Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (32) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава тринадесета

Суровата, но кратка зима на северното полукълбо на Пир беше сменена от бурна пролет с шумните й придошли от топенето на снеговете потоци, рядка кал по ливадите и горските просеки, със стремително извисяващите от пръстта хищни стъбла с напъпили пъпки и разпукващи се цветове, излъчващи всевъзможни отрови, с облаците пробудили се гладни насекоми. Особено се разрастваха ятата птици, които мигрираха с идването на пролетта, както и скитащите в търсене на храна най-разнообразни зверове, събиращи се в дружни агресивни глутници. В такава обстановка не беше много трудно да се проследят основните огнища на биологическа активност, но виж, да се предвидят възможните й форми на проява — това беше друга работа…

Наивният Морган си мислеше, че е изучил практически всички феномени на пирянската природа. Колко жестоко се бе заблуждавал стана ясно още след първите няколко часа от началото на големия щурм, тоест операцията „Смърт на света“. Но именно вече в този момент спирането на процеса или поне забавянето му вече не беше възможно.

Дванайсет мощни кръстосвача, петдесет и девет канонерки от среден клас и седемдесет и два леки десантни бота се приземиха едновременно в сто четиридесет и три точки на планетата, които се отличаваха с особено висока концентрация ненавист на местните организми. Струва ли си да се споменава, че внезапната агресия на пиратите беше предизвикала страховита вълна ответна биологическа активност, от която в повечето случаи не спасяваха нито скафандрите с висша защита, нито поразяващия огън на плазмените оръдия, нито всевъзможните генератори на смъртоносни лъчи. А имаше и такива случаи, когато дори и бронята на космическите кораби не представляваше сигурна защита.

В биосферата на Пир се намериха животни, способни да прегризват метал и пластмаса, да разтварят всичко живо и неживо с киселинната си слюнка и свръхактивен стомашен сок, да проникват с жилещите си израстъци в микроскопични цепнатини, да се взривяват подобно на вакуумни бомби, да облепват масово и да обездвижват не само отделни бойци, но и цели бронирани автомобили, космически ракети и танкове.

Хенри Морган, който бе останал на орбита с флагманския си кораб, следеше битката на големия обзорен полиекран, разделен в момента на шейсет и четири сектора — толкова много му се искаше да гледа навсякъде. Обаче да се раздробява изображението по-нататък на по-малки фрагменти нямаше смисъл. Ако забележеше нещо особено важно, главният флибустиер преместваше уголеменото изображение в центъра на екрана и се опитваше да вникне в развоя на нещата долу.

Понякога обаче това не беше толкова просто. Защото на много места долу се развиваха такива събития, които на нормален човек (че и дори на немного нормален) и в кошмарен сън нямаше да им се явят.

Ето пред разгърнатия във верига отряд неочаквано земята изригна и оттам, извивайки се като змия, се измъкна нещо с циклопски размери — просто приказен дракон, покрит с блестящи люспи и отвратителни дребни гърчещи се израстъци. След миг кожата на дракона от изстрелите почна да се лющи, и се видя, че това беше по-скоро кора. Да, това бяха огромни дървесни корени, само че кухи отвътре. Боже! Какво ли само не гъмжеше вътре в тях! Несметни пълчища зъбати, хлъзгави, отровни твари, някакви таралежоподобни плъхогущери, ошипени отвред червеи с озъбени котешки морди…

Докато други неведоми организми бяха изгризали под земята огромна пещера, но така хитро, мръсните му гадини, че докато хората бягаха по поляната — нищо, почвата ги удържаше, а когато техниката почна да преминава, всичко рухна в миг. Освен това кухината явно беше изпълнена с блатен газ, защото беше достатъчна само една искра от удара на метал в метал и всичко изригна. След това се взривиха и топлинните баки, а след тях и боеприпасите. Едва ли имаше останали живи в тая саша.

