Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (16) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава шестнадесета

Капеланът на храма Рождество Богородично, който се намираше на Горделския склон, крайчеше покрай олтара и поставяше свещи. Когато Язон пристъпеи под свода на централния неф и крачките му шумно се отразиха и най-далечните ъгълчета на помещението, свещеникът се огледа без да бърза и каза:

— Малко сте подранили, сине мой, аз още не съм дооформил документа, а имам правото да го попълвам само в присъствието на държавен служител. Впрочем, всеки момент чакам пратеника на сър Хенри Морган, той просто ще постави големия гербов печат и ще завери регистрацията на брака ви.

— Много ми е приятно отче, но аз съм дошъл не само за брачното ни свидетелство… О — прекъсна той сам себе си, като видя бланката и неволно я взе в ръката си. — Какъв е този странен материал?

— Официалните църковни документи традиционно се пишат върху пергамент, изготвен от свинска кожа.

— Свинска? — не скри недоверието си Язон. — И толкова тънка. Дали не е човешка, отче?

— Не, сине мой. На човешка кожа и с човешка кръв се пишат само клетвите на флибустиерите при встъпване във „височайшето им общество“.

Последните две думи бяха произнесени с явно пренебрежение, така че Язон разбра, че е крайно време да зададе главните въпроси.

— Отче, дошъл съм да ви питам за някои важни неща.

— Пита, сине мой, днес имаш право на това.

— Вие нали сте буканиер, отче? Кои са тези буканиери? Защо не говорят за себе си?

— Да поседнем, сине мой, и аз ще ти разкажа.

Те седнаха и капеланът изведнъж му предложи да запалят, преминавайки на ти:

— Искаш ли цигара?

— Та това не е ли богомерзко занятие?

Тази толкова елементарна истина за правилата в християнската църква беше известна дори и на безбожника Язон.

— Престани, на тази планета отдавна са се разбъркали всички представи за богомерзки занятия.

И капеланът извади изпод зеленото си расо пачка цигари. Нима бяха „Антарес“? Наистина бяха „Антарес“. Случайно съвпадение? Или започваше някаква дяволщина?

Запушиха. Свещеникът и енориашът, седнали в храма на първия ред, пред централното разпятие и олтара.

— И така слушай — започна капеланът. — Буканиерите са предвестници на флибустиерите. Нашите предци са най-древните пирати по тези краища на Вселената. Ние сме били много диво племе на планетата Тортуга. Всичко, което ти разказвам сега, се е случило дълго преди да се родя, но при буканиерите е прието да говорим „вие“, за каквото и поколение да става дума. И така, ние сме били диви в смисъл на битова култура. Живеели сме в горите, плътно покриващи планетата, хранели сме се с ягоди, плодове и животни, които сме ловували. Местата, където сме разфасовали телата на убитите животни, киснали и сушили кожите, рязали и шлифовали броните на дивите зверове, още от древни времена са се наричали у нас букани, оттук и родовото ни име. А на Тортуга се въдели абсолютно уникални — бързоногите питахи. Това тайнствено животно ни позволявало да не губим паметта си. Специалната — родовата памет.

Наистина, за хилядите години откъснатост от останалите цивилизации спомените ни са станали много избирателни. Ние не сме успели да съхраним в главите си почти никакви сведения за техниката, но затова пък отлично сме възпроизвеждали старите земни езици, подробно сме преразказвали древната история, декламирали сме наизуст свещените книги на различни религии. Научили сме се да правим от кожите на питахите тънки листове, подобно на хартия, а от корите на дърветата гри — плътни обложки. Страниците на книгите си сме слепвали по краищата със смолата на храста тюн, и сме писали с птичи пера, пълнейки ги с тъмен сок от дърветата жу. През вековете сме съставили огромна библиотека, възраждайки културата на старата Земя. А сами сме продължавали да преживяваме чрез лова, бране на плодове и корени и риболов.

И ето че веднъж на Тортуга долетели хора с огромни кораби. Ние сме поискали да им покажем книгите си, да се сдружим, да си сътрудничим, искали сме да видим и други светове в замяна на знанията ни, срещу ползването на природните ни богатства. Но хората, коите наричали себе си качъри, нямали дори и намерение да говорят с нас. Те веднага почнали да стрелят питахите от многостволните си оръжия и да товарят телата им на корабите си. След това идвали още няколко пъти и в крайна сметка избили всички питахи, до една. Впрочем, не, последния кораб натъпкали с живи зверове, това го почним точно.

