Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (22) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава трета

Язон крачеше по просторния кабинет на Морган в кралския дворец и пункт след пункт повтаряше на главатаря на флибустиерите всичко, което те нямаха право да забравят, отправяйки се в толкова отговорна експедиция. Морган си записваше като прилежен ученик, за да доведе на следващата сутрин информацията до всичките си подчинени.

Язон, който още от младежките си години бе привикнал към бохемския живот, изпитваше максимален прилив на интелектуален подем нощно време, затова двамата сега съставяха окончателния план на полета под тайнствения покров на нощта, подобно на заговорници. Изпълнителите през това време си отспиваха пред последния, най-труден ден за подготовка. Ето кога ще се натърчиш като куче. После вече ракетите можеха да се отпуснат. Това беше известно на всеки космически десантник, на всеки боец от регулярния флот и най-вече на всеки пилот.

В първите дви след старта никой никого не напада, дори и при междупланетните войни. Членовете на командата се напасват един към друг, проверяват се всички корабни системи, извършват се разузнавателни мероприятия, рекогносцировка, радиозасичания — всичко друго, само не и бой. А пък при междузвездните войни — още повече. Там преди да се разгърнат в боен ред, трябва първо да долетиш. Понякога дори и най-простият и скучен полет в обикновеното пространство или в режим на хиперпреход продължава по няколко седмици.

Въпросът за това, в какъв режим да полетят към планетата Пир, се обсъждаше отделно. Морган гореше от нетърпение, разбира се. Беше готов да се озове на въжделената планета още на другия ден, което принципно беше невъзможно. А от друга страна, искаше да си остави правото два или три пъти да изскочи от хиперпространството покрай някой не особено беден свят, за да се позабавлява с тамошния околопланетен транспорт. Не ставаше дума да нападат самите планети — не беше необходимо да пръскат ресурси. Щеше да е несправедливо обаче да лишат флибустиерската команда от обичайните им дребни радости.

Язон, естествено, вътрешно се противеше на всички видове разбойничество. Повдигаше му се от спомените за гнусните нападения срещу напълно невинни хора, и юмруците му бясно се свиваха до болка. Не искаше да подлага повече на опасност живота дори и на един човек. От друга страна, не беше особено разумно да форсира Морган. В търсенето на абстрактното добро (а как още да се нарече стремежа да спаси всички беззащитни в Галактиката то всички мерзавци?) той пропускаше реалния шанс да даде на любимия си Пир повече време за подготовка.

Общо взето, мъчителни съмнения измъчваха едновременнно и двете договарящи се страни. В крайна сметка беше решено да не решават нищо: да полетят, а пък после ще видят. А изводи ще си правят според обстоятелствата.

Степента на доверие на Морган към Язон сега изглеждаше безгранична. И все пак беше малко страшничко да злоупотребява с доверието му. Да, Морган знаеше с абсолютна сигурност, че Язон нито веднъж не се беше възползвал от системите за далечна връзка за преговори с Касилия, Щастие, други планети или с когото и да било другиго в космоса. Това беше от особена важност. Но даваше ли му това право да започва своя игра, когато най-после напуснат Ямайка? Не знаеше отговора на този въпрос. Разбира се, той щеше да почне подривното си дело, нали всъщност беше го почнал… Но щеше ли да е достатъчно гордото название „Великият Язон“, дошъл на смяна на Стареца Сус, за да го изчисти от всякакви подозрения за двойна игра?

„Не, реши Язон, докато не стартираме в космоса, докато не оставим зад гърба си злодейския непроницаем екран, докато Морган не загуби над нас тази абсолютна власт, която дават родните стени според поговорката, тоест двумилионното пиратско съобщество, дотогава ще се въздържам да задавам дори и излишни въпроси. Всичко става… А виж, веднъж да стъпим в космоса, да поемем с пълни гърди стерилния въздух на корабните климатични инсталации, тогава и ще решим какво да правим и с какво да започнем. Още малко и ще наберем силичка да започнем играта.“

Общо взето, и този въпрос не получи решение.

Затова пък планът на военните действия беше съставен достатъчно подробно. С конкретните задачи за всеки кораб, с доокомплектоването на всички бойни единици със специални оръжия, с надземни, надводни, подводни и летящи по въздуха машини, със специални роботи, огнеметачи, бомби с приспиващо действие. В тази си част списъкът беше особено дълъг. Отделно се обсъждаше проблемът със специалните защитни костюми, необходими на личния състав в условията на крайно агресивна околна среда. Флибустиерите щяха да имат проблеми след като бяха привикнали да размахват сабите облечени в тънки ризи.

