Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (4) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава четвърта

Докараха ги до междупланетния кораб точно минута преди старта и ги пуснаха в салона по специалния трап, спестявайки им паспортната проверка. Язон не придаде на факта особено значение, но когато им показаха местата в салона първа класа, удобните, меки, очевидно, най-добрите места на кораба, снабдени с толкова много технически приспособления, че едва ли за трите часа полет щеше да успее да севъзползва от всички бутони и лостове, Язон застана нащрек. Всяко от устройствата можеше да изпълнява и ролята на микрофон, камера, или нещо още по-лошо, да представлява някакво облъчващо устройство. Затова, още щом стартовите претоварвания приключиха и симпатичната тъмнокожа стюардеса инструктира пътниците за правилата на безопасното поведение, разрешавайки им вече да стават, Язон се изправи и веднага прошепна на Мета:

— Не искаш ли да се поразходиш до палубата с обзорния екран?

Нямаше нужда от повторна покана. Мета кимна с разбиране и измисли една неутрална фраза, предназначена за всички евентуални подслушващи в момента:

— Отдавна не съм летяла на пътнически кораби! Не е ли забавно, Язон?

— Разбира се, скъпа, и аз съм отвикнал от такива полети.

При обзорния екран се задържаха само за минута, колкото да се убедят, че никой не ги следи. После се върнаха в салона, но вече не в първия, а в този на опашката, който беше за пушачи. Там имаше много свободни места, а на заетите седяха лица с много съмнителен външен вид. Съдейки по миризмите, тук пушеха не само обикновен тютюн. Язон и Мета си избраха реда с най-раздраните кресла, разбито осветление, изкъртени климатични инсталации, откраднати електробръсначки, запалки и всякакви други липсващи битови уреди. От дясната им страна се намираха трима цепнатооки жълтолики граждани, напомнящи на Язон конниците от племето на Темучин не само с етническите си черти, но и с любопитните си дрехи, съшити от парчета кожи, тихичко опъваха наргиле. Вече бяха отплавали някъде, оставяйки бренните си тела на мръсните седалки. От лявата им страна седеше един много черен младеж, по-черен дори и от стюардесата, с доста условно облекло, на когото правеше компания млада дама със същия антрацитен тен, още по-разголена и от компаньона си; двамата много увлечено се натискаха и облизваха. Те пък още по-малко напомняха на тайни ченгета. А да предположи, че заради Язон и Мета са монтирали подслушвателна и наблюдателна апаратура във всяко кресло на борда на „Дарханска гордост“, беше повече от смешно.

Язон запали цигара колкото заради играта (макар че елементът удоволствие също присъстваше) и се обърна към Мета.

— Хайде обсъдим какво ще правим. Май до този момент не съм споделял с теб, че възнамерявам да се запозная с Морган по-отблизо, дори да го предразположа към себе си, да го опозная отблизо, и после вече да го натикам в капана. Мислех и върху едни, да кажем, по-силови варианти, но вече след разговора с Уейн разбрах, че можем да действаме само с хитрост. Двамата с теб трябва да се внедрим в бандата му. Така се е наричало това откак свят светува. И ако Морган повярва в искреността на нашите намерения, победата ще е наша.

— Не се съмнявам в актьорските ти способности — отвърна тя, — но според мен, всичко ще зависи от това, знае ли той откъде сме и какво представлява планетата Пир.

— Права си, всеки, който познава пирянците лично, ще е наясно, че те никога не могат да станат разбойници и грабители. Но… Тук, на Касилия, народът е удивително сив, като според мен дори и господин Уейн никога не е чувал за Света на смъртта, а пиратите, които знаят само да грабят наред, едва ли ще блестят с по-обширна ерудиция. Освен ако някога някои легенди за планетата Пир не са стигали до ушите им. Например, твърде е възможно да са дочули с чия помощ адмирал Джукич е разбил Звездната им орда близо до Земята. Но легендите с това са и известни, че почти цялата достоверна информация е изкривена до неузнаваемост, така че едва ли могат да представляват заплаха за операцията ни.

— Е, да се надяваме, че си прав — кимна Мета. — Тук обаче нещи ми се струва задушно. Честно да ти кажа, с удоволствие бих се върнала в удобното си кресло.

— Не възразявам. Вече изложих най-важното. Не забравяй за ролята ни, тъй като сме бандити, имаме си неприятности с властите, и затова искаме да се съберем с Морган, защото той е сила. Не го забравяй и успехът няма да ни изневери.

Лицето на Мета изведнъж стана отвлечено. Тя се замисли за нещо свое.

— Язон, спомням си за какво исках да те питам още по пътя до Касилия. Само ми отговори честно: защо въобще летяхме дотук? Специалната версия, предназначена за Роджър Уейн, мен не ме устройва.

Язон запали втора цигара и дълго мълча.

— Ако трябва да съм честен, и на мен самия не ми е съвсем ясно — произнесе накрая той. — Интуицията и по-рано ми подсказваше, че решението на загадката на Пир трябва да се търси някъде много далеч, възможно, дори и в друга Вселена. Но сега… Разбираш ли, сега страшно ми се иска отново да открия звездолета „Овен“ и родителите си. Твърде малко успях да разбера за тях и себе си.

— Ето! — възкликна Мета. — Ти се опитваш да заблудиш сам себе си. Накрая си призна.