Ето така се получило, че нямали сме какво да ядем. Полудели сме от глад. И когато новите кораби се спуснали върху планетата, ние толкова сме се осмелили, че сме решили да нападнем един от тях. Най-незащитения. Ние жестоко сме ги избили, всички, оказали се във вътрешността на кораба. Но тези качъри не са били ловци, по-скоро изследователи, те дори не умеели да стрелят като хората. А екипажите на другите кораби, които наблюдавали сцената, дори не се опитали да отвоюват завладения от нас трофей. Вмъкнали се в летящите си съдове и в ужас напуснали Тортега. Завинаги.

А ние сме се заклели да намерим всички качъри и да им отмъстим истински. Ние тогава сме считали за качъри всички хора, които идвали при нас от небето. И тогава сами сме се устремили нагоре. Ние сме се научили да управляваме кораба, нали не напразно толкова много векове от поколение в поколени са се предавали умението да се чете и много знания от древните книги. Нашата доблестна команда излязла в космоса. Първият срещнат от нея космически кораб ние сме счели за кораб на качърите, превзели сме го на абордаж, и след като сме избили екипажа, сме заграбили товара. Това бил обикновен косчимески търговски кораб с голям запас консервирани продукти. Тази операция ни харесала, нали сме спасявали братята си от гладна смърт. Ние сме се върнали на планетата, обаче сме почувствали, че вече ни се е усладило. Нямало сила във Вселаната, която да може да ни спре. Така буканиерите станали пирати.

И досега търсим качърите. Онези първите, истинските. Обаче минали прекалено много години, и никой вече не знае къде се намират те. Понякога Морган ни обещава да включи най-добрите умове на Галактиката за решаването на този проблем… Но той все ни лъже. Пет пари не дава за нас.

— А как буканиерите са попаднали на Ямайка? — запита Язон, улавяйки малката пауза в речта на капелана. — И кой сега живее на Тортуга?

— Ще започна с втория ти въпрос. На Тортуга живеят все същите хора, както и тук: флибустиери, буканиери, виталиери, приватири. Но там сега условията за живот са отвратителни. След тоталното изтребление на питахите се нарушил екологическият баланс на планетата, реките и езерата се заблатили, горите почнали да гният, само в най-големите езера се намират шепа острови, където е възможно да се живее без човек да се плаши от кръвосмучещите насекоми. Там са и разположени космическите бази на флибустиерите и фермите на приватирите. Буканиерите продължават да преследват някого… а виталиерите… Чудя се какво могат да търсят там. Нали шпаньолци на Тортуга никога не е имало. А ние ценностите си никога не сме закопавали в земята.

Тук вече минавам към първия ти въпрос. Когато ние вече бяхме пирати, а нашият флот, съставен от завзети кораби, набряваше повече от двайсет бойни единици, на планетата сякаш от въздуха изникна един загадъчен човек — Старецът Сус.

Язон трепна така, че капеланът го забеляза.

— Старецът Сус — повтори той. — Така се нарича този човек, макар тогава да изглеждаше съвсем млад, дори бих казал, че прилича на момиче. А ние по онова време вече бяхме станали зли като дяволи, бяхме готови да режем гърлата на всеки срещнат, и неговото също. Да го убием за всеки случай, просто така, за нищо. Но Старецът Сус изрече странни думи:

— Господа буканиери, нужни са ми книгите ви.

Откъде ли можеше да е научил за книгите ни, след като повече от двайсет години никой не се беше интересувал за тях, дори и ние.

— В тези книги е вашата сила, господа — каза той.

— Аз ще натоваря тези фолианти (древна дума, не всекиму известна, а Старецът Сус така каза) на звездолета си и ще ги пренеса на друга планета. Тя се казва Ямайка. Вие имате велико бъдеще, господа буканиери, но не тук, а там. Тази планета ще загине. Но вие ще успеете да завладеете Ямайка. Хората на нея не са ви конкуренти. Впрочем, това е малко. За да можете наистина да станете сила в Галактиката — така каза: „в Галактиката!“ — ще са ви нужни много пари. Аз ще ви ги дам. Срещу книгите.

