ставаше ясно. А Мета му прошепна, че такъв тип високоскоростен летателен апарат притежава повишена мобилност при хиперпространствените преходи и най-вероятно е снабден с устройство за радиомаскировка. Но въпреки всичко това не приличаше на сериозно преследване. Виж, далеч по-вероятно да беше някаква хитра уловка на разузнавателната служба на Уейн. Много забавен трик, отвличащ вниманието от истински сериозния противник.

Морган можеше и сам да забележи ракетата, но можеше и да не успее. Нали именно част от задълженията на Язон се състояха в това, да помага на главатаря на флибустиерите да се ориентира в подобни сложни ситуации. Но… вътрешният му глас му подсказа: „Не си отваряй устата.“. И след като му се довери, вече после, когато успя да претегли щателно всички „за“ и „против“, разбра, че е постъпил правилно. Та нали щеше да е смешно и срамно да твърди, ако Морган тръгнеше да бяга от „опашката“, а после да се окаже, че в касилийската ракета се е намирал обикновен санитарен инспектор или търговски пътник. Немалко народ на една такава планета можеше да си позволи каприза да си купи такъв скъп полушпионски кораб. И щеше да е странно (и отново срамно!), ако Морган просто изпепелеше в духа на най-добрите си традиции касилийската ракета заедно с целия й екипаж без дори да си направи труда да изясни всички обстоятелства. И най-накрая, ако зад цялата работа стоеше самият Уейн, нямаше ли да е по-хитро да изчака развоя на събитията до самия му край? Тогава щеше да извлече и повече изгода.

След окончателното спиране на транспортната платформа една специална група флибустиери напусна кораба, и Морган любезно осведоми Язон за какво става дума.

— Ще контролират товаренето.

— И аз се досетих. А какво именно? Ако не е тайна, разбира се.

— Не е тайна. Акумулатори, гориво, резервни части, оръжие, боеприпаси… Стандартен комплект.

— А когато го натоварят, веднага стартираме както вие тогава от Касилия ли? — досети се Язон.

— Е, ти пък откъде заключи? — засмя се Морган. — Тук ще си плащаме редовно.

Язон много не му хвана вяра, но се въздържа да коментира.

— Мога ли да хвърля едно око на оръжието? — запита Мета, както винаги с блеснали очи дочуеше ли думата „оръжие“.

— Разбира се, че може.

Морган беше в отлично настроение. Той седеше пред компютъра и тракаше по клавишите, като от време на време хвърляше поглед върху екрана, в ъгъла на който пробягваха групи от цифри, и правеше още някакви допълнителни изчисления. Резултатите им се извеждаха на малък екран под лявата ръка на капитана, с който той сякаш криеше тези свръхсекретни данни от всички, подобно на ломък картоиграч. Язон още от по-рано беше забелязал, Морган не се доверява на компютърните разчети, и всичко, което касаеше пари, задължително проверяваше повторно сам. Още малко да почне да ги смята и с молив! В Галактиката по един удивителен начин се бяха размесили високи технологии и древни предразсъдъци, най-дълбоки знания от различни науки и диви древни религии. А висшата мъдрост и милосърдие на едни цивилизации съществуваха едновременно с тъпата и безсмислена жестокост на други. А това вече не беше смешно, а направо страшно. Най-вече затова, че един от главните представители на най-жестокото безумие сидеше в момента до Язон в капитанското кресло.

Гръмкият звук на повикване го изтръгна от философските размишления. Постът на външния щлюз искаше от началството разрешение да предаде апарата за връзка на местния бос. Морган поиска да излъчат лицето на радомеца на екрана в рубката. Той радостно се захили при вида на физиономията, явно беше стар негов познат. И веднага заповяда да го пуснат на борда на „Конкистадор“. Язон очакваше, че двамата с Мета ще ги помолят да напуснат залата, но Морган явно от някакви свои съображения беше решил да води преговорите в присъствието на гостите си.

Радомецът се казваше Гроншик. Той се оказа невисок и червендалест много набит младеж с късоподстригана коса и ситни бързи очички. Сакото заплашваше всеки момент да се пръсне по шевовете на тежкото му мускулесто тяло, а главата му сякаш излизаше направо от плещите.

— Е, момчета — започна Гроншик още от прага. — У нас всичко е наред. Заредихме ви трюма в пълен обем. Боклуци не държим, проклет да съм. Момчетата ви провериха всичко, ще донаместят, ако се налага, така че давай мангизите, и ще се разделим като братче и сестриче. Ферщеен?