Ето ята шипокрили и зъбести ястреби дружно се съсредоточават във фантастичен огромен черен облак и започват да кръжат над разположението на един от отрядите. Без да нападат, просто само кръжат. Но какво е това? Скоростта им на въртене нараства все повече, а радиусът им на завой все по-малък, облакът постепенно се превръща в гигантски вибриращ стълб, в жив смерч. Могъщият поток от въздух отскубва от земята не само отделни бойци, безпорядъчно стрелящи във всички посоки поради загуба на ориентация, но и лафетни оръдия и бронирани автомобили. Накрая енергията на смерча достига максималната си стойност и във фунията му бива засмукан дори и кръстосвач, който явно не успява да включи двигателите. Целият този ужас бавно се премества към морето, за да изсипе товара си на километри от брега над водата и острите рифове. А от бушуващите вълни изплават чудовищните хищни муцуни на морските твари, усетили дългоочакваната храна.

Ето внезапно оживели дървета започвата да душат хората и да спират придвижването на техниката. Всичко трещи, скърца, стърже, пръска се: метал и дървесина, пластмаса и жилави стъбла, корави листа и човешка плът…

Ето облаци крупни насекоми с остри като бръсначи крайници, жила, челюсти и саблевидни опашки поемат върху себе си ударите от всички видове лазерно, взривяващо се, плазмено оръжие, а из-зад тази „димна завеса“ изскачат чудовищните и безпощадни, неотразими рогоноси. Не случайно ги наричаха рогатите дяволи.

Ето грамадни, страховито издути жаби поемат с гладните си пасти най-страшните, най-бързодействащи отрови — всевъзможни бойни отровни вещества. Работят като машини, като промишлени помпи — флибустиерите даже ги наричаха жабопомпи… И накрая, издути като гигантски балони, затварят паст и замират, по-точно умират, превръщайки се в истински химически бомби. Едно неумело движение в близост до такава бомба — и край, жабопомпата се пръска, а най-твърдите осколки от роговичната му кожа притежават свойството да разкъсват и най-здравите скафандри, а понякога да пробиват дори и триплексите на бойната техника.

И колкото повече следеше Морган екраните, толкова по-ясно виждаше, че тук си имат работа не просто с агресивна биосфера. Тук те се бяха сблъскали с някакъв кошмарен колективен разум. Всяка твар сама по себе си беше тъпа като мравка или търтей, но всички заедно бяха способни да творят чудеса.

Как изобщо съумяваха тия загадъчни пирянци да управляват чудовищата си? Кой ли седеше вътре в самия Епицентър? С какви ли още чудовища им предстоеше още да воюват? И какво отношение имаха те към звездолета „Овен“ и към тайната на безсмъртието?

Морган много искаше да си поговори с Язон за това и за още много други неща, но засега нямаше как. Виж, само да останеше някоя друга свободна минутка…

А сега той просто не следеше битката, той я ръководеше, даваше заповеди, поправяше грешки, напътстваше бойците си, правеше изводи. Сякаш и самият той участваше в сраженията.

Сметките наистина излязоха по принцип верни. Всички смъртоносни сили на планетата сега бяха грамотно разхвърляни на стотици различни места, много далеч от Епицентъра.

А „Конкистадор“ кръжеше над океана, като постепенно се снижаваше и методично нанасяше лъчеви удари по точките, които образуваха в крайна сметка концентрични кръгове около заветното място. Флагманският кораб вече бе навлязъл в атмосферата и сега бавно курсираше от крайбрежието към Епицентъра и обратно, като при всяко приближаване все повече се снижаваше над водата. Кораба управляваха Хауърд и Мета. Язон следеше за развоя по изображението на предния екран в капитанската кабина, където по принцип можеше да се транслират репортажи и от всички останали места. Сега обаче той следеше именно Епицентъра, като с удивление наблюдаваше картина, пълна противоположност на всичко други, които му се бе случвало да вижда до този момент. Колкото повече се доближаваха до магическата точка, толкова по-малко хищни твари се наблюдаваха в океана. Не беше ясно дали не бяха способни да усетят приближаването на врага от такава височина, или пък бяха превключили всичките си сили на боевете по периферията. В края на краищата дори и такъв уникален феномен като Светът на смъртата не беше способен да твори твари до безконечност. А дори и да беше така, то хитрият Морган беше вече близо до пировата си победа. Но той не бързаше, бавно-бавно се приближаваше към целта и изчакваше най-добрия момент, сякаш му беше предварително известно, че такъв непременно ще настъпи.

