Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (19) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава деветнадесета

Разбира се, поредният звездолет „Овен“, попаднал се на пътя на Язон, отново се бе оказал в неизправно състояние. Съхранената обаче в него енергия беше достатъчна, за да отвори тежките врати на пещерата. Все пак това не беше просто паметник на древна епоха. Устройства за връзка в звездолета също се намериха. При това най-различни. Нищо не струваше с тяхна помощ да се настроят ако искат на специлната вълна на Службата за Справедливост, или на личния канал на Морган, та дори и на секретния канал на Специалния Корпус. Да не говорим за това, че вече имаха в ръцете си и изправен хипер-предавател, който им позволяваше да влязат в контакт с Пир.

Изкушението беше огромно, но дори и Мета се замисли над това, дали си струва. Още повече и в новото им положение. А Язон след минутно размишление резюмира:

— Не бива да влизаме сега във връзка с Кърк или Рес. И работата не е в това, че е опасно да се използва звездолетът. За връзка с Пир щеше да е достатъчен и някакъв дребен пси-предавател. За съжаление обаче, аз дори не знам, кой ми го е подхвърлил… Ето къде е капанът! Те сигурно са си мислели, че аз веднага ще се опитам да вляза във връзка. Те имат превъзходно устроено подслушване в целия електромагнитен и пси-спектър. Не, не бива да влизаме във връзка — повтори той. — И родната си планета ще разкрием, и себе си ще погубим. Глупаво ще е, особено когато вече сме само на една крачка от победата.

— Какво означава „почти“? — удиви се Робс. — Нима сега вие не сте по-главен и от Морган?

Язон се усмихна на наивния и трогателен въпрос.

— А ето сега ще позвъним на стария Хенри и ще разберем.

„По дяволите всички тия специални апарати“ — реши Язон. — „Ще минем с обикновените ръчни мобилни телефони. Знае ли го човек къде е сега?“

Морган обаче се оказа в кабинета си, а гривната си както обикновено, бе оставил на секретарката си.

— Морган? Дайте ми Морган! Бързо! Това е Язон динАлт!

— Привет, Старецо Сус.

— Язон съм.

— Нали това и аз казвам: привет, Старецо Сус, — упорито повтори Хенри с все същия безцветен глас.

И Язон разбра: Морган се боеше, че сега Язон ще завладее подсъзнанието му, както някога беше правил предния Сус, и тогава — край на пиратската му власт. Но Язон не умееше да подчинява чуждата воля на своята и мислено да диктува условията си, а дори и да го можеше, просто не си представяше откъде да го захване.

— Морган, чуваш ли ме? — започна той сурово и мрачно. — Аз не съм такъв, какъвто беше предишният Старец Сус. Аз съм съвсем друг. Нямам намерение да ти бъркам из мозъка, ако ми обещаеш да работиш честно. Та нали ние отдавна се договорихме за съвместни проекти. Нужна ми е главата ти, а не само планетата ти, корабите ти в комплект с главорезите ти. Разбра ли ме, Морган? Така че обещай ми, че няма да ме предадеш, иначе…

— Обещавам — изръмжа Морган, без да му даде дори да се изговори, той дори и не искаше да чуе какво ще стане в противен случай. — Кажи ми, Язон, ясен ли ти е вече планът ни за съвместния ни проект?

— Има си хас! Сега знам всичко до последната подробност. Само да се върна и ще си поговорим. Да, има още нещо. Предай на всички: не искам да нося чуждо име. Нека Стареът Сус си остане Старецът Сус.

— Добре. Връщай се час по-скоро. Чакам те! — Морган действително гореше от нетърпение, но явно се канеше да приключва с разговора.

Възникна странна неловка пауза.

— Ти наистина ли мислиш, — проговори накрая Язон, — че ние можем да се доберем до града на това, което се намира тук пред мен в пещерата?

— А нима не може?

Изглежда, Морган наистина не разбираше. Забавно.

— Не, скъпи, с това ще се заемем по-късно. А сега ни изпрати нещо летящо.

— Не може ли плаващо? — свито помоли Морган. — Народът на Кралград ще разбере по-добре, ако ти пристигнеш по вода.

— Добре, убеди ме. Ще се полюлеем още веднъж по вълните.

Люшкането по вълните този път наистина се оказа приятно. Времето беше отлично, крилатата шхуна много удобна, несъмнено собственост на първия Навигатор. Язон отново изпита онова усещане, че е на почивка, и се запътил на поредната увеселителна разходка по морето.