Речта му беше много странна. Граматически правилни фрази на есперанто обилно биваха размесвани с жаргонни изрази от най-различни езици. За значението на някои от тях дори и Язон можеше само да се догажда, но когато разбираше със сигурност, автоматически си превеждаше на познатия му галактически жаргон на престъпния свят, който разпространен навсякъде, на същата Касилия, на Мехаут, Лусуозо, или Грублиани, общо взето на световете от средно и високо етапи на развитие.

Морган още веднъж направи сверка със списъка на екрана, после вдигна ръка и щракна с пръсти. Много си падаше по този жест! В същия миг от коридора се разнесе силен вик, електромагнитни подметки издрънчаха по пода, и накрая в рубката влетя един от най-заслужилите флибустиери Джо Монбар, със стандартния банков чувал пари.

„Аха, ето защо си ме оставил, Хенри! — досети се Язон. — Искаш да се уверя, че флибустиерите също умеят да се разплащат честно. Хм, любопитно. Само остава да разбера за какво му е тази честност.“

Пачките с пари бяха бързо изброени. Гроншик ги опакова обратно в чувала и в знак на искрено удовлетворение от извършената изгодна сделка свали от пръста и връчи на Морган широк пръстен от зелен метал с пъстроцветен искрящ камък. Язон не беше голям специалист в ювелирното дело, но беше чувал, разбира се, за зеленото барнардско злато и вирунгейски многоцветни камъни. И дори имаше примерна представа, че цената на подобна дреболия е сравнима с цената на универсален космически кораб най-нов модел.

Този щедър подарък от страна на местния бос Гроншик можеше да се разглежда просто като отстъпка на купувача на едро, но Язон се досещаше, че в постъпката му се криеше и някакъв потаен смисъл, обещание за по-нататъшно сътрудничество ли, признание за стар дълг, или кой знае какво друго.

Докато се подготвяха за излитане, стана ясна една интересна особеност: оказа се, че са закупили толкова много гориво, че нито горивните резервоари, нито товарните отсеци на „Конкистадор“ могат да го поберат. Затова към купа покупки беше добавен най-големия танкер, който местните радомци имаха в наличност, за половин милион тона, и сега петима флибустиери съставляваха екипажа му. От другите кораби много евтино закупиха само два бивши военни леки катери миналогодишен модел. Те ставата както и за разузнаване, така и за бойна охрана.

Общо взето, целият натоварен на „Конкистадор“ арсенал, силно разнообразен според разбиранията на флибустиерите, откровено остави Мета разочарована. Тези проклети разбойници по широкия космически друм използваха потресаващи технически новости в транспорта, в бита, в защитните средства и комуникации, дори и в медицината. Но по отношение на въоръжението явно предпочитаха най-архаичните типове. И огнестрелните, и подривните, и електромагнитните, и лазерните устройства бяха някакви съвсем морално остарели, да не говорим за либимите допотопни саби. Пиратите сякаш нарочно си създаваха трудности в бъдещия бой, за да могат после да ги преодоляват бляскаво, демонстрирайки на всички силата си, безстрашието, отчаяната си воля за победа. А кой не знае, че на война това често е много по-важно и от най-съвременното оръжие.

На връщане към стартовата площадка те отново минаха покрай същите докове, но от касилийската ракета нямаше и помен. Вместо това между два товарни кораба планетарен клас се беше напъхал одърпан туристически лайнер; с такъв тип кораби превозваха пътешественици от далечните покрайнини, които обичат да икономисват от транспорта, за да им остава повече средства за плюскане.

Морган не зададе никакви въпроси на Язон за корабите в космодрума на Радом, но затова пък у тях се завърза интересен разговор за самите радомци, който постепенно премина в кратичка лекция за историята на флибустиерското движение.

Мета веднага след старта побърза да се върне при младата пленница, която по време на търговската операция в космодрума бяха доверили на Мадам Цин. Именно Мета беше помолила да не оставят в самота, меко казано, все още неоздравялото момиче, а да оставят при нея мъжка охрана, дори и лекар, беше направо недопустимо.

Всички подчинени от капитанската рубка се разбягаха по служебни работи. И ето сега Язон и Морган бяха останали сами двамата. Домакинът запуши лула, като призна, че от пурите понякога му идва до гуша, а гостът, както обикновено, си запали дежурната цигара. На предния окран искряха белезникавите студени звезди, и Язон небрежно запита:

— Не сме ли вече в хиперпространството?