— Но, мила… кой друг, ако не родителите ми, ще ни помогне да се доберем до Солвиц, а той на свой ред знае много за тайните на Пир. Убеден съм, че знае…

— Стоп — прекъсна го Мета. — Аз например изобщо не съм уверена в това, което казваш. Виж обаче главното — какво става. Отначало ти скачаш слепешката в движение в кораба на някакъв умопобъркан, и аз по едното чудо успявам да се измъкна полумъртъв от заспалата планета Апсала. После, без да сме решили проблемите си, се втурваме да усвояваме планетата Щастие. После, след като побеждаваме Звездната Орда и получаваме в ръцете си линкора „Арго“, се опомняме и се връщаме в родния си свят. Сега отново, без да сме разрешили нищо докрай, пак се хвърляме на кънда в дивия, за да се сражавме с астероида от отвъдното на Солвиц. Решението на зловещите ни тайни по някакъв чудесен начин се оказва именно там. Сякаш почти сме се докопали за опашката късмета си. Тук обаче и става ясно, че добитите от Солвиц знания всъщност ги няма. Кристалите съхраняват информацията, но не успяваме да я разчетем извън пределите на библиотеката на Солвиц. Трябва отново да построим същия такъв изкуствен астероид или отново да открием онзи същия, дето се измъкна в чуждата Вселена. Обаче вместо да се захванем точно с това, ние изведнъж отново хукваме заради теб в центъра на Галактиката да търсим загадъчния Златен Виторог. С огромни трудности се добираме до него и абсолютно лекомислено оставяме да ни се изплъзне. И когато накрая Арчи е на косъм да реши проблема с Пир по най-обикновения начин, сиреч по чисто научен път, изведнъж, ни в клин ни в ръкав, в живота ни нахлува Хенри Морган. И с неговата помощ, както сега става ясно, ти се каниш да откриеш родителите си и Златния Виторог, тоест звездолета „Овен“. Правилно ли съм схванала?

Мета направи пауза, но много кратка; явно изобщо не чакаше отговор от Язон.

— Е, а когато изгубим Морган, ще почнем да го търсим с помощта пък на някой друг космически дрипав скитник или безумен учен, а за Света на смъртта ще забравим завинаги. Само ще възприемем като правило понякога да повтаряме като заклинание, че всичките ни странни подвизи се извършват в името на една единствена цел: спасението на планетата Пир от враждебните на човека твари. Ето така.

Язон я слушаше без да вярва на ушите си. Пирянците и в частност любимата му изобщо не си падаха по многословието. Обитателите на Света на смъртта никога не умееха да произнасят такива тиради, но сега Мета не можеше да спре. Изглежда обидата, недоволството, раздразнението се бяха трупали в душата й прекалено дълго, и сега всичко това се изля върху Язон като бурен емоционален поток.

Той беше като зашеметен и дълго време остана онемял.

— Е, кажи, не съм ли права? — агресивно го притискаше Мета.

— Не си права — уверено и спокойно й отвърна Язон.

Пистолетът мигновено се озова в ръката й, и веднага по същия начин се прибра в кобура й. Язон се усмихна: пирянка, която толкова бързо умееше да надвива емоциите си — това беше много трогателно.

— Не си права, скъпа. Никога не съм забравял главната ни цел. Просто натурата ми е такава — на играч. Разбираш ли? А в играта са възможни и извисявания и падения, успехи и грешки, паузи и стремителни нападения. Всичко това съм го преживявал, и то неведнъж, никога, запомни го добре, НИКОГА не съм претърпявал крупни загуби. Защото аз не съм обикновен играч — аз съм уникален играч. И тайната на уникалността ми до този момент не е известна дори и на мен. Може би, по някакъв странен начин, да е свързана с тайната на планетата Пир. Може би. Ето защо днес летим от Касилия до Дархан. Но много скоро ще се върнем в Света на смъртта, обезателно ще се върнем. А дотогава… нека все пак се върнем в удобните си кресла. Ще си поръчаме нещо за пиене, и може би ще успеем да дремнем преди кацането. Имам предчувствие, че на тая планета няма никак да ни е леко.

Двойката от лявата им страна неуморно продължаваше с любовните си забавления. А тройката отдясно бе навлязла в такъв дълбок транс, че човек трудно можеше да си представи как ще успеят да напуснат кораба след приземяването на Дархан.

На митницата възникнаха неочаквани труности. В паспорта и на двамата се мъдреше голям малинов орел — гербът на Касилия. Този щемпел служеше като изходяща виза за туристите, преминаващи през паспортната проверка. Строгият и мрачен граничар (или митничар?) с лице с цвета на междузвездно пространство им заяви, позовавайки се на официалния циркуляр, че стъпването на планетата Дархан с касилийска туристическа виза или с такава по покана е категорично забранено. Той бе застанал точно под големия плакат с откровено издевателски за тяхната ситуация надпис: „Ахлан ва сахлан Дархан!“, дублиран точно отдолу на интерланг „Добре дошли на Горещата планета!“. Въпреки всички традиции бяха превели дори и името на планетата. Тази глупост страшно нервираше Язон. Представителят на властта говореше много зле на общогалактическото наречие, но същността на думите му се схващаше лесно.

Отношенията между двете съседни планети никога не са се отличавали с особена топлота и дружелюбие, в историята бяха останали шест или седем войни дархано-касилийски войни и примерно още толкова договори за ненападение. Но до върховете на идиотизма двете планети стигат, както се вижда, едва в последно време. През онази година, когато Кърк изпращаше през Дархан огромен транспортен кораб с оръжие, закупено на Касилия с парите, спечелени в казиното, нямаше никакви проблеми с визите.

Тогава защо банкерът не ги беше предупредил за новите правила? Защо? Може би беше известил някого от официалните лица, с които например поддържа контакт по финансовите канали, и възникналото в момента недоразумение щеше да се разреши от само себе си?

