Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (26) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава седма

— Как е възможно изобщо да си имаш работа с такъв човек? — в недоумение и дори възмутено възкликна Мета, когато най-сетне останаха сами.

— Аха — кимна Язон. — За такива се казва, че си държат на думата. Когато искат я дават, когато искат си я прибират обратно.

— Точно! На мен обаче не ми е смешно. Не искам повече да го гледам как върши мръсотиите си. Мисля, че днес имаме шанс да се измъкнем оттук. Или нямаме?

— Разбира се, че нямаме — отвърна спокойно Язон. — Нищо не може и не бива да се променя.

— Но аз не искам, нима не разбираш?! Не искам да се намирам на един и същи кораб с такъв човек! Той е по-лош и от дивак, и от андроид, и от слънцето. Той е просто някакво невъобразимо чудовище!

— Мета, мила — прегърна я Язон, — но нали ти си специалистът по чудовищата. Знам, че ти е в навиците да ги изтребваш. Потърпи още малко, ще стигнем до дома, и чудовищата ще се вкопчат едни в други, а ние през това време отстрани тихичко ще помагаме и на двете страни.

Мета замълча замислена. После запита:

— А сега накъде летим?

— Ами Морган май е решил отново да отксочи при радомците. Казва, че миналия път не били закупили всичко, от което се нуждаели.

— В хиперпространството ли сме вече?

— Не, но скоро ще влизаме.

Оказа се обаче, че нямаше да е много скоро. След сигнала за бойна тревога последва тежък грохот от обуща по коридори, а след това рязка промяна на силата на тежестта почти до пълна безтегловност, при това без всякакво предупреждение. Очевидно, Хауърд бе извършил някакъв немислим и свръхскоростен маньовър. Добре че подметките бяха с електромагнити, с помощта на които можеше да се върви, а не лети.

А на Хауърд и Морган действително не беше до обяснения. Сигналът в такива случаи се подаваше автоматично; а да се обяснява по интеркома — това можеше да хрумне само на пълен идиот. А и имаше ли време да се обяснява, когато целият преден екран е изпълнен с чужд кораб, изникнал от хиперпространството противно на всички писани и неписани правила?

Ако например локаторът за хиперпространствен преход е претърпял някаква авария, нормалният пилот ще се прицели в някаква точка по-далеч от всякакви планетни системи. А ако локаторът си е наред, значи… Значи, това е нападение!

Успяха да избегнат примитивния груб таран, но стрелбата все не започваше, макар и кръстосвачът да изглеждаше доста заплашителен. Едва ли можеше да разчита на победа при схватка с пиратската армада, но ако „Конкистадор“ беше сам, щеше да се пролее доста флибустиерска кръв.

— За такива номера аз изхвърлям провинилите се във вакуума без скафандър — изръмжа Морган. — Ще ги размажа на молекули, които и да са.

— Почакай, капитане — възрази Хауърд, като си оправяше очната превръзка, — ами ако возят нещо интересно?

— Е, това задължително ще проверим — съгласи се Морган. — Едното не пречи на другото.

Корабите замряха и внимателна се зауизучаваха един друг след като приключиха с наложителните маневри.

И в този момент Мета, противно на всякаква логика (нали току-що се бе клела в никакъв случай да си няма работа с Морган) неочаквано се обади:

— Това не е истински боен кораб. Всичките му оръдия са си чиста бутафория, да плаши само невежи пилоти. Не могат да стрелят по нас.

Морган дори и не запита как е разбрала. Вече беше наяясно, че Мета не говори празни приказки. И веднага даде заповед:

— На абордаж!

Но в този същия момент се отвориха шлюзовете на неизвестния кораб и цяла ято леки десатнтни ракети — Язон наброи до дванайсет такива — излетя в пространството. Наистина, никой от обитателите на кораба не мислеше да стрелба по пиратския кораб, по-скоро обратното: всичко живо се спасяваше с бягство.

— Гръмнете поне една! — разпореди се Морган.

Скот, който в този момент управляваше артилерията, изпрати един чудовищен снаряд по една от ракетките. След яркия блясък на мястото на ракетката остана само бледо облаче дим, а останалите още повече увеличиха скоростта.

— Идиот! — изрева Морган. — Ами ако именно в нея са се намирали ценностите от кораба? Кретен! Кога ще се научиш да използваш мозъка си?

— Никога — изхили се Тони Хауърд, който макар също да не блестеше с остър ум, редом до Скот се чувстваше истински гигант на мисълта. — Според мен всичко ценно ни чака на кораба.