Във връзка с пирянското двойно „g“ Морган беше изправен пред трудна задача. Язон препоръчваше в продължение на целия път да усилват постепенно силата на тежестта и в края на маршрута да я увеличат до трикратната на земната, а още по-добре до четирикратна. Тогава действията им на пирянска земя щяха да им се сторят като приказка и те щяха наистина да са готови за боевете при нечовешките условия на тази страшна планета.

Специално за Морган Язон нарисува по памет картата на Пир под формата на две полукълба и нанесе върху нея основните области, обитавани от всякакви чудовища, управлявани от хитрите аборигени. Дори изобрази, макар и без особен художнически талант, но с прилежност, основните видове най-опасни животни.

Накратко, подготовката на пиратската армия вървеше с пълен ход. А за място, където се крие главната цел на завоевателния им поход, Язон им посочи, разбира се, Епицентъра, охраняван с особена стръв от хитрите и злобни пирянци.

Дори и Мета не можа да не оцени този негов жесток ход. Изобщо Язон се стараеше да не я взема със себе си, когато провеждаше подобен инструктаж. Първо, изобщо не му се искаше случайно да се издаде, че тъкмо жена му е един от тези пирянци, и второ, оставаше риска, че любимата му няма да се сдържи и ще си покаже истинското лице. С ума си Мета разбираше, че по друг начин не беше възможно, тъй като съвместният проект с пиратите беше набрал ход, но сърцето не е подвластно на забрани. Така се получи, че и суровата пирянка, и емоционалната жена, съвместно съществуващи и като правило винаги в борба една с друга, в дадения случай проявяваха рядко единодушие и не одобряваха тази предателска позиция спрямо родната им планета.

Моментът на старта неумолимо наближаваше. С нетърпение чакаше този час и Доли. Нали най-после щеше да се изтръгне от плена, щеше вече да бъде на свобода. Макар и да не ставаше ясно кога точно, защото флибустиерският „Конкистадор“ още не бе поел курс към родната й Зунбар, но Доли искрено вярваше, че след като не я бяха изоставили на Ямайка, значи връщането й на родната планета беше само въпрос на подробност. Във всеки случай, така й го беше обяснил Язон, в един от редките му мигове на добро настроение.

И той наистина размишляваше усилно по въпроса. Защо да мъкне на далечната и враждебна Пир младата зеленоока вещица? Пълна глупост! Ако успееше да убеди Морган в тази простичка мисъл… ето ти и чудесен повод за връзка с външния свят. „Добре, добре, — убеждаваше сам себе си Язон, — само не се горещи. Всичко ще си мине по реда, (веднъж само да излетим…“

И младият Робс очакваше деня на отлитането с не по-малко нетърпение и трепет. Влюбеното момче не се съмняваше и за минута, че ще последва любимата си до всяко кътче на Галактиката, каквото и да му струва това. На въпроса на Язон как се процедира в такъв случай Морган му обясни, че при подобни случаи в закона на флибустиерите има предвидено нещичко. И докато той четеше съответния параграф, Язон за пореден път не преставаше да се умилява на витиеватия слог на местните юристи.

„… Ако до момента на полагането на клетвата, а именно до навършването на шестнадесетгодишна възраст, пълноправният гражданин (А нима и непълноправни деца? Нали за тях става дума!) пожелае (В каква форма?) по една или друга уважителна причина (Това пък какво е? Кой определя степента на неуважителност?) да напусне Ямайка, той има право да го стори, стига само родителите му или наставниците му не изразят несъгласие.“ (Направо да се сбъркаш!)

Наставници младият буканиер нямаше, а родителите, естествено, не възразяваха. Бащата се считаше за загинал, а майка му не даваше пет пари. И наистина беше така. Нали децата на тази планета бяха обект на абстрактна любов, като домашни животни, като някакъв особен вид същества, а конкретно към своите чада, още повече израснали, се отнасяха изключително равнодушно. Впрочем, Язон силно се съмняваше, че Хенри Морган би позволил на което и да е ямайско момче хей така, да се откаже от бъдещето си на флибустиер на основата само на някакъв забравен от всички и доста непонятен параграф от Закона. Разбира се, при Робс случаят беше специален, осенен от пожеланията на Великия Язон.

По такъв начин, правата на момчето бяха уточнени, а окончателно съдбата му предстоеше да се решава вече на кораба.