Язон едва не произнесе на глас името на Роджър Уейн, по чийто съвет те бяха пристигнали на Дархан, но навреме съобрази, че човек с такъв политически авторитет на Касилия едва ли се ползва такъв на втората планета. Налагаше се да съчиняват нова легенда в движение.

Туристите-любители на безразборните разходки по всякакви планети тук явно не ги долюбваха особено, и Язон поверително съобщи на неумолимия страж на дарханските граници, че изпълнява специална мисия на Специалния корпус. Названието на тази организация, произнесено за всеки случай на четири езика, не впечатли особено граничаря, точно както и фамилията на господин Бронс. Язон реши да не споменава Инскип, защото не се познаваше лично с него. Името пък на Бервик беше най-добре да запази само за себе си. Нямаше никакъв смисъл да намесва и него. Цялата работа се бе оказала съвсем друга.

Язон мина на есперанто, който представителят на дарханската власт владееше значително по-добре, отколкото интерланг, тъй че последната произнесена от чернокожият инат фраза трудно можеше да бъде изтълкувана по някакъв друг начин.

— В нашата служба, камарадо динАлт, не е прието да се вярва на думите. Документите, ако обичате.

Ето кога Язон изпита съжаление, че не се бе съгласил на предложението на Бервик да работи в структурите на Специалния корпус. Трябваше да влезе в щата на службата. С манкирането на задълженията си все някак си щеше да се научи как да се справя, затова пък винаги щеше да има съответния документ в джоба си. Той направо беше забравил, че във Вселената все още има такива бюрократични режими и дебелоглави чиновници.

Мета пък абсолютно игнорираше ставащото, само дясната й длан вече стискаше пистолета, добре че още не го беше навряла в лицето на граничаря. Реакцията на последния обаче беше повече от рязка.

— Камарадо — продължи Язон, — жена ми е малко изнервена, не й обръщайте внимание, тя няма да стреля. Просто светът, от който идваме, това не е Касилия, а съвсем друг свят, който се отличава с повишена агресивност и опасности. Разбирате ли, камарадо? А на нашата планета нещата са много сериозни. И аз много ви моля да подходите с разбиране, за да можем и ние да отвърнем със същото. Разберете ме правилно, камарадо!

Камарадото обаче вече бе престанал да разбира каквото и да е. Молбата на Язон той явно бе изтълкувал по своему, защото изведнъж стана червен като рак и закрещя не със своя глас:

— Аз съм муфатиш! Това гордо звание се получава у нас само по заслуги! Ние, муфатишите, се славим по цялата Галактика със своята пунктуалност, строгост и неподкупност! Как смеете да разговаряте по този начин с мен?

Направи секунда пауза, овладя се и продължи вече почти спокойно:

— Вашето поведение изобщо не ми харесва. Всичките ви обяснения са крайно неубедителни; агент на Специалния корпус без специални документи! Това е нечувано! И между другото, в паспортите ви не е отбелязано, че сте мъж и жена. Май само лъжете. Всичко казано от вас до този момент е само лъжа. Ще бъда принуден да ви изпратя на персонален оглед на вещите, дрехите и телата ви.

След като произнесе словото си, гордият от себе си муфатиш натисна клавиша за извикване на подкрепления, и само след секунди до него вече бяха застанали двама въоръжени до зъби полицаи.

Те размениха бързо няколко думи на местното наречие, което Язон за съжаление не владееше при всичките си изумителни лингвистични способности. Някога беше научил няколко дархански думи на кРъст, но това беше много отдавна, а местният език се отличаваше силно от всички широко разпространени наречия в Галактиката. Така че от потока не само трудно разбираеми, но и невъзпроизводими фрази, той успя да разчлени две често повтаряни думи: „афш“, което означаваше багаж (Язон не беше много сигурен дали се бе досетил за смисъла или думата бе изплувала в паметта му), и „мухарриб“ — това беше прозвището, с което се обръщаха към него с явното желание да го оскърбят. Обаче ситуацията се развиваше по такъв начин, че не благоприятстваше практическите занятия по дархански език.

Язон изведнъж си представи, как тази доблестна компания започва да обискира Мета, и потрепера. Отначалото сметката им ще се открие с три трупа, а после… Очевидно, после и самите те щяха да стана трупове. Едва ли Мета дори при всичките си изключителни възможности щеше да успее да избие до крак целия състав на дарханската полиция.

— Камарадо, послушайте — започна деликатно Язон, радвайки се на факта, че Мета не разбира и бъкел от есперанто. — Уверявам ви, няма никакъв смисъл да правите обиск, тоест персонален такъв. Освен това жена ми, с която все още сме само сгодени, но не сме венчани официално, не понася фамилиарно отношение и всякакви такива насилствени действия. Имайте предвид, че тя е спортист и голям специалист по стрелба, а в последно време не е добре с нервите.

— Съчувствам ви, камарадо — откликна чернокожият муфатиш, усетил превъзходството си, който заговори вече едва ли не приветливо. — Съчувствам ви, но законът си е закон. И ако вие нещо не сте разбрали правилно, бързам да ви обясня, че дамата ви ще бъде обискирана от жени.

Той натисна още един клавиш и се появиха две миловидни момичета с деликатни черти и кожа с цвят на графитна смазка.

— Моля ви да ме последвате в камерата за обиск — обяви граничарят и така гадно се ухили, че на Язон за миг му проблесна: Мета ще я обискират, разбира се, тези черни момичета, но интересния процес ще бъде наблюдаван не само от похотливия граничар, но и от още цяла орда негови приятелчета. Очевидно в камерите за персонален обиск имаше монтирани камери, затова и всички така се радваха, предвкусвайки насладата! Е, момчета, съжалявам, но няма да ви стане играта.