Обаче Мисон, който слушаше ругатните и споровете от компютърната си зала, успя да улови една от бягащите ракетки с помощта на мощен „парализиращ“ импулс. Това беше едно от най-новите и много скъпо оръжие: излъчвател, забавящ ядрените реакции. Под неговото въздействие двигателят на незащитения срещу такива въздействия кораб мигновено спираше. Космическата ракета на бегълците се превърна в леснодостъпна плячка.

Човекът обаче, който я бе управлявал, не можеше да се нарече пленник поради простата причина, че бе загинал, смачкан от чудовищното ускорение при спирането. Съдейки по облеклото, бяха попаднали на обикновено цивилно лице, а сумата, които бе открита у него — около хиляда кредита — трудно можеше да представлява нещо повече от джобни пари.

Останалото се изясни при посещението на кораба. Той наистина се оказа обикновен товарен кораб, нахлузил маскарадния костюм на военен кръстосвач, и целият му трюм отгоре додолу беше натъпкан с отлично обработени кожи на бубузанти. Да, плячката не беше лоша, и то малко преди да напуснат планетната система, плюс това завзета без всякакви загуби на личен състав и материална част. Скучно, но затова пък приятно.

Веднага стана ясно какво се бе случило. Контрабандистите, разбира се, бяха бягали като от чумави от граничния или полицейския патрул. Бяха се гмурнали в хиперпространството, и съответно изскочили където им видят очите, прикривайки следите си, а за късмет бяха попаднали точно на когото не трябва. Не бяха имали никакво време да проучат какво представлява изпречилата се на курса им армада, но явно бяха предусетили страшната заплаха. В техния бизнес човек беше обречен без способността да предугажда мигновено какво ще последва всеки миг. И всички се бяха втурнали да си спасяват кожите накъдето им видят очите.

Решиха да не се занимават с прехвърлянето на товара от едно на друго място. Морган заповяда да не откачат кораба, а да го вземат на буксир.

— Е, сега вече няма начин как да не потеглим към Радом — каза Морган, обръщайки се към Язон. — На твоя Пир някой едва ли ще даде и стотинка за тия боклуци. А радомци за тия тъпи бубузантски кожи ще ни дадат хубаво оръжие. Още повече, че и ни са на път.

Последната фраза остана малко мътна за Язон и той реши после да пита Мета дали главатарят на флибустиерите нещо не му хвърля прах в очите.

— Слушай, защо говориш, че Радом ни била на пътя за Пир! Виж картата на Галактиката, аз специално съм обозначил маршрута ни. Виж къде е Пир, къде е Радом, и къде е Ямайка. Дори и Зунбар — това си е чист завой, макар и малък.

— Язон, ти наистина си прочел далеч повече книги от мен, — произнесе с укор Мета, — но по астронавигация в авиошколата ти на Скоглио си имал само двойки. Картата на Галактиката представлява само една примитивна проекция върху равнината на реалното разположение на звездите, но главното е там, че ние пътуваме в хиперпространството, а в него законите на обикновената геометрия са невалидни. И Морган е напълно прав. Ако летяхме от Пир към Зунбар, Радом нямаше да е най-близо, а ако летяхме от Зунбар към Пир — щеше да ни е точно по пътя. Виж, самите Зунбар и Одемира по пътя от Ямайка досега си бяха отклонение, и то какво. Просто много му се искаше да се отбие.

— Полезна информация — съгласи се Язон, — но абсолютно неразбираема. Отказвам се да уча такава математика, в която разстоянието от точка А до точка Б не е равно на разстоянието от Б до А.

— Да не мислиш, че и на мен всичко ми е ясно? — каза Мета. — Просто на времето се учех много добре. Прочетох и го запомних.

„Това е разговор на двама студенти — мярна му се в главата.“

Поради съвсем естествената асоциация той с тъга си припомни съвсем неотдавна напусналите ги млади приятели и я запита:

— Не скучаеш ли без децата?

— Вече скучая — призна си тя.

— И аз. А знаеш ли защо? На хората на нашата възраст им се полага да живеят нормален живот, да гледат деца, да се занимават с нормална работа.

— Не съм против — каза тя, — само че преди това ще се наложи да изтребим до крак всички тия чудовища.

— Кои по-точно имаш предвид? — запита той. — Тези или онези?

— Всички — тегли решително чертата тя.

А на Радом всичко се повтори, също като на сън, не кошмарен, а просто от онези натрапчиви сънища, които упорито отказват да си отидат. В живота така не става.

