Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (12) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава дванадесета

Как могат да посрещат пиратите? Ясно как. Или като престъпници: от засада, под мушка и всички с белезници. Или като врагове: с ураганен огън и викове: „No pasaran!“ Или, в края на краищата, като герои — с цветя и оркестър. След като се прибират у дома си. Оказа се четвъртият вариант. Посрещаха ги като висши лица в държавата, но без тържества — спокойно, делнично и делово. А флибустиерите от „Конкистадор“ се и явявваха върховната власт на Ямайка.

Под яркосиньото небе, по което лениво се влачеха дребни пухкави облачета, беше топло, без да е горещо. Изглеждаше, сякаш на стартовата площадка дъха на морска сол, на екзотични цветя и плодове. Огромен надпис над сградата на терминала известяваше завръщащите се, че корабът им е хвърлил котва в космическото пристанище с помпозното название „Порт-Крал“, или по-точно, „Кралското пристанище“. Очевидно Язон се бе заразил от дарханците със страстта да превежда географските наименования.

— А столицата ви случайно не се ли нарича „Град-Крал“? — пошегува се Язон.

Шегата се оказа неудачна. Главният град се наричаше именно така: „Крал-Град“ или „Кралоград“.

Едва успяха да оценят мекия климат и да вдъхнат местните аромати, когато допуснатия до трапа скромен кортеж от седем машини силна замърси въздуха с изгорелите си газове. Колесните устройства с доста архаичен вид яха предназначени само за висшето ръководство, на останалите флибустиери се полагаше да се добират до града самостоятелно. Пленниците (или сега беше по-правилно да ги наричат „гости“?) Морган покани в своята машина, в която освен мълчаливия шофьор с грубо, насечено от белези лице, нямаше никого. Предводителят на пиратите им бе оказал висока чест.

Това особено впечатли младата Доли. Тя може би за пръв път след кошмара в космоса бе успяла да надвие чувството си на страх и сериозно бе усетила, че сега на нея гледат не само като на жертва, не само къс апетитна плът за някакъв насилник-людоед, но и личност. Нея я уважаваха! И Доли така се осмели, че се реши да зададе въпрос на самия Морган.

— Сър Хенри, а тези господа на самоходите зад прозорците нашия воатюр да не би да ни пазят от терористи?

— Какво говориш, детето ми! — усмихна се Морган. — У нас терористи няма. Това просто е традиция, да съпровождат лидера.

— Тогава защо са си облекли такива силно защитени комбинезондс?

— Също традиция — сопна се Морган, давайки да се разбере, че приключва с темата.

Доли продължи по любимия си начин да сипе в речта си всякакви странни словца, заимствани от най-различни езици. Язон поради старото си увлечение по лингвистиката я разбираше отлично, а сега ставаше ясно, че и Морган не е съвсем бос в тази област. Във всеки случай, не задаваше въпроси за какво става дума.

Хората, съпровождащи воатюра на главатаря, Язон би предпочел, разбира се, да нарича ескорт от мотоциклетисти (така поне ги наричаха на Касилия), но самоход също беше добър избор. А есперантското окончание в думата „комбинезони“ си беше чиста проба изфукване. Между другото, това не бяха никакви комбинезони, ами съвсем натурални скафандри с висша защита. И Язон силно се съмняваше, че на планетата няма терористи. „Но след като Морган така иска да бъде, няма да го настъпваме по мазола.“ — помисли Язон.

Напредваха по едно лошо, с напукано покритие шосе. В гъстата зеленина на дърветата и храсталаците от двете страни на пътя лесно можеха да се скрият от маниак-единак до цяла организирана банда, решени да елиминират главния пират. Желаеущите да заемат топличкото му местенце едва ли се брояха на само на пръстите на едната ръка. Това го бяха забелязали още на кораба, така че нямаше нужда да им хвърлят прах в очите — дори и момичето не хващаше вяра на приказките на Морган. Освен това Язон веднага забеляза, че просторният и комфортен отвътре автомобил имаше направо варварска външност: допотопен керосинов двигател, тежка броня, скоростта се постигаше само за сметка на мощността, но не и на лекотата — това бяха типичните признаци на военна техника, а не автомобил за разходки.