Ние се замислихме. Сделката ни изглеждаше изгодна.

— Ще ви кажа още нещо — добави Старецът Сус. — В крайна сметка книгите ще се върнат при вас. Съгласявайте се. Тук няма никаква измама — само ръката на съдбата.

През цялото време говореше все едни такива много странни думи.

И тогава най-трезвомислещият сред нас, който отдавна вече бе станал неофициален водач — Джон Силвър — го запита:

— Но как можем да ти вярваме, пришелецо, когато дори не знаем откъде се взе? Звездният ни флот контролира напълно околопланетното пространство, и аз съм сигурен, че нито един кораб не е приближавал планетата през последните две години.

— Ти си прав, Джон — отвърна Старецът Сус, — той не е долитал до планетата ви, аз дойдох изпод земята. Така ще ви звучи по-разбрано. Всъщност аз пътешествам мегду световете. Посредством …

И той произнесе една дума, която днес е забрането да се произнася на глас на Ямайка, още повече в Божия храм. То звучеше толкова загадъчно, че ние кой знае защо веднага му повярвахме. А Старецът Сус през това време продължаваше:

— Звездолетът ми е укрит в скала на остром Голом сред езерото Биндо. Той е престоял там осем хиляди години. Но вие просто не сте го знаели. Аз самият, господа буканиери, съм родом от планетата Тюнис…

За планетата Тюнис Язон вече беше чувал веднъж, но в този контекст думата „Тюнис“ по един странен начин, просто по звученето, му напомни едно друго име: Юктис. Мисълта му забърза по-нататък. Арчи Стоувър му бе разказвал веднъж, че името „Юктис“ представлява един по-късен съкратен вариант на пълното название на планетата — Юоадас Нактис. Първите колонизатори на световете от Зеления клон били литовците, и на двете съседни планети те дали поетични имена, звучащи особено красиво и контрастно: Черна Нощ и Златно Утро — Юодас Нактис и Аукснис Жверис. Аукснис, золотое… Какво!? Аукснис Жверис! А жверис означава… Но разбира се! Общият балтийско-славянски корен. „Жверис“ по литовски — това е просто звяр. Златният звяр…

Ослепителният Виторог. Окроткави. Звездолетът „Овен“.

Ето с какво е долетял на Ямайка Старецът Сус, ето какво е слагал в банката на Касилия под свръхвисока лихва.

Всичко това проблесна само за миг в главата му и се подреди като детска мозайка. Той дори престана да слуша капелана.

— Отче! Имам само още един въпрос — невъзпитано прекъсна той свещеника. — Къде се намира сега Старецът Сус?

— На остров Еспаньола. Това е на два часа път от морското пристанище Кралград, ако плуваш на крилата шхуна. Всеки матрос ще ти покаже посоката. Вярно, не всеки обаче ще се съгласи да те откара дотам.

— Все ще се разберем — изрече Язон едва ли не бегом.

— Сине мой, не си струва толкова да бързаш — извика след него капеланът. — Ела при мен. Първо, ти трябва да се върнеш тук… — Той погледна часовника си. — Да, вече след половин час свидетелството ви ще е готово. А това е важно. Второ, ако се върнеш с невестата си, аз може би ще ви разкажа още нещо. Разбра ли?

Трудно беше да не го разбере когато капеланът произнасяше думите с такова ударение. И Язон не издържа на изкушението да му зададе още един въпрос.

— Но защо се решихте да ми помагате, отче?

— А ти си будно момче, Язон. — Старият капелан се усмихна под мустак. — Ето за това се канех да ти обясня. Искаш да изпревариш събитията. Добре. Слушай. При мен идва един човек и ме предупреди за предстоящата ти поява. Не ме питай за името му. То е твърде известно на планетата, за да го произнасям на глас. Но той ми остави ето тази пачка цигари. Вземи я. Между другото, аз самият пуша много рядко. А сега върви.

По пътя към двореца Язон на два пъти едва не прегази пияни флибустиери, чиито шумни компании бяха изпълнили града. Той така бързаше, че спирачките му стържеха на всеки завой и пръскаше попътните локви по зазяпаните кучета, старици и деца.

А в двореца музиката продължаваше да свири, не секваха танците, смехът се лееше сред атмосферата на печено месо, аромати на вино и вкусна храна.

