Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (36) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава седемнадесета

За гмуркането Морган предложи да използват батискафа, но Язон възрази:

— Не е необходимо, трябва, сега можем спокойно да проникнем там в скафандри. Те са ни достатъчни за защита срещу обикновените опасности. А необикновените вече приключиха. Как е възможно да не го разбираш, Хенри? Освен това се налага да сме максимално подвижни…

— Аз вече нищо не разбирам — изсумтя Морган. — Давай, прави, както си знаеш.

„Да, който воюва на Пир, той също се превръща по душа пирянин. Ето и старият Морган вече не може да си представи, че повече няма да изтребва местни чудовища. Капитулацията на врага направо му изби почвата под краката. Така не се е чувствал дори и при най-големите загуби в жива сила.“

А канонерката не беше приспособена за кацане върху вода, затова се наложи да летят на едноместна универсална совалка. Двамата с Мета обаче се побраха. Язон дори се пошегува:

— Мъж и жена — един сатана.

— Каква е тая сатана? — не разбра Мета.

— Дълго е за обяснение — махна с ръка Язон. — Всъщност исках да кажа, ние с теб действително сме като едно цяло, като един човек.

Мета се усмихна в знак на съгласие. Вече бяха във въздуха, но теснотата не им пречеше да управляват летателния апарат.

Кърк се появи точно тогава, когато трябваше. Универсалната совалка от борда на пиратската канонерка кацна на водата практически едновременно с пирянския десантен бот.

— Какво става там при вас? — забръмча гласът на Морган в слушалките. — Дръпнете се на стотина метра вляво и ще му разкажа играта на тоя пирянски задник.

— Не трябва, Хенри — помоли го Язон, — за Бога! Ще се опитаме да встъпим в преговори с този пирянин. Чуваш ли ме, Хенри? Сега вече не бива да се стреля. Ние победихме. Главната ценност е в ръцете ни, ще им диктуваме условията. А всяка престрелка само ще влоши и усложни нещата.

— Добре, Язон — процеди през зъби леко живналият, макар и не напълно, Морган. — И все пак имах предвид, само да ти потрябва огнева поддръжка, само свирни.

— Обезателно — обеща Язон, а за себе си помисли:

„О, мрак вселенски! Нима никога няма да се изтръгна от тоя негодник веднъж и завинаги! Пет пари не давам какво ще си помисли за мен. Най-важното е само да разбера къде е сега Мисон с Ослепителния Виторог. Не го ли намерим, ще изгубя всичко заложено във «Вселенския тотализатор», а това си е голяма беда!“

Когато люкът се отвори и Кърк се измъкна от десантния бот, Язон буквално се хвърли насреща му с пистолет, насочен точно към главата му. Разбира се, това беше театър предназначен за Морган. Язон рискуваше доста. Разбира се, Кърк беше солиден и вече разсъдлив човек, но пирянските инстинкти можеше да вземат връх, и тогава…

Всичко завърши благополучно. Кърк успя да се сдържи. Противопоставянето на мълчащите пистолети и искрящите от гняв очи приключи без последици. Язон и Мета се качиха на борда на пирянския десантен бот, демонстрирайки на Морган дипломатическата си победа.

Никой не се канеше да води дълги преговори. Само след минута и половина Язон и Мета се гмурнаха в океана, като махнаха с ръка на Морган. А след като влязоха във връзка с него, му съобщиха (говореше, разбира се, Язон):

— Хенри, тия тъпоглави пирянци ни разрешиха до доплуваме до Епицентъра. Никой няма да ни съпровожда. Извоювайхме си правото да доплуваме сами. В противен случай ги заплашихме, че ще унищожим заловения от нас предмет в Епицентъра. Те няма да го преживеят и са готови за следващия етап на преговорите. Обещахме им, че сме готови на отстъпки, ние изобщо много нещо им обещахме, но всъщност вече ще бъде късно за тях. Те нали нищо не знаят за прекрасния златокож и виторог звездолет „Овен“, а вътре в него вече наистина ще бъдем непобедими.