Доста скоро стана ясно, че на практика целият личен и обществен транспорт на Ямайка е устроен по същия начин. Едва ли и останалите жители ги заплашваха безчет опасности (макар че и тук режеха глави, и тук стреляха, а понякога хвърляха и бомби), но главното беше, че пиратите, свикнали да излизат в космоса само с бойни кораби, оставаха верни на пристрастията си и на родната си планета.

Друга странна особеност се оказа и това, че въпреки значителните размери на главния континент, въздушните средства за придвижване бяха категорически забранени от закона, и дори простите универсални ракети се използваха само от официалните организации, а и то само при изключителни случаи. За не особено популярните на Ямайка пътешествия на далечни разстояния съществуваха две монорелсови пътища на магнитно окачване, пресичащи материка в перпендикулярни направления. Нелошо беше развит и морския транспорт. Съдове от всякакъв калибър извършваха макар и редки, но редовни курсове между континента и многочислените острови, разхвърляни по цялото западно полукълбо. Източният материк в другата част на планетата представляваше огромна пустиня в центъра, обрамчена от планински масиви по протяжението на цялато крайбрежие. Върховете, издигащи се над морето на пет, седем, а някои и още повече хиляди метра, до този момент никой не беше покорил, а да се занимават с облагородяване на пустините на никого дори и не му беше минавало през ума. Общо взето, материкът на изток оставаше необитаем. Флибустиерите се интересуваха от него точно толкова, колкото и от двете ледени и снежни полярни шапки.

Всъщност, само топлият, уютен и плодороден западен континент се наричаше Ямайка. Останалата суша минаваше под условното наименование Дивия Изток. Там дори не летяха, нито плаваха.

Всички тези транспортно-географски подробности гостите на планетата узнаха непосредствено от Хенри Морган, който охотно ги развличаше през целия път, след като Язон тънко насочи разговора на новата тема, като зададе един наистина идиотски въпрос:

— Пристанището — крал, градът — крал. А ти, Хенри, и ти ли си крал тук?

— Не — отвърна Морган, — тук нямаме кралство. Аз съм само главният тук. Официлна длъжност дори нямам. Нещо от рода на началник СК — Служба по Координацията. Понякога ме величаят с прозвището Навигатора. Най-общо, аз съм просто лидер, и с това е казано всичко. Всички ме познават. Дисциплината ни е много строга. Началниците на другите служби са ми подчинени. На тях пък са подчинени капитаните на кораби и командирите на звена. По-нататък — има само флибустиери. За останалите сега няма да говорим. Ето, това е. И всеки си знае мястото, всеки разбира, че не може да си прави никакви оглушки: нито към мен, нито към флибустиерския закон. Как свършва всяко неподчинение, вече видяхте. За какво ми е да съм крал? Монархизмът е пълна глупост. Как е възможно някакви недоносчета по волята на Бог да се качват на трона? Всяка държава се нуждае от истински лидер, а не от потомък на древен род, който влачи със себе си бремето на хилядолетен маразъм, условности и бюрокрация. Ние отдавна сме изхвърлили целия този баласт от кораба на съвремието. А що се касае за наименованията, пет пари не даваме за тях. Имената на градовете и всичко останало са останали от шпаньолците, ония същите, дългоносите. Те са долетели тук още по времето на Великата Експанзия и са деградирали тук до нивото на рицарски турнири, гаден самогон и бани, които се затоплят с въглища. Впрочем, някои са се оказали по-умни, като наши Ерик Кортес, влели са се в колектива ни. Шпаньолците също биват най-различни. Главното е човек да се чувства свободен. Ето, с такива истински (!) хора ние тук издигнахме културата до недостижими височини, затова и живеем богато.

На това място Морган им разказа накратко за географията и транспорта.

— Какви земи са това? — завърши той. — Само пясъци и скали!

— Не пращате ли експедиции да търсят полезни изкопаеми?

Лидерът-навигатор само разтвори ръце.