И така, всички чакаха старта. Дори и аукснис жверис, който, след като го натовариха в трюбма на „Конкистадор“, издаде странна музикална фраза, също като жив. Язон примерно се досещаше какво може да означава това: беше сработила автоматиката, сигнализираща за възникването на мощно магнитно поле и дебел слой броня около дребния кораб. Впрочем, беше твърде възможно това да означава нещо съвсем друго, нали тогава при натоварването на „Овен“ във вътрешността на „Арго“ не се бе чула никаква музика.

Пиратите, станали свидетели на странното явление, бяха обзети от мистичен ужас и загубиха за дълго дар слово. Дори и самият Морган реагира някак си странно. Той целият се напрегна, сгърчи се сяскаш от болка, а след като изслуша обясненията на Язон, недоверчиво запита:

— Сигнализация, казваш? Ами ако това е сигнал, че боговете не одобряват полета ни?

— Съвземи се, Хенри! — засрами го Язон. — Какви богове? Няма друг Бог, освен Исус. Нима не са те учили на това още от детските ти години?

— Така е — съгласи се Морган. — Но на мен нещо не ми се нрави този пеещ звездолет. Може би трябва да полетим без него?

— Това е смешно и глупаво — възрази Язон. — Защо ни е тогава ъвобще да летим? Да намерим третата част, а през това време да изгубим първата? Ако го оставим тук, никой няма да може да се грижи за него, а и по пътя може да свърши работа. Повярвай ми, един златен звездолет е изключително полезна вещ. Ти си голям специалист по техниката, Хенри! Ще се справиш и със златен звездолет! А може би, искаш да изоставим тук и процесора? За да може някой идиот да открие Ямайка пред цялата Галактика?

— Не, брател, процесора винаги държа при себе си — каза вече почти успокоилият се Морган. — Добре, считай, че си ме убедил.

След това беше стартът. И всичко мина абсолютно нормално. Дори някак си делово. Корабите се издигаха над планетата и потъваха в мрака на космоса, един след друг, в строг ред. Сякаш никой не се канеше да убива никого, и просто осем хиляди и петстотин човека се бяха събрали хей така, решени да потеглят в търсене на екзотична тайна. Красиво!

А Язон изведнъж изпита някаква особена тъга при раздялата си с Ямайка. И си обеща непременно да се върне. Въобще така се получаваше при всяка планета. Днешната тъга обаче беше особено силна. Което беше разбираемо: с годините човек става все по-сантиментален.

В паметта му изведнъж изплува първата книга, по която се бе учил на азбука на Поргорсторсаанд. Колко увлекателно беше тогава! А след това още по-увлекателни се бяха оказали новите книги, които той се бе захванал да събира по всякакви начини. И ето че веднъж му бе провървяло — след като се бе представил за военен, фермерският син Язон се бе озовал в дома на благожелателен аристократ, който бе събрал особено голяма според разбиранията на планетата, библиотека. Хиляди томове украсяваха високите стелажи в старинния кабинет.

— И всички сте ги чели? — възкликна изумено младият книголюб.

— Почти всички — отвърна честно аристократът, — но аз съм чел и много други съчинения, които не държа у себе си.

— Страхотно! — изрази още веднъж възхищението си Язон. — А аз мечтая да прочета всички книги на света.

— Млади момко — тъжно се усмихна аристократът. — За целия си живот човек може да прочете десет, най-много петнадесет такива колекции. Това е максимумът.

— А колко са книгите на света? — запита Язон.

— Толкова, колкото звездите на небето, колкото са дърветата в гората, колкото са капките в океана — беше отговорът.

След това за известно време Язон бе загубил дори желанието за четене.

Същото нещо беше и с планетите.

Обитаемата част на Вселената включваше в себе си повече от тридесет хиляди светове, подобни на земята. Язон дори беше пресметнал, че до този момент бе успял да посети по-малко от триста. И го налегна мъчителна тъга. Никога няаше да успее да стъпи на всички планети в Галактиката! А така му се искаше! Да, сега вече го бяха направили безсмъртен, но ако човек се замисли както следва, това изобщо не променяше нещата. Простата аритметика сочеше, че за пълното окологалактическо пътешествие ще му се наложи да проживее още сто пъти по толкова, колкото беше преживял до този момент. Първо, това можеше да се окаже ужасно скучно и уморително занятие, а второ, след пет хиляди години човечеството щеше да се разсели на милиони нови планети, и очевидно, на други звездни острови. Безкрайна гонитба. Като онзи древен парадокс за Ахил и костенурката. По чисто математическа причина.