На всички шейсет и четири екрана се разгръщаха сцени, една от друга по-смъртоносни. Морган обаче нехаеше за загубите, той бе успял да преодолее първоначалната лека паника. Сега в централния уголемен сектор на екрана постоянно мигаше Епицентърът.

— Съобщете ми броя на жертвите до този момент — нареди капитанът, без да се обръща конкретно към някого.

Въпросът прозвуча директно по системата за директна връзка. Та нали на борда на флагманския кораб бяха останали не повече от четиридесет души — всички бяха свои, най-надеждните, проверени по стотици пъти и начини. За тях не можше да има тайна информация.

— Броят на загиналите е надхвърлил хиляда души — откликна Мисон. — Точното число е невъзможно да се установи. Мени се всяка секунда. Ранените са по-малко от сто. Много е трудно да се евакуират от бойното поле. Сам разбираш, Хенри, тук цари законът на джунглата — зверовете не лекуват ранените си.

— Добре — отвърна Морган (макар че какво хубаво можеше да има в това?). — Изпрати техническо подкрепление на отряда на Мадам Цин. Те настъпват добре. Нека не спират…

След това се свърза с Ричард Скот, чиято група се придвижваше през джунглите още по-успешно. Флибустиерите от звеното му без губят скорост изгаряха всичко живо по пътя си. Скот и компанията му още от самия кораб се придвижваха в малки индивидуални или двуместни скутери на магнитни възглавници, използващи като оръжие за нападение така наречените апарати за локална анихилация със сферично действие. Глупавите пирянски твари се събираха и се стоварваха на огромни купища върху напредващите под форма на клин невиждани машини. Животните налитаха като пеперуди върху пламъка на свещ, и мигновено се превръщаха в сива пепел и черни сажди, без да успеят да захапят каквото и да било или да се впият. А растенията изгаряха в този адски огън още по-бързо. И което беше още по-ценно, през оставената след групата на Скот разтопена стъкловидна маса не можеха да пробият нито живи корени, нито насекоми, нито най-отчаяните гризачи с киселинна слюнка.

Локалните анихилатори бяха новото секретно оръжие на флибустиерите, което Мисон сам беше измислил, изпипал до съвършенство и пазил за краен случай, и поради това до този момент не го беше показвал никому. Язон и Мета също го видяха за пръв път и пирянката не можеше да откъсне горящите си от възторг очи от това зрелище.

— Мисон, защо по-рано не си ми казал за това оръжие? — запита го тя по интеркома.

— Нямаше заповед — откликна вяло изобретателят на оръдия на смъртта.

Морган чу разговора им и като премина шеговито на „вие“, обеща:

— Победим ли, и ще ви подаря такъв скутер, мадам. С него ще можете да изоравате всяка богата на биологически видове планета.

После се обърна към Скот:

— Дик, чуваш ли ме?

— Да, сър.

— Не е ли време да спрете и да оцените резултата, като се прикривате със защитното поле?

— Не, сър. Не съм привикнал да спирам когато атакувам.

— Забравяш, Дик, че това не са хора. Това са безмозъчни твари, които се плодят с чудовищна скорост. Ако станат още повече, просто няма да ти стигне енергията. А и аз няма да съм в състояние да те подкрепям с насочен лъч от „Конкистадор“, защото ти сега се намираш извън зоната на пряка видимост. А и не на последно място, да не си забравил колко струва всичко това?