— Мета, кажи — запита я задъхано той, когато най-сетне успя да я открие сред шумящата празнуваща публика, — кажи ми, Морган не ме ли е търсил?

— Не. Пет пари не давам за Морган! Къде беше? Търсех те навсякъде! А тая кучка Доли, която говори с теб преди да изчезнеш, ми дрънка през цялото време, че си бил някъде наблизо. Вече се канех да обърна проклетия му кралски дворец с главата надолу, когато тя най-сетне ми издаде малката ви тайна. Значи, ходил си някъде на свръхсекретна мисия? И къде беше все пак, Язон?

— Ще ти разказвам във воатюра. Сега няма време.

Той вече я дърпаше през залата, покрай масите с весекващите количества вина и порядъчни купища недоядена храна, покрай танцуващите двойки и вече заформящите се тук-там пиянски скандали.

— Закъде си се разбързал? — почна да се сърди Мета.

— Отиваме при Морган. Той в кабинета си ли е?

— Да, току-що го извикаха по някаква спешна работа.

— И как само успях да отгатна? — удиви се сам на себе си Язон. — Трябва да предупредим шефа, че отиваме в църквата за свидетелството. А през това време ще духнем, но така, че нищо да не заподозре.

— Всички заедно и веднага няма да стане — коментира Мета.

— Защо пък да не може?

— Защото Робс участва в един театрален рицарски турнир, а Доли вика за него, и те за нищо на света няма да се съгласят да напуснат преди края на този потресаващ спектакъл.

— Лошо — изрече Язон.

После се замисли, представяюки си пътя от Горделския склон към морското пристанище и се смири.

— Добре, ще ги вземем на връщане. Между другото, не се чудиш на издръжливостта на нашата младеж? Вече втора нощ карат на крак, такова напрежение е, а имат още сили да се веселят!

Мета само повдигна рамене.

— Е, Доли, май поспа в колата, а Робс… Отдавна съм забелязала, че местните пирати са много здрави и тренирани хора. А ти как караш?

— Спя на крака, ако трябва да съм честен — призна си той. — Страхувам се обаче, че още дълго няма да ни позволяват да му дремнем дори и за час. Давай, по-бързо.

Мета нямаше и представа за какво става въпрос, но се досещаше, че не му беше времето да го обсипва с въпроси. Когато съпругът й е толкова уверен и напорист, това означаваше, че има точен план за действие. Да, тя изведнъж се улови, че мисли за Язон точно като за мъж. А съгласно традициите на много планети, жените трябва да се покоряват на мъжете си. Самата непривичност на това „трябва“ носеше някаква особена прелест за Мета.

Морган си седеше в креслото зад огромната маса и разговаряше едновременно по мобилния си телефон и два масивни апарата за далечна връзка от двете си страни. Язон и Мета го наблюдаваха няколко секунди, поразявайки се на способностите на главатаря на флибустиерите, а после все пак се извиниха и съобщиха за заминаването си.

Морган нямаше възражения. Той разбираше всичко, той беше радостен, че ги вижда в този прекрасен ден, той им желаеше всичко добро и… това беше всичко. Пукотът на числата, паролите, отривистите разпореждания отново продължи.

В машината Язон предаде накратко на Мета за откровенията на капелана и догадката си. Мета реагира спокойно. Нали затова беше и пирянка. Самият Язон изведнъж страшно се изнерви.

— Напразно ги оставихме там — каза той. — Не трябваше.

— Какво толкова се тормозиш? — не го разбра Мета. — Само вземаме свидетелството и веднага се връщаме.

— Те даже не са си взели мобилните телефони — не спираше Язон. — Ще ни се наложи да се качваме в двореца. А ако в храма са ни подслушвали, след по-малко от тридесет минути ще хукнат по петите ни.

— Ще се справим — заяви уверено Мета.

Храмът се показа иззад ъгъла. Сега да се връщат в двореца без да са се отбили при отеца, щеше да е повече от нелепо.

И те се отбиха.

Свидетелството лежеше на амвона (или както се наричаше издигнатото място), подписано и запечатано със синия гербов печат. А капеланът лежеше редом сред огромна локва кръв, без глава. Впрочем, главата му я съзряха още в следващата секунда. Убийците я бяха набили върху разпятието и по цялото тяло на Иисус се стичаше яркочервена още топла кръв.