— Аха — кимна Морган.

Двамата помълчаха известно време. Флибустиерът се изтегна в креслото и почна да пуска дим на красиви равни колелца. Язон, който умееше толкова много неща в живота, така и не се бе научил на това изкуство и наблюдаваше капитана с момчешка завист.

— Е, — започна Морган, — виждаш ли? Ние не сме някакви бясни кучета, да прегризваме гърлата на всички подред. И съвсем не кълцаме със сабите всичко, което се движи, и не горим без основателна причина къщи и кораби. Ние и да търгуваме умеем, и да строим, ако се налага, и дори земя да обработваме. Има още толкова неща за нас, които не знаеш, но ще ти станат известни с времето.

— Надявам се — изрече Язон. — А все пак защо не прибрахте цялата стока от радомците, без да заплатите нито един кредит? Само защото са по-силни от вас ли?

— Ами — отвърна Морган, който се позамисли. — Мога да надхитря когого си искам. Гроншик без всякакъв проблем можех да го завъртя на пръста си, макар и да е бос от висок ранг. Пък за разграбването на Радом все щяхме да имаме сили. Но пък с тях не бива да се постъпва така. Разбираш ли? Те са необходими хора. На радомците търговията им е в кръвта, дар от Бога. Стотици години си живеят на планетата си, много удачно разположена на кръстопътя на множество космически трасета, и търгуват ли, търгуват. С каквото имат и с каквото им падне. Радомците никога не питат откъде са ти парите. А от друга страна, те предлагат най-ниските цени в цялата Галактика. И никого не мамят нито с парите, нито с качеството на стоката. На тях им е по-изгодно да търгуват честно.

— Почакай, почакай. Ти каза, „с каквото имат и с каквото им падне“. Значи, по принцип те са способни да търгуват жива стока, наркотици, забранени оръжия, секретна информация? И така нататък, фантазията ми е бедна да изброявам всичко.

— С трупове, отделни човешки органи, кръв, зародиши на чудовища, — продължи Морган, — деца-уроди за развлечение, екзотически зверове, андроиди всякакви чешити, в това число и предназначени за всякакви извращения. А също така и с инструменти за изтезания, гравитатори без магнитна защита, от ония, които довеждат до полуда ползващите ги. Още с рецепти за унищожение на Галактиката… Впрочем, това е вече шарлатанство, от подобна стока се интересуват кукуригалници. Е, стига ли? И няма нужда от никаква фантазия. Там има още купища стока. Можеш да прочетеш ценоразписите им, файловете с тая информация са откритги за свободно ползване. Радомците действително продават всичко.

— Хубави момчета — произнесе тихо Язон. — Необходими.

— Нали това ти казвам и аз. Великолепни момчета — откликна Морган, сякаш без да долови иронията.

— А самите те какво произвеждат?

— Не знам. Какво ми влиза в работата? Нали не ме питат откъде имам парите си, ние пък не ги питаме откъде имат стоката. Това е главният принцип на свободната търговия. Язон, ти направо си се побъркал! Ти какво, всеки път, когато влезеш в магазина, разказваш ли на продавача, къде си получаваш заплатата, а от него искаш ли фактурите за стоката? Ти да не си някакъв финансов инспектор?

— Тъкмо стана дума за финансовите инспектори. Радом членува ли в Лигата на световете?

— Също не ми е известно. Но мисля, че не. За какъв дявол им е да плащат данъци на някаква си Лига за поддържането на някакъв си идиотски космически флот? На тая гигантска армада, където всеки войник, да не говоря да офицерите, притежава страхотно красива униформа, затова пък даже адмиралът никога не знае в коя посока е по-добре да се полети. Ето защо те навсякъде закъсняват с миротворческите си мисии и наказателни операции. А радомците пък си имат своя, макар и неголяма, но пък за сметка на това достатъчно мобилна служба за сигурност. А освен това разполагат и с приятели.

— Красиво ги редиш, Хенри — похвали го Язон. — Но за флота на Лигата на мен и без теб всичко ми е известно. А какво ще кажеш за Специалния Корпус?

— Какво Специалния Корпус? — сепна се Морган. — Не искам и да го знам. И нищо няма да говоря.

— Защо? — удиви се Язон.