Скот мълчеше и Морган раздразнено повтори въпроса си:

— Хей, Дик, разбра ли какво те питам?

— Честно казано, сър, не съвсем — протодушно отвърна Скот. — Не мога да спра и на никого не мога да заповядам да спре. Момчетата ми така са се увлекли, че направо умират от удоволствие. Знаеш ли, тук сме пресметнали, че трябва благополучно да се доберем до морето, и веднага щом свършат джунглите, разходът на енергия рязко ще спадне. Още малко, сър, и ще ги избием всички.

Изглежда Скот наистина си вярваше, че е по силите на един отряд да изтреби всички пирянски твари. Това беше повече от трогателно, но едновременно с това и повече от глупаво.

Морган изключи връзката и се върна към проблемите си над Епицентъра.

Неочаквано в полезрението на следящите уреди на флагманския кораб се показа неголям обект, надвиснал в удивителна близост до пресметната от Морган точка на Епицентъра и буквално над самата вода.

— Язон, какво е това? — разтревожено запита Морган. — Да нямат охрана? Да го събарям ли веднага?

— Опазил ни Господ, Хенри! — секна го Язон с дежурната си фраза. — Това е един от хроникьорите ми.

— И какво, значи ще се озове преди нас в Епицентъра ли? — полюбопитства уж на шега Хенри, но с осезаема обида в гласа.

— Е, не! — засмя се Язон. — Просто иска да запечата за поколенията този тържествен момент. Все се каня да ти обясня, Хенри: най-доброто, което в момента наблюдаваш, се заснима именно от моите хроникьори. Твоите любителски камери, имам предвид онези, които са вградени в бойните ти машини, никога не биха успели да запечатат такава пълна представа за битката.

— Да не искаш да кажеш, че хроникьорите ти на планетата вече не са шестима, а много повече?

— Ами разбира се, Хенри, те са почти стотина. Искат да заснемат за историята всичко, а нашата операция придоби небивал размах. Това беше и изненадата ми за теб. Нали помниш когато вчера отсъствах за малко от кораба?

Морган все още вярваше на Язон. Нямаше ли му доверие, просто нямаше да го пусне предния ден в космоса. Той отдавна го имаше за верен съюзник, който воюва съвместно с флибустиерите на взаимноизгодни условия. Именно така! Не да разсъждават за горещите си един към друг чувства — а само за изгодата. И двамата бяха на „ти“ с въпросната материя. Само че сега тази съвсем неочаквана информация изведнъж нещо не се понрави на Навигатора. Ама че изненада му сервираха! Това чрезмерно количество хроникьори му се виждаше направо кощунствено. Той, Хенри Морган, губи хиляди момчета, топи се бойният състав на най-доблестната армия в Галактиката заради великата победа и бъдещото могъщество, а тези, с извинение, герои, без да изпитват дори и капчица съчувствие към хората му, влезли в такава битка с тая чудовищна природа, слизат в пъкъла, не стрелят в никого и рискуват живота си просто заради някакви си дискове със записи. Морган направо се сгърчи при тая мисъл. Цялата битка се превръщаше в нещо безкрйно карикатурно под наглите и безочливи камери. Кредитът от доверие към пратеника на боговете се топеше като сняг под юлско слънце.

За щастие на Язон обаче Навигаторът нямаше много свободно време да разсъждава над някои странности в поведението му. Нали сега се налагаше да се спускат спешно към повърхността на океана. Докато там, над водата, продължаваше да е все така примамливо тихо.

А Язон долови настроението на Морган и злорадо си помисли: „Охо, ако само знаеше каква е работата в действителност! На теб ти става криво, че някой в бъдеще ще се любува на смъртта на флибустиерите ти, а може би дори и да се наслаждава над неуспехите им. А през това време на стотици обитаеми светове именно сега, в пряк ефир, милиарди хора следят развоя на пирянския армагедон. И не само с наслада, не само със смях, но най-главното — с тръпката на хазарта!“

Планетата Мехаут. В най-старото и знаменито казино „Мъглявината“ човек игла да хвърлеше, нямаше къде да падне.