— Който иска да се вре из тия затънтеняци. Аз ще стигна по-бързо до дарханския уран, отколкото да открия каквото и да е в оная пустош. Ние сме свободно плаващи, Язон! Не си ли забравил? Защо ни е да чоплим земята?

Оказа се обаче, че на Ямайка има все пак и хора, които чоплят земята, при това не малко и по най-различни начини. Наистина, мина известно време докато Язон и Мета го научат. А в този момент дискусията за икономиката не намери продължение, защото правителственият кортеж тъкмо навлизаше в града.

Постланите с паваж кралски улици бяха точно толкова удобни за движение на автомобили, колкото и шосето, по което бяха препускали от космодрума; друсаше изрядно. Започваха обаче да привикват.

Още на първия пост от СП — Службата по пътищата — цялата колона спря и гостите бяха помолени да се прехвърлят в подготвената от по-рано персонална машина. Морган им заповяда да си запишат за всеки случай номера на мобилния му телефон, който тук наричаха за по-кратко просто „гривна“, като, разбира се, връчи на всеки (дори и на Доли) същия такъв апарат за връзка. Тези устройства бяха далеч по-мощни от предишните предаватели, предназначени за работа на борда на кораба. Очевидно работеха в радиовълновия диапазон, а за най-голяма ефективност вместо йоносферата изглежда използваха онзи прословут екран.

„Добре, въпросът с екрана ще го изясним по-късно, сега не е подходящ моментът, реши Язон.“

След като остави гостите на грижите на водача, Морган тръгна направо към централния дворец за разрешаване на най-належащите въпроси и подготовката за речта си по телевизията. През това време на Язон и Мета предложиха да се настанят и отдъхват в новия си дом. Брей! Значи дори не в хотел, а в специално предназначена за тях квартира. Доли, естествено, също се настани при тях. За момичето имаше специална отделна стая. Истински курорт!

Шофьорът им въпреки очакванията не остана като стража, а им демонстрира апартамента и им връчи ключовете, след което веднага изчезна. Впрочем, това не му попречи да се сбогува вежливо с тях и дори да им пожелае приятна почивка. Язон и Мета многозначително се спогледаха още щом вратата хлопна след флибустиера. Разбира се, и на двамата им беше пределно ясно, че работата съвсем не е толкова проста, че наблюдението върху тях така или иначе продължаваше. Само дето вече не ги държаха в зоологическата градина, а в резерват, като много ценни зверове, на които се полагат специални условия, максимално близки към естествения им екстериор и с цел минимални психологически травми.

Те мълчаливо се разходиха по стаите, погледаха през прозорците, пипнаха всичко с ръцете си, разгледаха внимателно обстановката. Не забелязаха нищо особено. Много зависеше от това, как ще се държат в новите условия, и първата фаза Мета реши да повери на Язон. Тази фаза, при това не най-удачната, можеха да поверят и на Доли, но момичето, гледайки старшите си другари и помнейки от каква безнадеждна ситуация я бяха измъкнали, съобрази, че най-добре е да помълчи.

— Доли — проговори след известно време Язон, — остани малко тук, докато ние с Мета малко се поразкършим по улицата.

В очите на момичето проблесна страх. Не, не беше онзи безпаметен страх, който само допреди няколко дни не искаше да пусне от жестоките си клещи разума и паметта й. Това беше само един слаб отглас на вече победения кошмар, но Язон побърза да добави:

— Няма да се бавим изобщо. Подреди си багажа, отдъхни си от пътя. Сигурен съм, че тук нищо не те заплашва. А за всеки случай, нали съм те учил да стреляш с пистолета — добави той с усмивка.

— Добре — кимна поуспокоена Доли.

И тогава Язон сне от китката си гривната, като направи знак с очи към Мета да направи същото, и двамата бързо излязоха от квартирата. На стълбите той й прошепна:

— Сега бързо ще обсъдим всичко. Първи говоря аз. Възражения?

Възражения нямаше. Вече на улицата Язон много бързо излагаше мислите си.