Преди много години Язон беше прекарал известно време на Дархан. Беше изкарал една приятна почивка на крайбрежието на топлото море след изнурителните натоварвания край игралните маси на планетата Мехаут. Дархан от край време беше много специално място във Вселената. Тук, в държавата на религиозните фанатици, свято се спазваха заветите на някой си древен пророк, беше забранено почти всичко: наркотиците, алкохола, тютюна, проституцията, хазартните игри, хомосексуализмът, уличните шествия, разговорът на глас на древни езици, силната музика, превишаваща петдесет децибела, плюенето и секненето на публични места, ходенето на ръце (последният пункт се струваше особено смешен на Язон до онзи момент, в който той не научи, че към ходенето на ръце се причисляват всяко докосване на почвата с предните крайности.) Накратко, изтървеш ли нещо на пода или на земята — забрави го. Не бива в никакъв случай да се докосва земята с ръце. Всичко, което е паднало на земята, след залез слънце се прибира от представителите на низшите касти. А хората с благороден произход не смеят да докосват земята или пода дори и само с пръстите. Местните закони наказваха строго всяко нарушение. Всеки можеше да бъде изправен пред съда, без значение на пол, възраст, и гражданство. Имаше случаи, когато представители на много богати планети биваха принудени да прекарат месеци зад решетките на ужасните дархански затвори, докато на междуправителствено ниво се пазаряха за размера на залога за освобождаване. Сумите всеки път бяха астрономически.

Да, планетата Дархан беше прекрасно място за отдих на високонравствени хора, укрепващи здравето си, и не считащи скуката за най-голямото зло във Вселената. Любителите на истинските развлечения, в целия спектър — от позволеното до непозволеното — летяха на съседната Касилия. Касилийските морета и реки по половин година се покриваха с лед, лятото там по правило беше студено, затова пък в планините, под покривите на разкошните солариуми, ресторанти, зимни градини, казина, публични домове и дансинги, кипеше здраво. Някой на времето се бе пошегувал, че на Касилия било разрешено всичко, дори и това, което е забранено, а на Дархан е забранено всичко, дори и онова, което е разрешено.

По този начин коренните жители на Дархан още от детство оставаха лишени от по-голямата част от житейските наслади. Тези морални уроди с израстването си се превръщаха в тайни наркомани, потенциални убийци и сексуални маниаци, жадуващи всякакви забранени удоволствия с истеричността на освидетелствани идиоти. Язон си спомняше как около големия международен плаж в Дурбаид седяха дарханци, закътани в традиционните, предписани от религията сини балтони, и с часове наблюдаваха със силните си бинокли как се къпеха чуждопланетните жени в тесни бикини-прашки. Законът забраняваше на дарханците, както на мъжете, така и на жените, да разголват тялото си на публично място, а до международните плажове не им се разрешаваше да се приближават на по-малко от петстотин метра. Язон и съчувстваше на тези странни хора, и им се присмиваше. Сега обаче не му беше до смях. Тези уроди се канеха всеки момент да оскърбят Мета, а Мета умееше да се защитава. Пък на практика кой би могъл да я оскърби? За какво въобще се притеснява!? Та това беше повече от смешно. Нали всеки средностатистически полицай ще започне с разоръжаването й. А обезоръжаването на един пирянец е процес, който когато и да го започнеш, ще си свършил още преди това. Въобще, скучен процес.

Да, значи неслучайно нещо му бе подсказвало по време на полета, че на тази сурова планета конфликтът с властите ще е неизбежен. В плановете му обаче не влизаха престрелки още на космодрума. Той с трескаво отчаяние търсеше изход от възникналата ситуация.

Както винаги, помощта се появи съвсем неочаквано. Един много мургав, но по-скоро от космическия загар, отколкото по природа, мъж изникна до тях с ослепителната си усмивка от бисерни зъби. Беше облечен в елегантен светъл костюм, чиито белоснежни лацкани подчертаваха благородната красота на златистошоколадената кожа и синкаво-черните му коси.

— Другари, моля за извинение, това са наши приятели, приятели на планетата ни — започна той с леко запъване на есперанто.

Работата очевидно не беше в произнасяните думи, а в статуса на появилия се мъж. Той махна с ръка; на опъката страна на китката му блесна ярка значка; Язон не успя да прочете надписа, но всички дарханци скочиха като един, и малко остана да изтракат усърдно с токове. Язон проумя, че опасността беше отминала, шумно въздъхна, и като притвори за миг очи, се обърна на интерланг към непознатия:

— Дойдохте тъкмо навреме. Много ви благодаря.

— О, аз съм щастлив да ви приветствам на нашата планета — откликна мъжът, превключвайки с радост на интерланг. — Казвам се капитан Кортес. Следвайте ме, моля.

Мета отмести погледа си от ваксаджийско-черното лице на суровия граничар върху бисерно-шоколадовата усмивка на Кортес, и очите й недвусмислено излъчиха „От трън, та на глог.“ Движението обаче обещаваше да е по-интересно от престоя на космодрума; и двамата бяха солидарни в това си мнение.

Пътят към изхода на улицата минаваше кой знае защо през един безконечен коридор без врати, сякаш отново бяха налезли в телескопичния трап. Дали този загадъчен Кортес не ги водеше във вътрешността на в някой друг звездолет, вместо да ги покани гостоприемния град Бурун-гхи? И двамата обаче бяха запомнили правилно посоката, а сега без съмнение крачеха точно в противоположната страна на площадката за кацане. Никой не ги накара да се събличат, нито да се разоръжават, нито даже поиска ръчния им багаж, и лека-полека се завърза миролюбив разговор. Кортес уверено вървеше отпред, като не само че не ги конвоираше, но дори и не се оглеждаше назад.