При това никой не играеше на карти, никой не хвърляше зарове, и дори голямото колело на рулетката стоеше в покой вече много часове. Погледите на всички бяха приковани само върху екраните. Кой истински играч би устоял на изкушението да заложи в такава суперигра? Подобни сцена като тази в момента те бяха виждали само вечер по домовете си на домашното видео, лениво ругаейки тъпоумните създатели на изтърканите сюжети, слабото техническо изпълнение на специалните ефекти, нелепо избраните места за снимки, бездарната игра на оядените актьори… Сега всичко беше наистина! Главите им го побираха с труд, но там, на далечната Пир, в същия момент, човешка кръв се лееше като река и милиони чудовищни мутанти, породени от побеснелите флора и фауна, изгаряха в пламъците.

Да, там входът за обикновени зяпачи беше забранен. Та нали дори един любител да погледа отблизо на живия кошмар рискуваше да наруши естествения ход на събитията, оказвайки се не на мястото си някъде в самия пъкъл. Журналистите бяха друга работа. Те предоставяха на всеки зрител щастливата възможност да се чувства едва ли не на бойното поле. А пък заможните граждани, уютно разположили се в креслата на казиното с цигари и чаши вино направо можеха да считат себе си за участници в сраженията. Нали там изгаряха, възраждаха се от пепелта и отново изгаряха техните пари! А за парите си, особено когато са повече, човек понякога го боли повече, отколкото за собствения си живот.

Лусуозо. Местните хорица винаги се бяха славили с кроткия си нрав и удивителна невъзмутимост. Те също бяха вложили пари в играта, те също не изключваха телевизорите си и наблюдаваха последното полувреме на безпрецедентния мач „Ямайка-Пир“. Никакви събития обаче в чужди светове не бяха способни да откъснат аборигените от Лусуозо и гостите на разкошната планета от приятните занимания. Знаменитите центрове за подмладяване, ресторантите, баровете, шоу-клубовете, казината, плажовете, салоните за масаж, фитнес-залите, пистите за атомоциклите — всичко си работеше в предишния ритъм. Разбира се, почиващите, развличащите се, обслужващият персонал и дори полицията не забравяха от време на време да хвърлят по някой друг поглед върху екраните. Нали хората тук бяха все богати и всички бяха заложили големи пари на „Вселенския тотализатор“. Обаче самата атмосфера на планетата не способстваше за възникването на напрежение, ажиотаж и кипене на страстите. Тук без да бързат разменяха мнения за възможната гибел на цели цивилизации между две чаши бира или две топки в кегелбана. Тук пресмятаха количеството избити флибустиери докато се киснеха в прохладния басейн след фурната на сауните, и се любуваха на крупните кадри на кървави двубои, докато в същото време надаваха другото око към състезанията на хиподрума, където се състезаваха копитни зверове от различни планети.

Зунбар. На тази много делова планета не се наблюдаваше масово увлечение към „Вселенския тотализатор“. Но в един от най-високите и разкошни домове на столичния град Джунтаун, в компанията „Медикъл Трейд Билдинг“ никой не работеше през този ден. Всички, от членовете на Съвета на директорите до най-дребните чиновници и секретарки, получиха разрешение да зарежат работата си до приключването назаключителния репортаж от планетата Пир. И вече беше ясно, че работата отива към края си: силите и на двете страни бяха на привършване. Само дено не беше още ясно кой ще е отгоре…

Всички сътрудници на компанията отлично знаеха какво важно значение има тази битка за шефа им, а следователно, и за тях. В случай на победа във „Вселенския тотализатор“ общият капитал на фирмата трябваше да нарасне едва ли не с десет процента, а това носеше съществено увеличение на заплатите им, да не говорим за това, че много от тях на свой риск бяха залагали индивидуално. И разбира се, от чувството на солидарност поддържаха екстравагантнотно мнение на собственика на „Медикъл Трейд“ Роналд Сейн — всички бяха на страната на Света на смъртта.