Язон нарочно говореше бавно и витиевато, като се опитваше да отвлече вниманието на Морган, защото именно в този момент Кърк, който също бе облечен в скафандър с висша защита, същият като тези на Язон и Мета, заочна потапянето в океана от другата страна на люшкания от вълните десантен бот.

Оказа се, че не само Кърк. Вече в подводния коридор срещнаха и Арчи Стоувър.

— Ти пък къде с мъжете? — запита го Язон, без да се бои, че може да го обиди.

— Знаеш ли, втори такъв шанс няма да имам. Нулева активност на пирянските организми — това е нещо изумително. Длъжен съм да разбера природата на този феномен. Кърк също беше против, но аз по-добре да умра, отколкото да се откажа от тази толкова рядка възможност.

— Добре, момчета, напред — изкомандва Язон. — Очакват ни куп интересни неща.

— Точно същото немного отдавна разказваше и на Мисон — забеляза Мета.

— Не е за чудене — отвърна той. — Нали плуваме по следите му. А всички, които вярват в суеверия и тайнствени съвпадения, моля да се върнат докато не е станало късно. Това е научна експедиция, а не спортен турнир.

— Възразявам — каза Кърк. — Арчи е на научна експедиция, а за нас тримата войната още не е завършила.

Язон реши да не спори, още повече, че вече бяха преплували почти целия подводен тунел, без да срещнат и най-малката съпротива. Приближаваха същата онази страшна зала без стени и таван, при щурма на която преди много години пирянците бяха загубили двайсет и пет души. Днес това не беше щурм, а някакво бълнуване на психар. Затова и Кърк се чувстваше съвсем неуютно, въпреки дългоочакваната и радостна, общо взето, среща с Язон и Мета.

През последните години той се бе научил да вярва на Язон, но странната, добита с чужди ръце победа, не просто озадачаваше, тя направо го караше да бъде нащрек. Не вярваше той в такива победи. Пирянските твари, които можеха да се изтребват с голи ръце, безнаказано да вкарват в клетки, давят във водата и изгарят в огъня — това беше истински абсурд.

Нещо излизаше извън всички рамки на нормалните представи, а неизвестното, неприятното, необяснимото винаги плаши и във всеки случай не обещава нищо добро. Според представите на Кърк, накрая на финала трябваше да ги очаква страхотен провал, нов отчаян щурм с невиждана до гозимомент ярост, страховито настъпление на врага по всички фронтове. За всичко друго у пирянина просто не достигаше фантазия.

— Язон, — запита Кърк, — как мислиш, това поредното временно примирие ли е?

— Не — отвърна кратко той.

— Ето, мисля си, че това е някакъв сън или халюцинация. И много скоро тази сила, която е хипнотизирала всички пирянски организми, ще отлети като облак, закрил за минутка слънцето, и тук всичко ще върне към предишното си съществуване.

— Интересни разсъждения, Кърк, но ти не ме остави да довърша. Това не е временно примирие, това е нещо съвсем друго. Някой е успял да открие средство, с което управлява всички пирянски твари. Примирието може да се окаже вечно. Но за късмет днес то не ни е много от полза. Не обичам да губя, Кърк, и ще намеря начин да ги накарам да се подчиняват именно на мен.

Язон така се увлече, търсейки аргументи за Кърк, че малко остана да се изтърве за опасната тема. Нали не биваше да разказва на пирянския вожд за „Вселенския тотализатор“, едва ли беше сега най-подходящият момент. Има време, ще научи. А сега най-добре да научи главното.

— Не е достатъчно да се спрат животните — говореше Язон, — трябва освен това да изясним и механизма за това спиране. Ето, в това е работата. Искам да се науча включвам и изключвам тази адска машина, да я управлявам. Разбираш ли? Изобщо нямам намерение да се връщаме към предишното състояние на нещата. Стига толкова безсмислени жертви. Колко години вече воювате с Пир? Даже и аз вече им загубих броя.

— Внимание! — даде сигнал Арчи, прекъсвайки разговора им, и Кърк не успя да отговори. — Светлина отпред!

— Ето го! — почти извика Мета. — Нашият звездолет „Овен“!