„Трябва да се върнеш за свидетелството, важно е“ — му беше казал капеланът само няколко минути преди смъртта си. Кое беше толкова важно? Да дойде или да вземе свидетелството? Може би и едното и другото. Пистолетите отдавна бяха изскочили в дланите. Двамата бавно се въртяха, застанали с гръб един към друг, готови всеки миг да поразят всяка подвижна цел във всяка точка в храма. Но църквата беше безлюдна.

— Изчезваме — прошепна Язон, сграбчвайки пергаментовия документ с лявата си ръка.

И те се устремиха към изхода тичайки на зиг-заг. Около воатюра също нямаше никой. А до двореца вече ги чакаха. Три специални машини на СП, в които по-скоро седяха сътрудници от СС, им бяха преградили пътя.

— Ще си пробиваме ли път? — обърна се Язон към Мета.

— Че как иначе — отвърна тя.

— Тогава вземи ей това — и той й протегна пушката, стреляща с гранати или ракети, с които взривяваха бронираните автомобили по време на приватирския метеж, и я посъветва: Отваряй прозорчето или вратата, както ти е удобно. И аз бих пострелял с удоволствие, но трябва да управлявам.

След като взривиха един автомобил, те заобиколиха блокадата по тротоара и веднага след това разбраха, че само да напуснат автомобила си беше чисто безумие.

Оставаше единствената възможност: да се откъснат от преследвачите си и да се устремят към пристанището. А какво ставаше с Доли и Робс? Какво пък, Доли умееше да чете мисли. „Не е просто момиче, ще се отърве“ уговаряше сам себе си Язон.

Покрай главната врата, откъдето беше най-близо до празничната зала, Язон натисна спирачките, помоли Мета да поддържа огъня с максимална интензивност, съсредоточи се и с всичката сила, на която беше способен, и изпрати телепатически призив нагоре и напред: „Доли! Бягайте и се скрийте! Доли!…“ Три пъти повтори посланието си. Всеки следващ път беше все по-напрегнато, и когато почувства, че главата му вече не е неговата, тоест рискуваше да изгуби самоконтрол, той натисна педала на газта до дъно и автомобилът им се втурна по вече добре изучените улици и пресечки, разхвърляйки кофи за отпадъци, изкъртвайки ъглите на стари, олющени домове, преминаваха през стари дървени сараи като през хартия, като понякога прегазваха нещо… или някого? Може би бяха кучета, или хора, — нямаше значение. Нима това бяха хора? Пирати, нищожества, по-злобни дори и от пирянските твари…

Разбира се, при такова препускане стрелбата през отворена врата ставаше невъзможна. Затова Мета отдавна вече беше изкъртила задното стъкло на воатюра и сега от куршумите на флибустиерите ги защитаваше единствено собственият й ураганен огън с две ръце. С дясната ръка стреляше с пирянския пистолет, а с лявата изстрелваше чудовищните бронебойни гранати от флибустиерската пушка. Зарядите и на двете почти бяха привършване когато Мета установи, че повече няма в кого да стреля.

Бяха успели да се откъснат от преследвачите. А до пристанището оставаха само два квартала.

Всеки матрос от залива на Кралград знаеше какво представлява остров Еспаньола. И то прекалено добре. И никой не искаше дори и да чуе да ги закара дотам, за никакви пари. Но какви ти пари! И най-примамливите обещания не бъхя в състояние да заставят нито рибарите, нито превозвачите да преодолеят вековните си страхове.

— Ккаво говорите, сър, там е страшно! Никой нормален човек няма и да помисли да стъпи там.

Язон обаче нямаше и секунда свободна да изучава буканиерския и виталиерския епос, който пазеше страховити предания за безразсъдни глави, решили се да посетят зловещия остров. Още минута и всичко щеше да е свършено. Така че тонът на разговора с четвъртия кретен претърпя коренна промяна. Наложи се да му обяснят, че на зловещия остров той ще умре в най-добрия случай след два часа, а тук, на съвсем безобидния бряг, само след две секунди. Аргументът подейства, но зад щурвала матросчето стоеше единствено само благодарение на желязната хватка на Мета. С лявата ръка затискаше устата на нещастника, а с дясната, в която беше пистолетът, разбира се, доблестната пирянка неуморно и много нагледно демонстрираше на матроса какво ще го сполети, ако се окаже, че са попаднали на друго място, а не на острова.