— Мета, виж колко странно се получава! — реши да сподели той впечатленията си. — По-рано във всички светове обирах всички луфтове, така да се каже. Какво ли само не ни сервираше съдбата: студ, глад, страхотни рани — всеки път съм бил на косъм от смъртта. А сега — направо истински чудеса, летя си от планета на планета, и нито дори една драскотина! Странно!

— Не предизвиквай Бог, както казват тук на Ямайка — отвърна Мета. — Наистина, Язон, не го предизвиквай, че знае ли човек какво може да стане.

И то наистина стана.

Народът на Кралград ги посрещна като царе: с цветя, с музика, с всички полагащи се при такъв случай угощения, със стрелба във въздуха с куршуми, фойерверки и тапи от шампанско в паузите.

Намери се обаче един представител на народа, който бе решил да ги посрещне по друг начин. Никой дори и не бе предполагал, че е възможно такова нещо, и дори вездесъщите сътрудници на СС-1 бяха малко разсеяни при изпълнението на служебните си задължения.

От пристанището през целия град ги караха в открит автомобил. И тъкмо пред самите врати, когато пред тях се показаха облечените в суперофициални тоалети главни флибустиери, началници на служби, висшият елит, най-богатите хора на Ямайка с щастливия и ухилен до уши Хенри Морган в самия център на композицията, ето тогава се и раздаде един специален изстрел. Насочен. Към Язон.

Монбар успя да стреля три пъти.

Първият куршум попадна в гърдите на Язон, и след като излезе успешно откъм гърба, се заби в седалката между Робс и Доли. Втората беше предназначен за Доли, но улучи пак Язон, защото той вече бе успял да реагира и прикри с тялото си момичето, без загуби много от равновесието си и дори успя да изпрати пистолета в ръката си и да стреля в отговор при падането си. Вторият куршум (общо взето, също с точно попадение) остана в тялото му, като едва не закачи сърцето. А третият куршум на Монбар се превърна в свабтарски, защото за разлика от Язон, Мета не пропусна целта и миниатюрният реактивен снаряд се вряза право в окото на пирата.

В същия миг най-острата сабя на Ямайка — знаменитата сабя на Хенри Морган — извистя над раменете на Монбар и пробитата от куршума на Мета глава на пирата се търкулна по каменните плочи на площада.

Жестът беше, разбира се, повече от изящен и красив съгласно флибустиерските закони на естетиката, но съвършено излишен. Забитият в черепа реактивен куршум беше стопроцентова гаранция за смърт. Хенри Морган обаче или имаше доверие единствено само на себе си или пък за него беше от особена важност да убие Монбар точно в този момент.

Защо на кораба не беше толкова бърз? И дори се извини: Монбар, виждате ли, е много необходим човек. Какви тайни би могъл да знае безумният и порочен във всички отношения Монбар? Какво ли се е канил да разкрие на събратята си пирати? Ами ако се окажеше, че точно той е бил човекът, откраднал от Морган и предал чрез капелана на Язон пси-предавателя?

Тези въпроси обаче Язон си ги задаваше вече на много по-късен етап. В този момент съзнанието му го напусна, слънчевият ден и ярките краски на празника потънаха в черна мъгла, а бурната празнична музика и крясъците на тълпата потъна в безмълвието.

Пирянците никога не се разделяха с униварсалните си аптечки. Пък и разбира се, живите тъкани у безсмъртните се справяха далеч по-ефективно с травмите за разлика от тези на обикновените хора. Не на последно място трябваше да се отчете и фактът, че на Ямайка клиниките за оказване на спешна помощ бяха на съвсем съвременно ниво. След едно денонощие Язон дойде на себе си. След още две вече можеше да разговаря нормално, а след още две го прехвърлиха в квартирата.

Мета почти не се отделяше от съпруга си, без да се доверява на когото и да било, нито на лекари, нито на сестри, да не говорим за флибустиерите, които се тълпяха да навестят простреляния си пророк. Всички бяха станали свидетели на раните на този човек, и сега вече нямаше нито един от тях, който да се съмнява в безсмъртието на Язон. Категорично престанаха да го наричат Стареца Сус. Той стана просто Великия Язон. Фрибустиери и буканиери, виталиери и приватири бяха готови да вървят подир него дори и в самия пъкъл, и само чакаха с нетърпение заповедта.