— Защото това е военна тайна — отвърна Морган със странна усмивка; така и не се разбра пошегува ли се, или просто приключи темата.

Язон предпочете да не продължава с темата.

— Добре — продължи той с разузнаването на информация, грехота беше да не се възползва от отпускането на главатаря на флибустиерите. — Радомците не закачате. Приятели сте. А много още такива приятелски планети има?

— Не са много, но има. А въобще ние делим всички светове на такива, които можем да завоюваме, и такива, които можем да купим. Радом рано или късно ще купим. Те дори и няма да се обидят. И Касилия рано или късно ще глътнем. И Лусуозо няма да се отърват. А такива отдавна изкукуригали планети като Дархан, ще се наложи да завоюваме. Засега, както виждаш, само се разгряваме, готвим се за сериозни битки, хапем по мъничко навред.

— И на това му каваш „по мъничко“? — не се сдържа Язон. — О, хайде, Хенри, няма опасност да ритнеш бакърчето от скромност. А Специалния корпус също ли ще купите или ще го завоювате?

Морган рязко го изгледа.

— Ние говорим за светове, тоест обитаеми планети, и толкова. И толкова — повтори натъртено той.

Язон и не очакваше друг отговор. Просто му се искаше да провери, не беше ли случайна фразата за военната тайна. Провери. И произнесе авторитетно, също като съдия, ръководещ заседание:

— Възражението прието.

Морган отново не почувства иронията. Той продължаваше да си говори своето, сякаш разговорът им изобщо не беше прекъсвал.

— Вече имаме ресурси да нападаме много могъщи планети, и това е важен етап в историята ни. Знаеш ли как са почнали флибустиерите?

— Не — призна си честно Язон.

— С простите дребни нападения срещу търговските кораби. Едни от нас минаха школата на грабителските войни в самата онази Звездна Орда, която в продължение на много години всяваше ужас в цялата Галактика, докато вие окончателно не я разгромихте. Други усъвършенстваха майсторството си в гангстерските групировки на различните промишлено развити светове. Трети с огън и меч правеха история на планетите, деградирали до варварско ниво. Е, а после Сус Стареца прехвърли от Тортуга на Ямайка магическия символ — аукснис жверис. И после го сложи в банката на Касилия под огромен процент. А легендарният Джон Силвър^[1] с тези пари оборудва непобедима армия, събра под нашите черни знамена и първите, и вторите, и третите.

На това място от историята Язон нямаше против да позабавят малко темпото, за да изяснят някои неясноти, но къде ти! Морган се бе унесъл като славей на разсъмване, и нямаше спиране.

— Аз не успях да заваря Силвър — разказваше той. — Воювах в армията на Дрейк. Но знам, че още Силвър бе преминал от нападения на товарни и пътнически кораби към сериозни спражения с военни кораби. А великият Франсис Дрейк^[2] ни учеше да не се боим от никого и от нищо, да не признаваме никакви авторитети, освен флибустиерските. Учеше ни още на най-строга дисциплина и умението да различаваме къде е необходимо да си позаваме един друг ръка, а къде е необходим здравия дух на съревнование между другари. Учеше да не жалим никого, защото жалостта разхлабва. И да не обичаме никого, защото човек може да обича само Бог, парите и властта. Всичко останало също разхлабва, особено любовта към хората. Хората въобще са недостойни за прекалено силни чувства. Те просто биват нужни и ненужни.

Беше особено забавно да се наблюдава как Морган се увлича от собствената си риторика. Той започна да вещае с такъв патос, сякаш пред него се намираше претъпкан площад, или като минимум зала, препълнена с фанатични последователи на това параноично учение. От една страна беше забавно. А от друга — между плешките на Язон пробяга неприятен студ. Прииска му се да върне разговора в нормалното му русло. Издебна още първата едва доловима пауза и се вмъкна:

— Хенри, а аз нужен човек ли съм?

— Но разбира се, че си нужен — ентусиазирано откликна Морган. Уверен съм, че и самият Дрейк би го забелязал още от пръв поглед. А за него аз бях най-добрият му ученик. Така че когато той загина, аз веднага станах първият човек и на Ямайка, и в целия флибустиерски космос.

— Разбирам — каза Язон. — Интересна история. Дори донякъде поучителна. Жаждата ви за власт, смелостта и силата ви, упоритостта, целеустремеността, умението да се сражавате — всичко това е достойно за уважение, Хенри. Но аз въпреки всичко не мога да разбера, защо убивате тези, които са подчертано по-слаби, които не са въоръжени и изобщо беззащитни?

