Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (34) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава петнадесета

— И какво беше това? — проговори Морган сякаш в пространството, когато вече се издигнаха в околопланетна орбита.

Отговори му все пак Язон, изобразявайки пълна невъзмутимост.

— Нищо особено.

— И ти ли така считаш? — бързо запита Морган, обръащйки се към Мета.

— Не съвсем — каза тя. — Мисля, че в това туловище са събрани последните сили на аборигените.

— Виж ти! Значи, сега ще си имаме работа с хора. Е, какво пък, това опростява нещата!

— Или ги усложнява — философски забеляза Язон.

— Искаш да кажеш, че пак ще ни нападат с изригвания на псевдовулкани? Това са смехории, детска игра! — Морган видимо се развеселяваше с всяка измината секунда. — За всеки един такъв вулкан винаги ще се намери и антивулкан, особено у нашия Мисон. Между другото, с онази система вече си изяснихме как стоят нещата. Знаеш ли кой ни посрещна тук миналия път? Един страж-робот с плазмено оръдие!

Язон за пореден път с уважение отбеляза високата квалификация на Мисон.

— Виж, при постоянно мутиращите зверове не можеш да свариш да им излизаш насреща с антизверове — продължи Морган. — Така че, Язон, по-нататък все пак ще ни бъде по-лесно. Хайде да видим какво има на обзорния екран.

Морган беше в такова приповдигнато настроение, че в някакъв момент Язон действително помисли, дали наистина Светът на смъртта не е претърпял поражение. Ами ако и на останалите екрани царува пълна тишина? Или по-точно, ако са изпълнени с полуделите от радост флибустиери, издаващи диви вопли и стрелящи от всички видове оръжие във въздуха и захвърлящи шапките си…

В кабината се върна печално замисленият Хауърд, пълен антипод на чрезмерно развеселения Морган, без да каже нито дума, превключи предния екран в режим на общ обзор.

И какво? Ами нищо. Боевете продължаваха. С най-различна степен на интензивност. Да се оцени ситуацията в подробности беше трудничко: кадрите се сменяха твърде бързо. А на пръв поглед на Язон му се стори, че и двете страни бяха изтощени до крайност.

И тук провуча сигнала за аварийно повикване. Мадам Цин.

Морган я идентифицира по цифровия код на групата и подаде команда на компютъра да даде изображение в едър план в центъра на екрана. Компютърът обаче върна някакъв непонятен отговор и капитанът изрева:

— Дайте изображение!

— Почакай, Хенри, стига си ревал! — прозвуча в кабината изпълненият с чувство на собствено достойнство глас на Мадам Цин. — Изгубихме в боевете всички камери. А вашите прехвалени хроникьори пък изгубиха нас. Няма да има никакво изображение. Скоро обаче ще се върна. Засега докладвам накратко. От четиридесет човека личен състав живи останаха само дванайсет. От тях трима са леко ранени. Десантният бот избухна. Ако Том не успее да оправи единствената ни ракета, дето ни остана, ще се наложи да изпращаш транспорт. Давам координатите.

Морган внимателно записа с любимия си архаичен начин — на хвърчащо късче хартия.

— Натъкнахме се на една група пирянци. Обикновени хора, не чудовища. Бяха четирима. Убихме ги.

Язон хвърли мигновен поглед към Мета. Ръката й вече стискаше конвулсивно пистолета. А как иначе? За щастие, Морган не забеляза нищо. Не му беше до това. Язон напрегна цялата си телепатическа мощ, за да успокои любимата си. Дали успя? Не можа да разбере. Пистолетът скочи обратно в кобура, но какво ли чакаше още занапред?

— … да беше видял само как се бият! Всеки продаде прескъпо живота си — отнесе със себе си минимум четирима от нашите, дори и момичето им…

— По дяволите момичето! Откъде са се взели? Там при вас какво, зверовете да не привършиха?

— Не, зверове има още, още притичват насам-натам. Вярно, че оредяха доста. Очевидно, онези пирянци са били гоначи.

— Нищо не разбирам! — възкликна Морган. — Вие проследихте ли откъде са дошли?

— Да, — отрапортува Мадам Цин. — Натъкнахме се на един защитен екран. Много мощен, дори и за очите е полунепроницаем. Най-вероятно зад него се крие някакво селище.

— Военна база?