— Никой повече няма да стреля в мен — опитваше се да убеди Мета той. — Пусни ги тия идиоти. Нека паднат в краката на божеството си.

— Гледай си работата! — гневеше се тя. — Никого няма да пусна при теб.

Едва на третия ден тя направи изключение за Хенри Морган.

Разговорът се получи от особена важност и за двамата.

— Имам още известни проблеми когато разговарям — извини се Язон. — Затова ще съм кратък. Искам да разбереш главното. Аукснис жверис — това е абсолютно непобедимият звездолет клас „Овен“, кораб на боговете. Но за да го приведем в пълна готовност, трябва и още нещо: куфарчето ти. С процесора за управление на екрана.

— Знам — отвърна Морган. — Мисон е летял на този кораб на боговете.

— И какво? — запита невинно Язон. — Защо не го използвате за война?

— Да воюваме на кораба на боговете? — Морган сякаш една сега схвана за какво става дума. — Но той не винаги изпълнява заповедите…

— Именно — потвърди Язон. — А да летим посредством аукснис жверис от планета на планета, това е все едно, да копаем картофи с тежък боен танк. Слушай, Хенри, сега ще ти кажа най-главното. За пълноценното управление на звездолета от клас „Овен“ е нужна още една подробност. Знам планетата, на която можем да я открием. Там обаче никой няма да ти я продаде. За нищо на света. Налага се да се извоюва. Заедно с цялата планета. Готов ли си, Морган? Няма да е никак лесно. Там живеят може би най-добрите бойци в цялата Галактика.

— Готов съм, Язон.

— Добре, радвам се да го чуя. За днес това е всичко.

— Защо стреля Монбар в мен? — запита внезапно той.

— Нима не е ясно? — глухо изломоти Морган. — Беше се побъркал окончателно. Наркотици, какво друго. Мислеше, че така ще спаси планетата ни от магьосника и вещицата.

Морган се опита да изхили, но не се получи много весело, още повече, че точно в този момент Язон се закашля — пробитият бял дроб още не беше заздравял до край. И може би затова никой не чу сподавения вик на Доли.

Тя с усилие се сдържа да не даде воля на чувствата си. Сред болничните стени момичето не рискува да сподели каквото и да било и едва на другия ден Язон разбра, какво именно бе успяла да прочете в мислите на флибустиера. Имаше от какво да ахне човек.

Самият Хенри Морган бе подтикнал Джо Монбар да стреля по Язон. Но дори и Язон с труд повярва в истинската причина: не за да се избави от пришелеца и младата пленница, а за да провери дали наистина е безсмъртен. Ето какво представляваше флибустиерската логика.

Доли дори си спомни още нещо:

— Знаете ли, когато още на старата Земя четох, че по подобен начин са проверявали жените дали не са вещици. Хвърляли ги във водата и ако потънела, значи не била вещица, можело да я погребат с почести, а ако не потъне, значи е вещица, и тогава вече я изгаряли на кладата.

— Хуманен обичай — оцени Язон и добави след малко: — Доли, а ти наистина считаш себе си за вещица?

— Не знам, възможно е — сериозно отговори момичето. — Очите ми нали виждате какви са? Блестящозеленикави, също като у котките…

— Стига сте дрънкали глупости! — избухна изведнъж Мета. — Язон, нима ти дори и сега след всичко станало, възнамеряваш да летиш заедно с Морган?

— Мета, мила! Разбира се. Сега още повече. А ти какво предлагаш?

— Да извикаме тук Кърк, на „Арго“, с цялата команда и да превърнем тая проклета пиранска планета в малко слънце.

— И това е всичко? — запита Язон.

— Всичко! — отвърна разгорещено тя.

— Прекалено много против — започна спокойно разсъжденията си Язон, като нарочно разлагаше всичко с желязна логика, за да ядоса още повече любимата си. — Първо, ще е много жалко. Тук не е толкова зле. Второ, просто е скучно. Приключения, разбираш ли, ти се приискали. Трето, това е безопасно. Кораби от класата на „Арго“ нямат, но десет от ранга на „Конкистадор“ вече представляват много сериозна сила. А ако към тях добавят и малко тромавия, но пък изключитено мощен „Алигатор“, аз тук се запозна задочно с него…

Доли седеше в ъгъла на креслото и бързо-бързо записваше нещо. „Да не конспектира речта ми?“ — проблесна нелепа мисъл в главата на Язон.