— Хубав въпрос! — зарадва се Морган по любимия си начин. — А защо например ти пиеш алкохол и пушиш цигари? Нали уж не е хубаво? А? Но пък колко е приятно!

— А, това ли било… — Язон дори се обърка за малко от толкова неочаквания отговор.

— Именно, именно! Разбери накрая, Велики Играчо и Велики Романтико — ето ти още едно прозвище! Престани да си затваряш очите пред една от най-елементарните истини: убийството доставя удоволствие. Може да не е така при всички хора, но почти при всички. Така е от памтивека, през всичките хилядолетия, във всички светове. Защо иначе се е проливала толкова много човешка кръв? Преобладаващият процент хора никога не правят нищо, което им е неприятно. И винаги са убивали с удоволствие. Разбери, Язон, убийството — това е най-висшето удоволствие. Много по-висше от пиянството, преяждането и разврата, сравнимо само с насладата, която носят властта и славата. И точно така, както на децата са недостъпни радостите на алкохолната забрава или плътската любов, така и на вас, глупавите, не ви е достъпна радостта от причиняване на болка и наслаждението от красивото убийство.

Параноята очевидно напредваше, и Язон, който се опасяваше от неадекватна реакция от своя страна, смени темата, като попита Морган дали няма да се намери нещо за пиене, тъкмо са си дошли на думата.

— Но разбира се! — откликна охотно Морган. — Чувал съм, че си падаш по уискито. Моля, и уиски ще ти намерим. Или си решил, че ей сега ще ти налея чаша димяща кръв?

„Виж ти, проклетникът, дори и чувството си за хумор не губи — стрелна се в съзнанието на Язон. — Такива маниакални идеи в комбинация с чувство за хумор — такова нещо не се среща всеки ден!“ Това само усили тревогата му: пред него седеше не обикновен злодей, а демонично чудовище!

А уискито се оказа чудесно.

— Е, как е? Както казва нашият приятел Гроншик от Радом, боклуци не държим, така ли е? — самодоволно проговори Морган. — За твое здраве, нужний ни човече Язон.

— Благодаря ти. — Само това успя да изтръгне в отговор, защото да пие за здравето на флибустиера в този момент дори и от вежливост не му се щеше.

— Знам какво си мислиш, Язон. — Морган остави чашата върху пулта за управление и рязко се извъртя срещу събеседника си. — Ти си решил, че аз съм луд. Не само това, ами и съм събрал около себе си същите такива откачалки. И следователно, нас трябва не да ни побеждавате, а да ни лекувате. Да свикате един консилиум от психиатри от цялата Галактика, а после да почнете да поливате цялата Ямайка с някакви суперсъвременни лайна, които още само помиришеш, и те превръщат от вълк в кротко агънце. Познах ли?

— Не.

— Добре де, Язон. Не е необходимо да ни лекувате. Още повече ти не си лекар, а просто играч. Благороден мошеник, който прехвърча от планетка на планетка и ощастливява една, а други прави нещастни. Ние се занимаваме примерно със същото. Само че в много по-големи мащаби и по-откровено, защото се чувстваме истински свободни. Свободни от всичките ви предразсъдъции глупави закони. Ще го разбереш, Язон. Може би, не веднага. Но ще разбереш колко е сладка свобода. Пълната свобода. Ето единственото ново нещо в това, което ти говоря. Колкото за убийствата… Идеите ми са стари колкото самата Вселена. Не претендирам за авторство. И ще ти повторя още веднъж: почти на всички хора им се нрави да убиват. Особено на силните от мира сего. Разбираш кого имам предвид. Властителите на планетите, заместниците им, върховните съдии, шефовете на многобройни междузвездни и общогалактически организации, тайни и открити — цялата тая мръсна паплач, която си е въобразила, че има правото да решава за другите.

Те също обичат да убиват. Най-много от всички на света, но — тайно. Те няма да си признаят тая страст никому, защото се срамуват от нея, и това е отвратително! А аз съм открит човек. Това, което е естествено, не е срамно. Дълбоко съм убеден в това. Не притежавам онова, което вие наричате съвест, и честно ви казвам на всички: убийството — това е радост. Убивайте, приятели мои, щом ви допада! Убивайте, докато не са убили вас. Ето, това е всичко. Усещаш ли колко е красиво и просто всичко това? Бъдещето е на страната на флибустиерите.