При това не пестеше от времето за отчетливи паузи и номерация на тезите си. Той искаше Мета колкото е възможно по-добре да запомни всичко, което той се канеше да й каже. Нали пирянците бяха народ, свикнал да чете не обемни философски трудове, а кратки ръководства за работа, по техника на безопасността, по оцеляване в нечовешки условия. Добрата инструкция винаги е кратка и е разделена на отделни пунктове. Макар Мета понякога и да се беше оплаквала, че не си пада много по подобни бюрократизми в разговора, сега й се налагаше да общува именно по този начин.

— Първо — започна Язон, — Морган вече не гледа на нас като на врагове, а като на конкуренти. Той счита, че след като ни остави да се оправяме сами, ние ще измислим нови начини за печелене на пари. Трето. Ако ние не му докажем, че сме нужни и занапред, той може да отлети и да ни изостави тук, или просто да ни убие. Четвърто. Уверен съм, че е напълно реално да се измъкнем оттук самостоятелно, трябва да си поблъскаме и над това. Но най-интересно ще е да отлетим заедно с командата на Морган и да го завлечем в капана някъде в космоса. Пето, и навярно, най-главното. Необходимо е да се разбере как стоят нещата с междузвездната връзка. Защото без помощта на другарите ни по-скоро ще загубим. И накрая, шесто. Засега възнамерявам да се заловя с изучаването и после с унищожаването на системата, заложена в основата на този свят. Нали помниш как постъпих с Темучин на Щастие.

— Помня — каза Мета. — Но Морган не е Темучин. В този случай ти нямаш предимството в познанието на историята на старата Земя и Галактиката. И според мен на него това му е пределно добре известно. Пък и каква система виждаш тук? Плюскат, пиянстват и грабят, това е всичко. Нищо няма да стане от цялата работа, Язон.

И тя го произнесе по такъв решителен начин, че в първия момент Язон изпадна в безнадеждно състояние. Интуицията на Мета често се оказваше по-далновидна от неговата. После обаче злината взе връх: „Как така у мен няма да се получи нищо, у Язон динАлт?! Не, самоуверена пирянко, каквото и да си мислиш, аз ще измина пътя докрай!“

— Нямаме време за спор — произнесе той на глас. — Само изслушай сега плана ми за действие. Също по пунктове, извини ме. Първо. Отиваме при Морган и точно изясняваме правата си. Второ. Узнаваме колкото може повече за Ямайка и за най-скорошните планове на флибустиерите. Трето. Намираме вътрешните врагове на Морган и влизаме в контакт с тях. Четвърто. Постепенно посвещаваме Доли във всички наши планове. Пето. Не бързаме за никъде. Времето засега работи за нас. Шесто…

Те вървяха, като произволно променяха посоката, почти наслуки, като стараеха основно да вървят по колкото може повече по-безлюдни улици, като за предпочитане беше по тези, които съдейки по рязко снижаващия се релеф, извеждаха на морския бряг. Дали ги подслушваха? Дали им бяха закачили живи опашки или специални проследяващи автомати? Доколко професионално всичко това се изпълняваше, тоест дали щяхада успеят да открият „опашката“, а след това и да се изтръгнат от опеката. А освен това направо нямаше търпение да размени с Мета първите впечатления и да изкажат пожеланията си. Дори и под тази форма, във вида на тези задъхани тези. За дълго обсъждане можеше да не им стигне времето.

Той почти позна. Когато беше сформулиран петият подред пункт от плана, а шестият беше едва обозначен, и далеч зад къщите, острите върхове на църквите и короните на дърветата проблесна ярко синевата на тясната морска ивица, някой ги извика отзад:

— Сър Язон! Мадам Мета!

Човекът беше във формата на сътрудник от СП — Службата по пътищата, непознат; потта се лееше от него на ручеи, а речта му беше накъсана от пресекливото му дишане:

— Моля ви, не вървете толкова бързо! Почакайте, моля ви, изслушайте ме!

Всичко беше изречено вежливо и културно, наложи им се да спрат.

Изпратеният подир тях служител им протегна апаратите:

— Вие да не сте ходили в квартирата ни? — с неприкрита паника в гласа запита Язон; в представите му мигом изникна ужасеното лице на Доли при вида на непознат мъж в жилището.

— Не! Как бих могъл? Донесох ви нови гривни. За всеки случай.