— Ще ме извинявате, но мога ли да разбера каква организация представлявате? — въпросът беше, разбира се, зададен от Язон.

Мета само стрелкаше с очи обкръжаващата ги среда и постоянно следеше дали някой няма да ги изненада отзад. Коридорът обаче си оставаше безлюден.

— Бих искал да ме считате като представител на Дархан изобщо, макар че аз съм капитан от морския флот, и съсобственик на най-крупната на планетата туристическа компания. Ще се радваме да ви покажем всичките си забележителности, ще ви предложим да прекарате времето си на златните пясъци на най-добрите плажове в Галактиката, да вземете участие във вълнуващ лов на гигантския пустинен снехобирдън или на океанскя моржоопашат, а ако желаете, можете да извършите поклонение в древните светини на Дархан заедно с истински вярващите дарханци, а също на вашите услуги ще бъдат разкошните апартаменти в най-добрите хотели на Бурунг-хи, Дурбаид и Джугисхина.

Кортес сипеше сияйни перспективи с равния си мазен глас, също като някой автоматичен секретар в солидна фирма, и Язон проумя, че тая хитра лисица само протака и печели време.

Следователно се налагаше по най-бързия начин да секне механическия заучен словесен поток.

— Простете, а може ли да си поръчаме апартамент в хотел Лулу?

Гърбът на Кортес сякаш се изпъна при това име, но беше възможно Язон да се е заблудил; някои хора имат навика да се сепват при неочаквани въпроси.

— Разбира се, че може — радушно отвърна представителят на туристическата компания и по съвместителство морски капитан. — Само че това не е най-добрият хотел в града.

— Но аз вече веднъж съм отсядал там — излъга Язон. — Искам да си припомня доброто старо време. А желанието на клиента е заповед. Не е ли така, господин Кортес?

— Но разбира се, господин динАлт! — възкликна Кортес с преувеличен ентусиазъм без да се обръща.

Налагаше се да му зададе още някакъв въпрос, който да го принуди да го погледне в очите. Какъв беше този идиотски маниер да разговаря със събеседника си обърнат с гръб към него?

— Господин капитан, как узнахте за пристигането ни?

Кортес беше готов за този въпрос и излъга без дори да се замисли.

— При нас биват изпращани списъците на всички пътници, регистрирани в космодрума на Касилия за поредния рейс на „Дарханска гордост“. Нима бихме могли да пропуснем такава знаменитост като вас?

„Лошо работите, момчета — помисли Язон. — Покрай банката ни следяха, а на космодрума ни изтърваха, защото иначе щяхте да знаете, че не сме минавали регистрация. Груба грешка, момчета.“

Крайно време беше да предприеме нещо. В дъното на коридора вече се виждаше изхода: бягаха слънчеви зайчета, зеленина, автомобилен паркинг. Там щяха да ги чакат многобройните колеги на Кортес. Дори и Язон нямаше никакво желание да се озове в лапите на тази „туристическа компания“. Мета отдавна беше готова за решителни действия, всъщност едва ли имаше момент, в който да я сварят неподготвена. Само да й даде сигнал.

Подобен сигнал, разбира се, не се подава на езика, на който общуваш с врага; най-добре да го направиш на език, който той със сигурност не владее. Макар че кой можеше да е сигурен откъде е този „морски“, а всъщност междузвезден капитан, и колко наречия владее? Имаше един много добър начин да го разбере: като изтърси фраза на родния език на „капитана“. Стига само да знаеше кой е родният му език!

„Давай, Язон, съобразявай бързо!“ — пришпорваше той себе си. Времето забърза със страшно темпо и Язон с усилие на волята разтегляше всяка секунда, опитвайки се да предугади колкото е възможно повече ходове напред. Този прийом със „забавяне“ на времето понякога го използваше, когато играеше на карти, рулетка или зарове, и също не беше в състояние да обясни природата му. Втората екстраординарна способност на Язон си оставаше същата загадка и за самия него, както и старата позната, прословута телекинеза.

Капитанът отпред отчетливо забави крачка, в ушите им зашумя, в коридора сякаш леко притъмня, а Мета бавно-бавно вдигаше ръка с пистолета. Язон, без да проговори дори и дума, а само с очи, леко разклати глава наляво-надясно, давайки й с това да разбере, че всякаква стрелба в момента е изключена. С мъчително напрежение избираше езика, на който да произнесе главната си фраза. Фамилията Кортес му беше позната с нещо от историята на старата Земя, изплува дори и малкото му име — Ернандо Кортес, Испания. Той владееше много слабо испански, знаеше само отделни фрази, но затова пък на родствения му италиански говореше почти свободно и дори беше обучил и Мета, ако не да говори, то колкото да поддържа някакъв елементарен контакт на него. Ето, това беше! Еврика!

— Този тип постоянно ни работи — произнесе Язон на италиански, като изговаряше отчетливо всяка дума. — Не е ли време да му бием шута? Ето, в ляво се показа проход.

От лявата им страна наистина се бе открил страничен коридор, първият през целия им път, и в края му, буквално само на трийсетина метра, зад стъклените врата блестеше огледалната повърхност на едно неголямо, оградено с каменна ограда езеро, виждаше се сребяристата каросерия на някакъв автомобил, и една фигура на полицай в бежова униформа до самия изход.