Страхът вече си беше отишъл. Дори нещо повече — не беше интересно. Та нали от произнесената смъртна присъда изпадаш в ужас само веднъж. А ако някой съдия-маразматик го потрети, осъдеинят може дори да се прозине. Нещо подобно стана и с Язон.

— Добре, можеш да считаш, че си ме убедил — примирително произнесе той, връщайки се към първоначалната си роля на човек без принципи, готов да работи за който и да е, стига само да плащат добре.

Не се прозина, но пък много спокойно си плисна още отлежало уиски в чашата.

— Е, така няма да стане Язон. — Морган не взе насериозно думите му. — Ще считам, че съм успял да те убедя, когато със собствените си очи видя как със собствените си ръце съсичаш двама-трима за нищо негодни човечета.

Язон не успя да му отговори, защото вратата изведнъж се отвори сякаш от удар, и в рубката се изтърси познатият вече Джо Монбар, само че сега без чувала пари на рамо, а само със зачервената си мутра и дивия поглед на мътните си синкави очи.

— Какво се е случило? — строго запита Морган.

Монбар само хлъцна от ужас при вида на Язон.

— Той вече е тук!

— Кой? — не разбра Морган.

— Вашият любезен динАлт. А между другото, това може и да е за добро. Нека всички слушат. Така ще свършим по-бързо.

— Какво ти става, Джо? За какво говориш? Да не си пиян? — Морган не положи усилие да скрие страха си.

— Не съм пиян, сър. Трезв съм като стъкло. Да съм глътнал половин пинта ром, най-много три четвърти. Изслушайте ме сър. Сега я видях. Тя е вещица.

— Монбар — произнесе строго капитанът, — ако не излезеш сам от рубката, ще извикам момчетата, за да изхвърлят оттук.

— Почакайте, сър Хенри, почакайте! Изслушайте ме спокойно. Ще се постарая да говоря подред. Помните ли какво ни предсказваше старецът Сус?

Морган потръпна при споменаването на легендарното име, но не каза нищо.

— Разбира се, че помните — продължи Монбар. — Старецът Сус казваше, че флибустиерската ни империя ще почне да се разпада от момента, в който на планетата ни попадне чужденец от дълбините на Вселената. Чужденец, който ще говори мъдри приказки, а ще го придружава млада вещица с очи с цвета на барнардско злато. Така че ето ви го чужденецът с умните приказки — Язон динАлт. И с него — младата вещица.

— Мета? — удиви се Морган, който до този момент само слушаше внимателно.

— Не е Мета, сър, а това, прости Господи, неизвестно девойче от космическата яхта. Зърнах я преди малко в преходния сектор. Връщаха я в каютата й от доктор Монтобан. И очите й са зелени, също като изумруди на слънце. Страшни очи, сър. Само ме стрелна с тях и бях на косъм да се представя на небесата. Точно ви казвам, вещица. Пък двамата заедно на кораба ни — това е нашата присъда, сър, смъртната ни присъда. Повярвайте ми, сър Хенри!

Няколко секунди в рубката царуваше гробна тишина. Само някакъв уред на командното табло тихичко тракаше.

— Глупости — отсече Морган след малко.

Монбар беше на косъм да се разреве и занарежда като жена с тъничък гласец:

— Сър, ако сега не заповядате да убият този проклет чужденец, аз сам ще го свърша, без да излизам от рубката. В името на спасението на всички флибустиери, сър! В името на Господа нашия Исус!

И той започна да измъква сабята си от ножницата. При това напълно сериозно както се стори на Исус. Секундите се заточиха бавно. Разбира се, Язон беше наясно, че ще успее да застреля или поне да разоръжи пирата, но трябваше да прецени и последиците на такава постъпка. Не беше ли по-добре да се опита да избегне удара, да се хвърли към вратата, ето я къде е, съвсем близо, полуотворена, и да си плюе на петите? Нека да изглежда малко смешно, малко срамно, но пък после главатарят на флибустиерите ще го разбере…

Съдбата обаче в лицето на Морган се разпореди по друг начин.

— Иди се наспи, Монбар! — Резкият вик накара замаяния Джо да забави за някаква част от секундата удара си.

— Бягай, Язон! Бягай веднага! — последва почти мигновено втора команда.

Не беше необходимо да го повтаря два пъти.