Доли и Робс седяха в кабинета на баща й. Тъй като показваха тъкмо триумфалното придвижване на Ричард Скот към морето, тя нервно запита:

— Татко, а ти как мислиш, наистина ли ще победят?

— Разбира се, детето ми — уверено отвърна Сейн с добра усмивка.

Но и увереността и усмивката му бяха насила. Кого искаше да заблуди? Не успя да илзъже дори и себе си. Почувствал фалша в собствения си глас, Роналд реши да улови иницативата в разговора в ръцете си.

— А на теб какво ти подсказва интуицията?

— Интуицията ми позсказва, че ти самият в нищо не си уверен — отвърна печално Доли. — А за Пир… Честна дума, не знам, тате. Да четеш мисли и да виждаш в бъдещето съвсем не е едно и също. Язон звъня вчера и ме уверяваше, че всичко върви по плана. А днес общувах с Миди — тя направо е в паника. Пирянците са я загазили страшно. Нервите им са на косъм. Всички искат да влизат в бой и като едното нищо могат да ги изтърват. И тогава целият замисъл на Язон отива на кино. Миди с последни сили ги удържа от съдбоносната крачка.

— Не разбрах — каза Сейн. — По какъв начин ги удържа?

— Ти пък татко, ами като мен и тя умее да внушава. Арчи все си мечтае да използва енергията й за опитомяване на животните, както са го правили от векове на Пир „говорителите“. А нали биополето на Миди е по-мощно, отколкото на всички „говорители“ от Света на смъртта, взети заедно. И виждаш ли сега на какво й се налага да прахосва таланта си?

— Такава била работата значи — само произнесе Сейн.

В този момент Робс не се удържа и възкликна:

— Не, вижте само какво става!

Групата на Скот, която успешно се бе добрала до крайбрежието, след като бе напуснала скутерите си и поставила грамотна охрана покрай разсечените на две джунгли, си бе устроила истинско празненство на брега. Пиратите тържествуваха, хвърляйки погледи върху правата и широка като блестяща зунбарска магистрала ивица на просеката, която оставаше след тях. Солидни, възрастни мъже скачаха като малки момчета, прегръщаха се един друг, търкаляха се по пясъка, къпеха се в морето направо с дрехите, в ивицата на прибоя, а единичните птици и морски животни, проявяващи неуместно любопитство, унищожаваха дори без да вдигат пистолетите, с един или два прости размаха на сабите.

И Роналд Сейн изведнъж изрече (този път мрачно, но затова с дълбощо нътрешно убеждени):

— Нищо няма да могат да направят! Дори и да избият всички зверове, пирянците веднага ще ги унищожат. Те никога няма да им го простят.

Последната мисъл беше донякъде парадоксална, но той изведнъж, подробно си представи, сякаш това вече се беше случило, как могъщите, непобедими пирянци разстрелват в упор ненавистните им бандити. Той с такава невероятно яснота си представи тази сцена, че просто се задъха от радостно предчувствие. Той жадуваше за кръвта им, мечтаеше да стане свидетел на мъките им. Да, той съзнаваше, че това не беше хубаво, че в живота изобщо не бива да има такива чувства. Но нима някой можеше да осъди човека, на когото само преди месец бяха избили цялото му семейство, а единствената му дъщеря бе оцеляла по чиста случайност?

— Язон няма да им позволи да отлетят от планетата си — добави кой зане защо Сейн.

— И аз така смятам — каза Робс.

Фактически осиновен от Сейн, той веднага бе престанал да се чувства пират. А и таткото, честно казано, заради единствената си дъщеря беше готов да приюти и крокодил до себе си. А и обще взето, Робс вече почваше да му харесва.