Мускулите на Кортес под леката памучна тъкан на сакото видимо се напрегнаха. Дали бе заподозрял намеренията им? Впрочем, когато зад гърба ти изведнъж превключат на непознат език, има от какво да се стегнеш. И въпреки всичко Кортес не се обърна. Изумителни нерви!

— Ами… ако… той… разбира… какво… искаме… да си… кажем? — старателно, макар и не винаги точно припомнайки си думите, запита Мета.

Язон я разбра и й отговори с усмивка, като съвсем неочаквано, но тъкмо навреме, в паметта му изплува една единствена испанска дума:

— Че какво ли може да разбере тоя марикон^[1]!

Кортес мигновено се извъртя към тях. Очите му пламтяха от бяс. Ръката му мигновено се плъзна в пазвата, а устата му се отвори в ням крясък. Никой обаче и не разбра какво се канеше да извърши. Изпълнявайки буквално заповедта на Язон „да не стреля в помещенията на космодрума“, Мета нанесе на нещастния туристически агент мълниеносен удар с лявата ръка, а за по-сигурно добави и един вече по-лек удар с дръжката на пистолета по темето на Кортес. Ударът беше наистина лек, дори небрежно нанесен. Неписаният кодекс на честта забранява да се убиват онези, които не възнамеряват да ти отнемат живота. А пирянците се славеха не само с решителността и липсата на жалост, но и с честта си.

На полицая на изхода, който беше напълно невинен, само му отнеха за всеки случай пистолета и го бутнаха във водата; налагаше се да го изкарат от строя за известно време, още повече че наоколо гъмжеше от мераклии да размахват крайници и пистолети. Само след миг ги обгърна жестока жега. „Нима това е яростта вътре в нас?“ — удиви се Язон. — „Или е някакво защитно лъчение?“ Нямаше време обаче за никакви главоблъсканици. Мургавите юнаци в бели костюми напираха от всички страни, и се налагаше да се върти като пумпал. Схватката се оказа малко необичайна — явно не възнамеряваха да ги убиват, но дори и нямаха намерение да ги осакатяват, а само да ги заловят, завържат, отвлекат… Само че не бяха попаднали на подходящата плячка.

„Изумително бездарна работа! — продължаваше да си блъска главата Язон, без да разбира кого критикува. — Кой им е давал инструкции за обектите за залавяне? Та те дори да пуснат и цял взвод срещу двама ни с Мета, без специални технически приспособления могат само да си мечтаят да ни заловят.“

Двамата също нямаха намерение да лишават противниците си ог живот. Язон все гледаше да ги бие в болевите точки, а Мета, усещайки явното си превъзходство над съперниците си както в скорост, така и в сила, прибягваше основно към любимия си похват: трошенето на противниковите крайници, при това не само горните, но и долните, с такава лекота, с която домакините трошат макароните, които не се побират в тенджерата. В този случай беше просто неприлично да прибягва до пистолета.

В един момент жегата се усили още повече. Боят течеше все така леко, а с дишането имаше проблеми и трудно се съобразяваше. Къде въобще бяха попаднали? Трябваше да си пробиват път към града или към гората, или където и да е другаде. Кое беше по-близо? Да не беше вътрешният двор на космодрума? Нечия частна собственост? Покрайнините на града? Прекалено много зеленина ги обграждаше, същински джунгли, макар и разсечени на две от правата като стрела и блестяща пътна магистрала. Но с какво да се движат по нея? Е, в техния случай нямаха кой знае какъв избор. Единственият видим автомобил стоеше до самия вход на площадката на паркинга. Онзи същият, който се виждаше още от коридора. И зад волана му седеше същото конте издокарано в неизбежния бял костюм. Навярно очакваше да му доведат „почетните дархански гости“ овързани като коледни пуйки, за да ги закара натъпкани в багажника направо на господаря си. А въпросното конте явно гореше от желание да си получи полагаемата порция.

Шофьорът се измъкна от автомобила и рязко се изправи.

Охо! Та той държеше нещо подобно на пушка, дълъг тежък пистолет с не съвсем привична конструкция. Дали не беше плазмен? Или все пак нервнопаралитичен? Или обикновен газоструен с някакъв приспивателен газ? Но те не бяха подготвени дори и за последния вариант, нямаха желание да си правят излишни експерименти. Така че, момчето, ще ни извиниш, но нямаме време да се церемоним с теб.

В този момент Мета все още беше заета с двамата последни герои, изскочили от храстите със свръхздрава и почти невидима мрежа в ръце. Момчетата обаче си падаха малко леворъки, защото се оплетоха в собствената си мрежа. Мета тъкмо завързваше последните възли, когато онзи нахалник изскочи от колата с единствената мисъл да ги гърми. Язон реагира първи и с точен изстрел изби пушката от ръката на нападателя. Доста голяма част от ръката придружи пушката при полета й; няма какво да се сърдиш, братле, който свари, той ще натовари.

При звука на изстрела Мета реагира мигновено и съвсем интелигентно не засипа с куршуми нещастника, а просто скочи като тигрица и изблъска шофьора далеч от автомобила. Язон вече се бе плъзнал зад волана. За разлика от невестата му, надземният транспорт не представляваше проблем за него. Пирянката всеки път сядаше зад волана с ясната мисъл да излита, и не само дърпаше волана към себе си, но и гледаше да пробие пода на автомобила с педала още на първа скорост.