С един скок Язон се озова до вратата, дръпна я към себе си и в този миг не толкова видя, колкото усети някакво движение в коридора от лявата си страна. Ето какво означаваше многогодишната пирянска школа!

Той направи лъжливо движение с лявата си ръка и в същия миг във въздуха изсвистя смъртоносната мълния на сабя, той се изви на милиметър надясно и стреля почти слепешката. Но попадна в главата. Ех, сега нямаше да разберат кой е бил този пишман убиец! Вторият куршум получи вторият, който в паниката реши да не сече със сабята, а да стреля с лявата ръка. Но за беда не беше левичар, а и освен това се забави секунда, боейки се да не засегне капитана.

И тук настъпи звездният час на Язон. Споходи такова актьорско вдъхновение, че се извърна към Морган широко захилен и запита:

— Е, как се справих?

Морган дори и не загря какво точно имаше предвид Язон, но той добави:

— Тия човечета наистина бяха негодни за нищо!

Морган вяло се усмихна.

Премиерният блясък на финалната сцена беше силно затъмнен от рухналия на колене по средата на рубката Монбар. Пияният пират блъскаше чело о пода и тихичко Стенеше.

— Това твои хора ли бяха, свиня такава? — изрева Морган.

— Да — простена с едва доловим глас Монбар и продължи интелектуалното си занятие.

Морган пристъпи по-близо, взе лявата ръка на Джо, нави му ръкава и се вгледа отблизо в сгъвката на лакътя му. После с отвращение отблъсна безволния крайник, върна се на пулта и като удари един от клавишите зарева в микрофона:

— Мисон! Ти ли си давал пак лекарство на Монбар?

— Господи, Хенри, какво ти става? — раздаде се изплашеният глас на Мисон.

— А защо е изпаднал тук при мен в истерика? Значи, доктор Монтобан има пръст!

— И докторът няма нищо общо — застъпи се Мисон за лекаря. — Нали ти сам разреши днес Джо да се покаже на светло, и той си е купил стока от радомците. Както обикновено, сър…

— Проклятие! — изръмжа Морган и изключи връзката.

После си наля пълна чаша уиски и я поднесе на изведнъж притихналия Монбар. Той вдигна блуждаещ поглед и обърна чашата. Ако обаче капитанът се бе надявал по този начин да свести Джо, беше се излъгал. Монбар мигновено рухна на пода, захърка и повече не подаде никакви признаци на живот.

— Язон — проговори Морган с глас, в който можеха да се доловят дори виновати нотки. — Можех да отрежа главата на тоя нещастен наркоман, но повярвай ми, той е отличен боец и изобщо ми е много необходим. Не му се сърди. Просто не беше на себе си. А ти си юнак! Истински юнак!

— Спокойно — откликна Язон. — Какво друго ми оставаше да направя. А за твоя психар… Аз, разбира се, с удоволствие бих му отделил главата от раменете. Но щом казваш, че е необходим… Какво да направя, Хенри? И аз съм, разбираш ли, човек с принципи.

Морган го изгледа някак странно. Може би у флибустиерите така не беше прието да се говори, но углавните престъпници на Касилия много обичаха този израз: „човек с принципи“ означаваше, че въпросната личност е от техния кръг.

— Да тръгвам тогава? — погледна го въпросително Язон. — Нали ще ги почистят и без мен? Искам да кажа автоматичните чистачи?

Морган дори и не отговори, а само кимна.

В коридора мобилният му телефон-гривна изведнъж нададе сигнала за вътрешна връзка.

— Момичето дойде на себе си! Чуваш ли ме? — радостно закрещя Мета. — Успяхме да я излекуваме. Тя проговори. Чуваш ли ме, Язон? Къде си? Веднага идвай!

— Чувам те — отвърна той с безжизнен глас. — Мога ли да ти задам един въпрос, скъпа?

— Веднага ли? Нали идваш при мен?

— Идвам — съгласи се той. — Моля те, отговори ми, искам да знам: наистина ли умееш да убиваш враговете си с удоволствие?

— Какви глупости ме питаш, и то по радиото? Какво ти става, Язон? Да не си изкукуригал?

— Почти — съгласи се той с нея, — но ще ми отговориш ли все пак?

— Разбира се, че мога. Щом така ти се иска. Да, убивам враговете си с удоволствие. Това е нормално, Язон.

— Това е нормално — повтори той като ехо. И добави: И въпреки всичко, обичам те, Мета.

Само не си спомняше дали проговори думите преди или малко след като изключи микрофона.