Те се движеха из огромния космодрум, покрай кейовете с приземилите се кораби, полоси за излитане, ремонтни и стартови площадки, и едва ли не на същото място пред очите им се мярна същата сива пъргава ракетка. Гербът й сега беше дархански, но ракетата си беше същата. Язон беше готов да си отсече главата. Той съвсем случайно бе запомнил диагоналната дълбока драскотина на десния борд, а до нея разбития спектролитов капак на видеодатчика. И точно както тогава, на обратния им път загадъчната ракета вече я нямаше! Не, такива съвпадения просто не можеха да се получат в реалния живот. Язон сподели наблюденията си с Мета. Тя доста равнодушно повдигна рамене.

— Нали така и така си играем със смъртта. Какво да се боим от тия тайнствени непознати? Аз пък не мога да разбера, ако това са същите онези, предишните, защо не са намерили две минути да подменят строшения капак на видеодатчика.

— Сигурно не са имали време — предположи Язон. — Това не са търговци! Налага им се през цялото време да следят, а освен това на такава шпионска ракета системите им са тройно дублирани.

— Най-вероятно имаш право. Направо бях забравила каква техника може да съществува — каза Мета.

След кратко мълчание добави, изсумтявайки:

— Интересно ми е как ще почнат да ни наблюдават на Пир.

— Наистина е интересно — съгласи се Язон.

А после се случи още един забележителен епизод. Когато всички операции по покупко-продажбите бяха приключили, вече познатият на Язон радомски местен бос Гроншик отново посети капитанската кабина, побъбри малко с всички присъстващи на криминалния си жаргон, а накрая Морган изведнъж взе, че си върна подарения му при предишното им посещение на Радом разкошен пръстен.

Какво ли можеше да означава това? Някакъв ритуал? Условен знак? Или наистина бяха някакви шпионски афери? Не му се искаше да задава пряко въпроса на Морган, нямаше смисъл, щеше да го преметне с някаква тъпа лъжа. А и освен това всяко излишно любопитство предизвиква допълнителна подозрителност. Макар и Язон да бе станал приемник на Стареца Сус, нямаше смисъл да им се набива допълнително в очите. По-добре да се опита сам да се досети.

Следващият — и последен преди Пир — хиперпространствен преход щеше да отнеме съгласно разчетите четири дни. За два командата получи разрешение да не изтрезнява, а следващите два трябваше да излезе от махмурлука и да е готова за бой. Докато всички бяха още трезви, Морган обяви по интеркома:

— Братя, очаква ни битка с неизвестен и коварен враг. Проявете в нея върховна доблест, мои юначни флибустиери! Нека си кажем честно, не всички ще срещнем победата живи, но всеки трябва да се стреми към това! Защото за такава победа, която ни очаква, никой от вас дори и не е мечтал! Ние ще забогатеем страшно, момчета! Всеки от вас ще има толкова, колкото имам аз сега. Всеки от вас ще си има собствена планета и собствена армия. А аз ще владея над цели звездни купове! Вярвайте ми, момчета! А сега — наливайте вино колкото можете! Два дни имате пълен отдих.

Морган периодично провеждаше такова словесно помпене. Той и без това си падаше по такива монолози, хората му го слушаха с интерес. Беше характерно, че тези пламенни речи постигаха неизменен ефект. А новите идеи на Язон освен това съществено бяха увеличили хоризонтите на флибустиерските представи за щастливото бъдеще. Не напразно се бе старал: животът на всички бе станал по-весел.

Те стояха до големия обзорен екран, където бяха отишли специално, за да полюбуват традиционно на новия рисунък на небето при прехода в хиперпространството.

— Хайде тия дни да оставим временно всичко настрана и да ги прекараме само двамата. Да си спомним младостта!

— А ти наистина ли считаш, че младостта ни вече си е отишла? — някак много сериозно запита Мета.

— Не, просто се шегувам — усмихна се той. — Пиратите, естествено, се подготвят за войната, но в едно имат пълно право: преди бой винаги е добре човек да се отпусне напълно. Хайде, нека да пием, но само най-хубавото одемирско бренди и по капка. Какво има, днес нещо ми се виждаш тъжна.

— Просто до този момент никога не съм се връщала у дома на бандитски кораб, който в състава на цяла ескадра се кани да напада родната ми планета.

— Аз също — каза Язон. — Но това не означава, че трябва да престанем да се радваме на живота. Виж само каква красота е в междузвездното пространство. Тя е била такава и преди хиляди години и ще си остане такава и след милиони. Прогони всички лоши мисли от душата си, Мета!

— Ще се постарая — прошепна тя, притискайки се към гръдта на Язон, и добави още по-тихо, но вече без тъга: — Да се прибираме в каютата.