А тук, на планетите от типа на Касилия и Дархан, машините бяха именно такъв тип: със сцепление ???, със скоростна кутия, с три педала, които трябваше само да се натискат с вещина, а не да се забиват в пода едновременно и трите. Допотопният електромобил се управляваше лесно, но за съжаление, както много скоро разбра Язон, беше мърво привързан към пътя, която представляваше един гигантски електрод. Благодарение на магнитната си възглавница и вакуумната система на сцепление на колелата с пътното покритие, автомобилът развиваше една наистина безумна скорост за сухопътен транспорт: на правите участъци достигаше до не по-малко от хиляда и петстотин километра в час. После обаче от двете страни на пътя почнаха да се мяркат промишлени, после жилищни, и накрая деловите квартали на града, запрелитаха знаци, предупреждаващи за понижаване на скоростта, и в тази ситуация измъкването от преследване вече минаваше в друга категория. Електромобилът се вмъкна в един доста гъст поток автомобили. Лавирайки отчаяно между редовете, Язон бързо съобрази, че ги преследват най-малко две машини. На магистралата не се виждаха, възможно беше да не бяха минали оттам. Пък и какъв ли проблем им представляваше да предадат информацията в града и там вече да включат и местните си хора в преследването?

Кои обаче бяха тези хора? Интересен въпрос. Увлечен от управлението на електромобила, красивите гледки зад стъклото и обсъждането с Мета на подробностите от блестащо проведения ръкопашен бой, той даже и не бе помислил, че е време да решат и този проблем.

— Как предполагаш, кой ли се крие зад опита да ни заловят? — запита той Мета заради самото любопитство отначало.

— Ами някакви бандити — отвърна тя несигурно. После се засмя, проумявайки нелепостта на предположението си, и добави, озарена на мига: — Или агенти на Роджър Уейн.

— Защо? — Язон остана изумен.

— Не знам — отговори тя. — Не ми хареса и това е.

Това беше желязна женска логика.

— За агенти на Уейн разполагат с твърде мощна мрежа на вражеската планета. А за бандити прекалено нагло се държат, и то под носа на полицията. Размахват разни служебни значки. Възможно е, разбира се, нещата да се променили коренно през последните години, но по-рано Дархан не се славеше с мафия и корупция, както например Касилия. Точно обратното, тук бяха едни от най-ниските показатели на нивото на престъпност в цялата обитаема Вселена. Мисля си така: или това са гастрольори от съвсем друг, далечен свят, които са сварили неподготмени местните власти, или това е самата власт. Разбираш ли, във всяка държава, преживяваща постиндустриалния етап, — извини ме за гръмките думи, но тук имаме точно такава икономика и политика — съществуват, като минимум, две полиции: обикновена и специална, тайна. Първата се опита да ни задържи на космодрума, а втората, като далеч по-могъща, ни избави от първата, но в служба на някакви свои тъмни цели. Ние пък нямаме намерение да служим на ничии интереси. О, тъмни Космосе! Как да се отъврем от опашката си, когато всички транспортни потоци се движат само по електромагистралите?

Обръчът около тях неумолимо се свиваше. А машините на преследвачите им изобщо не бяха полицейски, във всеки случай не бяха в съответните служебни цветове. Язон свърна в самия център, където вече доста отеснялата улица се разклоняваше на пешеходни пресечки. Внезапно от една такава пресечка изскочи крупен полицейски джип със зелена мигаща сфера на покрива и противно виеща сирена. Явно до този момент Язон бе успял да наруши кажи-речи всички правила на пътното движение. Ставаше все по-весело!

Язон ловко се изтръгна от полицейския автомобил, който се движеше с хелиодвигател или ядрен реактор (защото полицията едва ли щеше да изпадне в зависимост от пътното електропроводящо покритие) и препусна направо по разделителната ивица към най-близкия кръстопът, където някакъв тромав строителен агрегат бъваше прах и черен дим без да става ясно дали ремонтираше пътя или издигаше някакъв монументален паметник. Движението в този участък, макар и организирано като кръгово, силно се забавяше. Потен, с лъщяща физиономия като току-що измит патладжан, регулировчик в белоснежен шлем и кремава риза отчаяно размахваше ръце, но изглежда никой вече не изпълняваше указанията му. Ето, всеки миг пътят щеше да се задръсти. И Язон реши да подпомогне този процес. Той натисна рязко и преднамерено неграмотно спирачката, направи завой, заставайки почти напречно на движението и халосвайки няколко машини, които на свой ред се врязаха в още десетина. Никой от водачите и пътниците не пострада, но писъците, крясъците и адското стържене буквално пръскаха тъпанчетата. В желанието си да направи коктейла още по-богат, Язон изскочи от електромобила и хвърли в тълпата две миниатюрни димни шашки, след което двамата с Мета се добраха в центъра на кръстовището, сновейки се между карусериите на машините, а някъде даже и скачаха по покривите им.

А там неуморно се трудеше тежкият оранжев робот, изорал големия кръг с цветя, целият облян в ручеи машинно масло, подобно на изпотен миньор в забоя. Някакъв вече възрастен и едър работник, лика-прилика с робота, се измъкна изпод мощния му корпус; по всяка вероятност беше поставен да следи отблизо вече разкапващата се древна техника. Той изгледа с празен поглед Язон, наблюдавайки хаоса на кръстовището, когато изведнъж закрещя със съвсем неочакван за меланхоличното си туловище глас:

— Кхата-а-р!

По-късно Язон научи, че думата означаваше „Пази се! Внимавай!“, но в този момент беше достатъчен и неясния му вопъл, който прозвуча като аварийна сирена.