— Колко мило! — оцени Язон, приемайки предавателя. — Благодаря ви.

— Няма за какво, приятели — разцъфна в усмивка необичайно любезният служител по пътищата и бързо се смеси с тълпата.

Въпреки всичко те се разходиха до морето, просто за да открият най-краткия път и пътьом да се заемат с изпълнението на пункт „две“ от предложения от Язон план, тоест да пристъпят към изучаването на планетата. Говореха за всичко, обсъждаха хората, дома, времето. А при обратния път мълчаха и двамата.

„Е, сега поне със следенето и подслушването всичко е ясно, помисли Язон. Но аз нямам намерение да се примирявам с подобно положение. Още днес отивам при Морган. Налага се да проведем много сериозен разговор.“

По едно време той дори реши незабавно да потърси лидера на флибустиерите, още в присъствието на запъхтения пратеник, но размисли, а и изобщо не му се разговаряше от улицата, можеше да пропусне нещо важно, после и да си дере гърдите, нямаше да има смисъл. След като обаче се прибраха Язон веднага набра номера, който вече знаеше наизуст, макар и нито веднъж да не бе звънял по него.

— Приемната на началника на СК — веднага проговори гривната с приятен женски глас. (Много си падаха по съкратените названия на службите си. Навик от конспирациите ли, що ли?) — Навигаторът сега е зает. Какво желаете да му предам от ваше име?

„Ето каква била работата. Значи, Морган превключва номера на мобилния си телефон на секретарката си, а ние сме длъжни да се мъкнем с гривните навсякъде, дори и в тоалетните и баните. Да, братле, прекалено рано си изфантазира, че си вече компаньон и конкурент на господина, ти си най-обикновен пленник.“

— Искам да говоря с него лично. — Това беше последният отчаян опит. — Язон се обажда.

— Узнах ви, мистър динАлт — меланхолично съобщи секретарката. (Интересно, по какъв начин го беше познала?) — Не желаете ли да разговаряте с някого от заместниците на Навигатора?

— Ако е възможно, бих искал да се чуя със сър Тони Хауърд — помоли Язон.

— Минутка. Ще се опитам да ви свържа с началника на СС-2.

— Не ви разбрах.

— Мистър Хауърд е ръководител на Сужбата по снабдяването, СС-2, а СС-1 е Службата за Справедливост.

— Благодаря ви за информацията.

И в този момент гривната радостно изрева с гласа на Хауърд:

— Язон, друже! Какво занимаваш шефа с глупости? Успокой се, пийни нещо, искаш ли да те заведа на едно място, дето има страхотни гаджета? Ще падне веселба!

Хауърд беше пиян, но точно на онзи етап, когато добродушието още не беше преминало в агресивност.

— Тони, никого и никога не занимавам с глупости — отвърна Язон, като пропусна репликата с гаджетата и пиенето покрай ушите си. — Наистина ми е нужен срочно Морган.

— Е, друже, извини ни, но днес няма да те приеме. Можеш да бъдеш сигурен в това. Едва утре сутринта.

Изглежда, Хауърд знаеше какво говори, и Язон реши да смени темата:

— Слушай, главни снабдителю, а мога ли да те помоля да ми отделиш една машина без шофьор? Достатъчна ли е думата ти за това?

Последната фраза я добави специално, за да погъделичка самолюбието на Хауърд.

Той пъхтя в микрофона в продължение на десетина секунди, след което отсече:

— Няма проблеми, веднага ще ти я докарат.

Автомобилът се оказа с по-скромен външен вид в сравнение с онзи, който беше управлявал Морган, и даже онзи, на който ги бяха докарали до квартирата им, но въпреки всичко вътре беше уютно, а отвън пак си имаше броня и димящ ауспух, чиста проба пиратски автомобил.

Тримата се поразходиха из града. Язон специално направи няколко кръга по едни и същи места. Ако се случеше да ги запитат, щеше да им отговори, че е тук за пръв път, и въобще кара без цел, като турист-зяпач. Така и обаче не разбраха дали имаха закачена „опашка“. Или ги следяха истински професионалисти, или просто не виждаха смисъл в това: и гривните, и самата машина можеха лесно да се запеленговат от всяка точка. Второто беше по-вероятно, едва ли Морган очакваше от Язон някакви неочаквани и необмислени постъпки, заплашващи сигурността на планетата и лично самия й стопанин.