И в този момент, сякаш по поръчка на зунбарските зрители, картината на екрана се смени и сега можеха с удоволствие да наблюдават как последните бойци от един от най-многобройните подразделения — отрядът на Паоло Карачиоли — меланхолично биваха дояждани от мъхестите копитни рептили, които така и така не отстъпиха от позициите си сред обширните блата на юго-източния архипелаг.

Касилия. Роджър Уейн използваше за поддържането на максимално пълен контрол върху бързо променящата се ситуация един огромен полиекран, подобен на този на Морган. Като при това върху него се извеждаха не само кадри от различни региони на планетата Пир, обгърнати от пламъците на войната, но и най-важните точки на собствената му планета. Първата държавна борса, най-крупните банки, няколко водещи завода, казиното „Касилия“, вече напълно възстановено, космодрума Диго…

Уейн само прехвърляше поглед от една картина на друта и тябваше да признае, че всъщност всичко протичащо на екрана му доставяше голяма радост. Привикнал още от най-ранна възраст да бъде уверен в себе си, той и сега не се съмняваше в окончателната си победа. Вярно, когато на десет екрана наведнъж мерзките твари вземаха връх, той леко побледняваше. Но само толкова — подобен страх гъделичкаше нервите, усещането дори беше приятно. А бледността… какво пък, побледняват само уверените в себе си хора. Неуверените се изчервяват…

„Род — обръщаше се той към себе си, — ти заложи на флибустиерите, значи флибустиерите ще спечелят. Не може да бъде другояче. Та нали на теб винаги ти е вървяло, Род. Без този късмет ти не би станал онова, което си сега. Е, а колкото повече жертви дадат пиратите, толкова по-добре. Това е повече от елементарно! Морган, след като изгуби армията си, ще престане да чупи стойки, и да заплашва всички в Галактиката, а вместо това ще допълзи на колене да проси пари за нови проекти и авантюри. А при кого ще допълзи, как мислиш, Род? Ами разбира се, че при теб, Род!“

Роджър Уейн понякога много си падаше по разговори с Роджър Уейн. Можеше мислено, а можеше и на глас. Това успокояваше и укрепваше самочувствието.

— Чънк! — извика той заместника си. — Измисли нещо за транспорта, моля те.

— За какъв транспорт, сър?

— За парите, Чънк. Цялата тая каша на Пир скоро ще приключи. И ще ни донесе големи печалби. Доста от уважаваните от мен колеги и контрагенти направиха залаганията си чрез разписки за дълг, а сега — познавам си ги аз! — по-скоро ще се разплащат с пари в брой. Така че, Чънк, трябва да преценим с какво ще прекараме цялата тая камара пари, къде ще ги складираме и как да осигурим безопасност.

— Добре, шефе, ще обмислим всичко.

— Действайте. Нямате много време.

Как обичаше само да издава такива заповеди! С една такава аристократична небрежност и ленивост. Как само обичаше себе си и своите неизменно успешни операции!

И само едно нещо глождеше мозъка на Уейн: присъствието на Язон динАлт на борда на флагманския кораб на ескадрата на Морган. Макар и да беше банкер и фактически собственик на една от най-богатите планети, със знания и способности далеч над нивото на средностатистическото мнозиноство в Галактиката, той не можеше да обясни какво именно го бе накарало да застане нащрек, но… Уейн същи беше своего рода играч и притежаваше онова особено чувство, с което се отличаваше всеки професионалист, и което му подсказваше, че Язон ще го надхитри. Кога? Как? Какво още имаше да стане? Какво можеше да направи? Не знаеше. И сега просто чакаше резултатите, докато се любуваше на мащабното смъртоубийство на Пир и се радваше на успехите и на двете страни. Да, точно така — и на двете.