— По-кратко — не се стърпя накрая Мета.

— По-накратко, потегляме с Морган на боен поход. Ще полетим с цялата им огромна ескадра. Иначе няма да успеем да се сдобием с главния детайл за кораба на боговете… Надявам се, разбираш към коя планета ще държим курс?

— Да — каза Мета. — Ти си направо луд!

Пистолетът вече беше в ръката и дулото му сочеше в гърдите на Язон. Сякаш само за един миг всичките им години съвместен живот бяха забравени и пред гордата дъщеря на Света на смъртта отново стоеше само жалкият, но все така самоуверен и нагъл чуждопланетник.

— Нима ти и всичките ти събратя ще се откажете да воювате с врага?

Язон отдавна бе разбрал кои аргументи винаги са неотразими при споровете с пирянците. Не сбърка и този път.

— Разбира се, готови сме да воюваме. — Ръката й с пистолета бавно се отпусна. — Нали ти казах: пристигаме и ги разгромяваме.

— Не — каза Язон, — на наша територия ще имаме повече шансове за победа. Врагът е прекалено силен, не бива да рискуваме. А на родната си планета пирянците не могат да загубят. Още повече, че Морган ще го дезориентираме с търсенето на толкова нужната му вещ.

— Дълго време ще се лута в търсене на толкова необходимата му играчка! — изхили се Мета, окончателно успокоена.

— Доста дълго — съгласи се Язон. — Което скрито надеждно, то се и охранавя добре. Например, можем да използваме „огнедишащия дракон“. Помниш ли тази славна играчка от планетата Егриси?

— Помня. А после?

— Още не съм го измислил.

— Виждаш ли — укори го Мета.

— Но това е единственият правилен път. А да ги избиваме тук всички собственоръчно… прекалено голяма чест ще им окажем!

— Да! — Тя сякаш се пробуди от сън. — Но как ще предупредим нашите?

— Това вече е друг и много важен въпрос — съгласи се Язон. — Тъкмо си блъсках главата над него.

— Аз също! — намеси се неочаквано в разговора им ликуващата Доли. — Имате телепатограма от Пир!

— Какво?! — не разбра Язон. — Теле-пато-грама? Какво означава това?

— Ето, записала съм: „Съобщението е прието. Ситуацията в общи черти е ясна. Чакаме конкретни пожелания от Язон. Кърк.“

— Шегуваш ли се, или какво? Какво съобщение?

Доли дори се обиди.

— Е, нали неслучайно в училище всички ми викат „Вещицата“. Аз и по-рано си падах много да намеря някъде в космоса силен телепат и да си поговорим от сърце. Имам няколко такива познати момичета и дори две момчета. Едно от момичетата се казваше Миди. Оказва се, че сега живее на Пир при вас. Ето че и пообщувахме. Разказах на приятелите ви най-важното. За планетата, за Морган, въобще, за работите ни…

— Почакай, почакай, а тия твои телепатеми, те не се ли засичат от пси-детекторите?

— Какво говорите! — удиви се Доли. — Никой и с нищо не може да ги засече. Хиляди пъти съм го проверявала. Ние дори още не сме се научили да се подслушваме като хората.

Язон се хвана за главата и закрачи из стаята. Припомни си как веднъж бе влязъл в кратък, но много важен телепатически контакт с младата Миди, която тогава беше още млада царска дъщеря, на планетата Егриси. Да, още тогава тя бе демонстрирала явни способности. Но кой би могъл да предположи, че ще са от такъв мащаб? Просто невероятно! Събитията за пореден път бяха взели остър завой във времето и пространството! Не беше лесно човек да вникне във всичко това, но беше несъмнен фактът, че пред днешния ден успехът отново им се бе усмихнал.

— Мета — изрече вдъхновено Язон. — Виждаш ли! А ти се плашеше! Всичко ще е наред. И по този повод се полага…

— Рано ти е още — сряза го безцеремонно Мета и добави: — А пък за цигара дори и не си помисляй!

— Тогава поне малко сок ми налей — смирено я пооли Язон. — Само недей ми налива от тая местна екзотика, а обикновен яболков сок, ако може. Нека да пием за успеха ни!

Мета отиде за сок, а през отворения прозорец изведнъж се втурна порив на вятъра, помете от масата тънкото листче с телехатограмата и го завъртя из стаята, сякаш то наистина беше старинно писмо, извървяло милиони парсеци от далечната им родна планета.