А Кралград се оказа необичайно красив в архитектурно отношение. Външният вид на жилищните здания, магазините и величествените храмове с островърхи покриви напомняха за онези времена, когато хората не бяха виждави нищо по-сложно от тъкачния стан и грънчарското колело. Морган после им обясни, че така си е в действителност: всички домове не само в столицата, но и изобщо на Ямайка са построени от предишните им обитатели — шпаньолците, чиято цивилизация не само електричеството, но май дори и огнестрелното оръжие не бе познавала. След като бяха завоювали планетата обаче, флибустиерите бяха намерили за далеч по-разумно да приспособят съвременните комуникации към старинните яки здания, отколкото да влагат огромни средства и ресурси в строителството на съвременни небостъргачи от снъклостомана и леки композити. Защо? Та нали и така си беше съвсем добре.

И наистина беше добре. Вече бяха успели да узнаят, че сипещите отвън хилядолетни Стени не пречат за обзавеждането на квартирите отвътре, които не отстъпваха по нищо на луксозните номера на Клианда. Битовата техника съогветстваше на съвременния галактически стандарт, и дори се срещаха някои авангардни постижения от рода на самоотварящите се стени, с които се бяха сблъскали за пръв път на борда на „Конкистадор“. При това, както се изясни, подобно обзавеждане на жилищата служеше като достояние на всички категории на населението, а не само на висшето, към което условно приравняваха Язон и Мета.

Накрая екскурзията по града донякъде ги пресити. Язон излезе на крайбрежната магистрала и като измина десетина километра, откри един безлюден крайбрежен къс. Паркираха автомобила на банкета, захвърлиха гривните на седалките и слязоха на плажа. Времето се разваляше. Надигаше се вятър, оловносивите облаци изпъпляха над хоризонта. А над все още не съвсем разбушуваните вълни ниско прелитаха крупни черни птици с бели клюнове, необичайно закривени нагоре. Нямаше никой наблизо, нито машини, нито хора. Кой знае защо обаче желанието им да нищят тайни съвсем се изгуби. Мета и по-рано не се бе отличавала с разговорливост, а Язон изведнъж се усети в крайно неловко, неприсъщо за него положение. Морган го беше пуснал, без да му обясни каквото и да е, без дори да му даде някаква заповед, дори и без да го помоли за каквото и да е. Ходи, дишай чист въздух, няма къде да ми избягаш. А Хауърд още добродушно го убеждаваше да се гмурне в стихията на алкохола и разврата. Та Мета да изпадне в делириум. Явно го чакаха да почне да прави глупости.

В такъв случай обаче той нямаше да се захваща с нищо. Просто щеше да убива времето, да си блъска главата и да изчаква. А после, когато напълно приспи бдителността им, като едновременно с това си изработи и авторитет сред местното население, тогава вече ще опука Морган. В края на краищата, защо пък да не вземе в ръцете си цялата власт на Ямайка и да не направи планетата поредната колония на Пир? Глупости. Нищо няма да стане по този начин.

Размишленията му бяха прекъснати от Доли.

— Извинете, може ли поне тук да си поговорим за всичко? — запита стеснително тя.

— Да, момичето ми — произнесе тъжно Язон. — Знам какво ти се иска толкова много да запиташ. Засега обаче още не съм готов с отговора. Ние непременно ще се измъкнем оттук, но е възможно да изгубим месец време или дори цяла година. Ти трябва да привикнеш към живота на Ямайка, да се запознаеш с някого, да си намериш някакво занимание и отново да си спомниш радостите на живота. Не бива да тъгуваш цяла година. Даже месец.

— Не бива — съгласи се Доли, — но аз бих искала да запитам, тоест да говоря за нещо съвсем друго. Ето вие сега си помислихте, че е добре да убиете Хенри Морган и да вземета властта в ръцете си, но после се отказазахте, защото идеята ви се стори нелепа. Пък аз си мисля…

— Ти можеш да четеш мисли? — прекъсна Язон, извъртайки се рязко към нея.