С времето им провървя. То беше удивително тихо, в него даже отчетливо се отразяваха трите ямайски луни и множество звезди, ярки и пъстри.

Пристигнаха на мястото, където се бяха запътили. Над пристана дори светеше призрачна фосфоресцираща в зелено табела „Остров Еспаньола“. Но още преди носът на островърхата шхуна да се забие в мокрия пясък прозвуча сигналът за повикване.

— Аз ще разговарям — обяви Язон.

Никой не му оспори правото. Мета беше прекалено заета, тя продължаваше да контролира действията на матроса, а самият мореплавател не да говори, ами и дишаше с огромни усилия.

— Пусни го, Мета — съжали се над него Язон, — вече пристигнахме. Ако това е риболовното началство, може да им докладва обстановката и да се прибира.

— Ами ние? — удиви се Мета. — Да не плуваме обратно чак до пристанището?

— О, сигурен съм че ще има доста желаещи да ни върнат.

Язон удари клавиша на устройството за връзка и произнесе с шеговито-бодър глас:

— Доброволният помощник-капитан на крилата шхуна 06-13 слуша!

Това обаче съвсем не беше риболовното началство. По-скоро обратното. Тоест самият Хенри Морган.

— Язон динАлт! Нито крачка повече! — изрева флибустиерският главатар. — Момичето е в ръцете ми. Момчето — също. Сега при вас ще доплава наш патрулен катер, и вие и двамата се връщате в града. В противен случай този глупчо Робс моментално увисва с главата надолу, а пък любимата ти Доо-ли… Ох, Доли, Доли! Тя ще умира бавно и страшно. Тук до мен една нетърпелива компания направо ми насини хълбоците от нетърпение да се позабавлява с нея. Покойният д’Олоне не беше единственият любител на такива млади госпожици! Какво, не чух добре? Каза ли нещо, Язон? Повтори ми по-силно, че не чух.

Язон нищо не беше произнасял, той просто стоеше и чакаше… А Морган изпадаше в нирвана от монолога си.

— Знам, знам, че не ми вярваш. Мислиш, че само блъфирам, нали? Така, чуй едно гласче.

В слушалките се вряза сърцераздирателният глас на Доли.

— Язон, мили Язон, сър, не ни оставяйте, това са страшни хора… те са готови на всичко, не искам!…

— Спокойно, Доли, всичко ще е наред. Сега се връщаме. Предай апарата на Морган, моля те.

— Е, Язон?

— Какво „е“? Радвам се да те чуя, Хенри. Аз умея да губя. Или ти си мислеше, че аз съм галеник на съдбата и пълен неврастеник? Не забравяй: умея да губя. Не пипай момичето. Чакаме кораба ви. И ще ти изпълним условията. Но ако ти ни измамиш, Хенри… Ох, не ти завиждам тогава.

В отговор в слушалките се разнесе задружният рев на флибустиерското веселие, които сериозно вярваха, че парашутът им ще се отвори.

А Мета сякаш дори и не чуваше преговорите. Матроса отдавна го беше освободила. Той седеше на пода и разтриваше шията си с две ръце… самата пирянка напрегнато се взираше в тъмнината зад борда. Нещо неясно се мержелееше на брега.

Накрая и Язон успя да зърне слабия, едва лазличим зеленикав ореол. Той веднага се досети, кой е това, и хрипливо помоли:

— Пусни пистолета, Мета. Това е свой.

Човекът с фосфоресциращата зеленикава дреха, също толкова призрачен, колкото табелата над пристана, само преди секунда беше на петдесетина метра от кораба, и ето леко и безшумно прескача на борда на шхуната, с решителни крачки се приближава до пулта за управление и накрая хваща закрепения на стойката микрофон.

— Морган, привет! Язон динАлт е мой гост. Той дойде при мен. Така че ти, Хенри, можеш да не се безпокоиш. Катерът, който идва насам, смело връщай обратно да докара Доли и Робс на Еспаньола. Хей, Морган! Не чувам отговор. Какво, не ме ли позна?

След няколкосекундно мълчание се разнесе сподавеният, сякаш нежив глас на Морган:

— Познах те, Старец Сус.