Строителната площадка беше, разбира се, оградена, и Язон се огледа докато прехвърляше ниската временна ограда. И то точно навреме. От другата страна на замрелия поток електромобили, изскочили от дима, стояха двама мъже, целейки се в тях с пистолетите, като ги държаха съвсем професионално. Язон се хвърли по очи, изблъсквайки едновременно с това напред Мета. Двамата рухнаха в прашната трева и след миг куршумите изсвириха над главите им, рекоширайки отчетливо в металния корпус на робота. Охо! Или преследвачите им бяха други, или предишните бяха получили нови заповеди. Или просто бяха окончателно изгубили разсъдък. Така или иначе, времето на шегите беше свършило.

Язон хвърли зад себе си една заслепяваща граната и още три димни шашки, след което двамата резко скочиха и като се промушиха през лениво движещите се крайници на робота, се озоваха от другата страна на кръстовището, където потокът електромобили, макар и все още бавно, но въпреки това уверено, пълзеше отдясно наляво. Двамата спряха първото им изпречило се такси и не след дълго вече бяха далеч от злополучния площад.

Таксиметровият шофьор се оказа меланхолик. Дори не ги и запита за посоката. Всъщност въпросът му щеше да е напълно излишен, защото за момента движението беше възможно само в една посока, а по външния вид на клиентите му и най-големият идиот щеше да заключи, че за тях сега най-важното нещо беше непрекъснатото движение. А за посоката на движение щяха да решат по-късно, когато успееха да си поемат дъх, да изтупат дрехите си от праха, изброят синините и ожулванията и най-накрая изтриеха с кърпичките си потните и мръсни лица.

Едва сега Язон съобрази, защо на улицата царуваше такава жега. В космодрума и във всички електромобили климатичните инсталации работеха безспир, а самият местен климат не предразполагаше към спринтове, престрелки и сбивания.

— Кажете, любезни господине — обърна се той към таксиметровия шофьор, — каква е днес температурата на слънце?

— Днес е прохладно — осведоми ги той без следа от усмивка, — четиридесет и три градуса. Вчера по това време беше четиридесет и девет.

— По Целзий ли? — реши за всеки случай да уточни Язон.

— По какъв целзий? — не разбра въпроса му шофьорът.

— По името на учения, който е измислил как да се измерва температурата.

— Ама че учен се е извъдил! Та и на моржоопашатите е ясно, че температурата трябва да се измерва. Вие по-добре ми кажете, къде трябва да стигнете.

— В хотел … — започна Мета, но спря, явно забравила простото буквено съчетание „Лулу“, или усъмнила се в правилността на решението си.

Язон продължи вместо нея.

— Какъв хотел те е патил! В това време животът е само на плажа. Давайте, любезни господине, на плажа.

— Моля, както желаете — меланхолично провлече шофьорът. — Само че виждате ли какво става в града? Докато минем центъра, и слънцето отдавна ще е залязло. Но щом желаете, мадам…

— А ние си падаме по къпането на залез — изрече невъзмутимо Мета.

— Аааа — проточи шофьорът. — И да хващате тен на залез. Разбирам, мадам.

По-натътък пътуваха в мълчание. Водачът не се вълнуваше от взривовете на площада, повече за нищо не разпитваше пътниците си, но с всяка измината минута настроението му се влошаваше подозрително. А когато преодоляха всички задръствания, оживени улици и навлязоха в района на сравнително спокойните квартали, по всяка вероятност в близост до морето, Язон почнаха да го терзаят мрачни подозрения. При предишното си посещение на Дархан той бе почивал в Дурбаид и затова изобщо не познаваше Бурунг-хи. Това не всяваше оптимизъм. Впрочем, шофьорът едва ли беше в сговор с онези белодрешковци, но като едното нищо можеше да се окаже дребен мошеник-изнудвач. Като такъв опасност нямаше да представлява, но ако ги откараше в квартала си… О, далечни звезди! След всичко случило се през последните няколко часа дори и Мета бе позагубила от вечното си войнствено настроение.

— Спрете тук, моля — изрече Язон преди електромобилът да напусне старите квартали на града, където лесно можеха да се стопят в тесните улички сред търговските сергии, безбройните бръснарници, закусвални и авторемонтни работилници.

— Но до морето има още много път, господине — счете за свой дълг да ги предупреди шофьорът.

— А ние размислихме, господине — отново се намеси Мета, сякаш напомняйки му, че жените по рождение имат право на капризи.

Шофьорът вяло се усмихна, взе парите и потегли.

На улицата царуваше не жега — на улицата царуваше безумна жега. Също като в машинното отделение на допотопен маждупланетен кораб, в който е протекъл ядреният реактор. Разнасяше се мирис на горещ асфалт, печено месо, евтин одеколон и още (много силно) на някакви подправки. От високата кула на най-близкият храм се носеше надалеч монотонният мрачен глас на местния свещенослужител. Тук го наричаха с някаква хитра местна дума, нещо от рода на муфатиш или мухариб, която Язон не можеше да си спомни.

Не се чувстваше никак уютно. Преди всичко поради факта, че нямаше никаква представа къде да ходи и какво да прави. С него такава ситуация се случваше изключително рядко, но на Мета й беше достатъчен само един поглед към любимия, изпълнен с плаха надежда, за да й стане всичко ясно. Веднага го дръпна за ръкава настрани от края на улицата, за да не правят впечатление на хора, чакащи ново такси. Тръгнаха наслуки между две къщи, за да изпитат истинско потресение при вида на изникналата в прохода само на три метра пред тях висока фигура на мургав брюнет в белоснежен костюм, същата шапка и ръка в пазвата. Без да се сговарят, без дори и да се спогледат, двамата се втурнаха през улицата и после хукнаха в различни посоки.