— Понякога — сведе скромно очи тя. — Но не при всички се получава. Веднъж обаче много здраво помогнах на такко, като прочетох мислите на един от конкурентите му. Сега искам да помогна и на вас.

— Здраво — съгласи се Язон. — И какво мислиш по отношение на Хенри Морган?

— Трябва да се убие — изрече Доли като възрастна с твърд и отсечен глас. — Но преди това ми позволете да прочета мислите му.

— Готово — кимна Язон. — Утре ще те вземем с нас. Но я ми кажи, от какво зависи способността ти към телепатия?

— Не знам — повдигна рамене тя. — Понякога сама се опитвам да разбера къде се коренят способностите ми. Но знаете ли, то изведнъж ме обзема, като маль, малоре, като гадене, и аз ставам алтера, виждам с вътрешно зрение, чувам множество гласове едновременно, много е трудно да се съсредоточи човек, в такива моменти въобще ми е много тежко…

В езика на Доли се срещаха множество разнообрази романски думи, очевидно, особеност на интерланга на Зунбар. Много от тях се разбираха лесно, без превод, но когато момичето беше неспокойно, непознатите думи в речта й рязко се увеличаваха, и тя се опитваше сама да подбира общодостъпния еквивалент.

Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи.

— Разбирате ли, аз само знам, че когато се случи това… след това, когато ме… — Тя изхлипа, но се овладя. — Разбирате ли, стурва ми се, че почнах още по-добре да чета пенсамиентос… тоест, мислите…

— Това е добре — каза Язон. — Аз пък веднага почувствах, че ти не си обикновено момиче. И този наркоман Монбар не случайно те нарече вещица. Мета, ти чуваш ли за какво говорим?

Мета вървеше на две крачки пред тях и кой знае защо, не се оглеждаше, а морето шумеше все по-силно.

— Чувам — отвърна тя.

Тя се спря, извърна се и се загледа продължително в очите на Язон.

— Четете си мислите на когото си искате. Въртете си зарчетата по масата. А когато дойде времето да се убива, повикайте ме. Става ли?

— Добре, защо трябва да говориш така? — разтвори в примирителен жест ръце той.

„Нима все пак ме ревнува?“ — пробяга през главата му.

А Мета изведнъж изпъна дясната си ръка и с три точни изстрела уби наведнъж три черни птици над морето. Останалите с удивителна за габаритите им пъргавина се пръснаха над морето в различни посоки, огласяйки простора с противните си дрезгави крясъци.

— Защо убивате птици, Мета? — обидено запита Доли.

— Не защо, а за какво. Ако в най-близките дни не се заемем с нещо належащо, ще изтребя всички животинки на тая проклета планета.

— Мета, не е необходимо — помоли я Язон.

В този момент отново ги повикаха. От шосето към брега бързаше поредният сътрудник на СП, строен, стегнат, в красива ярка униформа.

— Забранено е да се стреля в тези животни! — закрещя той още в движение.

Мета равнодушно се обърна.

— А в това животно може ли? — запита тя, насочвайки дулото в гърдите на сътрудника.

Развиването на чувството за хумор очевидно не бе влизал в програмата за подготовка на местните блюстители на реда по пътищата.

— „Убийството на сътрудник на СП при изпълнение на служебните му задължения се наказва съгласно пункт двадесет и шести от закона на флибустиерите…“

— Спокойно, момко — секна го Язон. — Тя просто се шегува. По-добре кажи, Морган ли те изпрати?

— Да, разбира се. Моли ва да си сложите гривните и повече никъде да не ги снемате.

— И ти ли донесе три нови?

— Не, това са старите ви. Оставили сте ги в машината.

— Благодаря ви, сержант — каза Язон.

— Старши сержант — поправи го сътрудникът.

А Мета не се сдържа и стреля още веднъж, този път вече не по птиците. Нито по човека, разбира се.

Тя пръсна едно дребно и пъргаво членестоного, което ситнеше по пясъка, с формата на дистанционно управление на многофункционален робот.