Дархан. На съседната на Касилия планета, както е известно, хазартните игри бяха забранени. Но тъй като бяха адепти на Единния бог Тхахаба, правилните дарханци също следяха събитията в другия край на Галактиката. Те получаваха известията за събитията под формата на последни новини. „Това зрелище съдържа съдържа много кръв, но какво да направим, потърпете, братя, — разясняваха свещениците. — Виждате ли колко лошо живеят неправилните, гледайте и запомняйте. Това може да се гледа, дори е необходимо да се види. Въобще, братя, когато убиват неправилните, не чак толкова голям грях да се гледа, братя!“

Урановите крале пък на Дархан, разбира се, бяха изпратнили свои емисари на Касилия и под чужди фамилии заложиха големи суми във „Вселенския тотализатор“. Който имаше много пари, на него всеки бог във всички времена прощаваше нарушенията на забраните и дори неверието.

Радом. Един от най-първите граждани на планетата, авторитетът първи ранг Гроншик, също не пропусна да завърти колелото на фортуната, да изпита съдбата в голямата игра. За това, на кого трябва да заложи, той бе разбрал лично от Роджър Уейн, така че бе заложил на когото трябва. Само дето в момента, гледайки в екрана, където пълчища гладни шипокрили дохапваха едва шаващите тела на неговите приятели-пиратите, натъркаляни по залитата от кръв трева, Гроншик изпита истинска мъка. Не, не за изгубените милиони — на първо място в мисълта му беше главатарят на флибустиерите, с когото така добре се работеше.

„Напразно се пъхна в тоя ад, брател! — мислено кореше радомчанинът Хенри Морган. — Ох, знам си аз, напразно! Дори и да не те убият, няма повече да си старият Морган, няма… Какъв доставчик само беше! Какъв купувач! Винаги на едро, само на едро. А каква подкрепа само ми оказваше! — страдаше Гроншик. — Ех, не биваше при последната ни среща да си вземам обратно символа на късмета. На теб ти беше далеч по-нужен, проклети да са тия наши традиции!“

И накрая Клианда. Там бе станал най-удивителният случай, разказът за който обиколи всички видеопрограми на Галактиката. Един таксиметров шофьор, който бе поставил видеоекран на арматурното табло, така се увлякъл в хода на пирянските сражения, че на практика забравил, че е зад волана.

— Вижте, само погледнете, госпожо! — възхитено бълвал той с гласа на бейзболен коментатор, — вижте само как са го подредили оня!

— Кого? — не разбрала пасажерката, и този въпрос се оказал съдбоносен и за двамата.

— Ами ето го, госпожо, не го ли виждате? — започнал да обяснява таксиметровият шофьор.

Но тя вече нищо не виждала освен стремително приближаващият се осветителен стълб.

— Ей! — закрещяла ужасена жената, — а вие виждате ли накъде карате?

Въпросът й бил съвсем резонен, но малко закъснял. Стълкновението било невъзможно да се избегне. Впрочем, системите за безопасност сработили идеално: пасажирската седалка за миг катапултирала, като по време на полета се превърнало в стандартната обгръщаща възглавница, и в крайна сметка дамата се отървала само с лека уплаха, дори синини не получила, докато шофьорът него ден нямал късмет. Прекършеният на две осветителен стълб се стоварил върху нуклеомобила точно по оста на седалката му. С две думи, от таксиметровия шофьор не останало много за погребване.

Това беше първата жертва на пирянското сражение, настигната от смъртата на хиляди парсеци от мястото на събитията.

Язон винаги се бе отличавал с богата фантазия, и макар все още да не знаеше кой, къде и кога ще отреагира на разиграващия се на Пир армагедон, той с лекота си представяше десетки планети, на които бе стъпвал кракът му, и най-различни хора, залепени като с магнит към екраните. Представяше и си мислеше, че при цялата езуитска извратеност на съграденото от него наказание, флибустиерите си го заслужаваха. Професионалните убийци, отнемащи безжалостно чуждия живот, изтребващи с радост невинни хора, заслужаваха съдбата си никой да не изпитва жалост към тях, и професионално да се радват на смъртта им.