— Едва ли. По-скоро там крият децата си и жените. Извини ме, Хенри. Какво казваш, Том? Ей, Хенри, Том оправи ракетата. В нея има само пет места, но ще се натъпчем. Хайде, довиждане.

— Но ти не довърши! — извика Морган.

— Довиждане!

И връзката прекъсна.

— Упорита женска! — изсумтя Морган. — Тони, иди я посрещни.

После бавно се извърна към Язон. Тежкият поглед на флибустиера не вещаеше нищо хубаво.

— Хенри — избърза Язон, изпреварвайки въпроса. — Имам нова идея.

— Не са ли малко множко за един час? — мрачно запита Морган.

— Нормално, Хенри. Това си е в реда на нещата. Така и трябва да бъде. Вече излизаме на финалната права. Те вече загиват, скоро ще се поздравим с победата. Доизслушай ме. Трябва да летим към Епицентъра колкото може по-бързо. Само че не на тая грамада, а на звездолета „Овен“. И направо с него да се потапяме. Нали си спомняш, когато ти разказвах за свойствата на този уникален кораб?

Морган буквално отвори уста, и изглежда, всички мисли, които не бяха пряко свързани с вълшебния звездолет, мигом напуснаха съзнанието му, сякаш се изпариха през някакъв отвор. Сметката на Язон се оказа абсолютно вярна. Импровизацията се бе удала. На всяка цена трябваше да отвлече вниманието на Морган от пирянците. И Язон не сбърка с темата.

В този момент се установи, че ги слуша и Мисон, сгушен в любимата си дупка, която наричаше ту лаборатория, ту работилница, ту килия. Фактически това беше паралелният пункт за управление на „Конкистадор“. Изобретателят веднага се намеси в разговора.

— Момчето е право. Бих искал да поговоря с теб веднага, Хенри.

Морган тихо се изправи, без да каже и дума, и с вперен като на сомнамбул поглед в една точка, той напусна кабината.

Цели три минути — страшно дълго време! — Язон и Мета, останали сами двамата, седяха, гледаха се и мълчаха. Да говорят за онова, което ги измъчваше в момента, разбира се, не беше възможно, а да дрънкат глупости само заради конспирацията нямаха нито сили, нито желание.

След секунди в кабината връхлетя Мадам Цин, изригвайки проклятия. В окървавен комбинезон, с дви пистолета в ръцете и още един на кръста, с дълбока драскотина през цялото лице, но въпреки всичко красива, стремителна, свирепа. Като дива котка.

— Къде е Морган? — Храбрата ранена флибустиерка накрая успя да скърпи някаква смислена фраза.

— При Мисон — каза Мета.

— Отивам при него. Или… не. — Тя изведнъж се олюля, но сграбчи касата на вратата и не успя да падне. — Добре, тогава при доктора първо. При Монтобан. Тръгвам.

— Да ти помогна ли? — запита Мета с леден и страшен, абсолютно чужд глас.

— Не, благодаря, ще се довлека и сама. — Мадам Цин вече се обърна. — Да! Дръж това, погледайте. Толкова успяхме да заснемем…

И тя им протегна един микродиск от някаква погубена камера и изчезна в коридора.

Явно й беше много лошо, защто не можеше да улавя тънките оттенъци интонация.

Язон внимателно постави диска върху масата, като бомба, и погледна Мета. Оставаше да забие това малко кръгче в дисковото устройство на бордовия компютър и тогава щяха да разберат които са загиналите от пирянците. Да го забие. Ето тази дума му дойде на ум. Да го забие като нож в сърцето. Мета мълчаливо кимна.

Язонведнага позна Клиф. Тримата други бяха съвсем деца, две момчета и едно момиче, всичките от тринайсет до шестнайсет години. Впрочем, по пирянските разбирания, това бяха почти ветерани. Мета понаваше по име цялата група, но Язон дори и не искаше да запомня имената им — главното беше, че Гриф го нямаше сред загиналите. А да нарекат тези отчаяни млади воини гоначи можеше само абсолютно неграмотната в пирянските дела Мадам Цин. Разбира се, Клиф и другарите му никого никъде не бяха подгонвали, те просто в най-добрите традиции на Света на смъртта разстрелваха в упор всички изпречили се на пътя им хищни твари. Да, при тази ситуация отделни ята животни бяха способни да се стрелнат и в обратната посока, но въобще когато двата отряда — пирянският и флибустиерският — се бяха сближили на изстрел разстояние, зверове между тях на практика не бяха останали. Никакви. Кръстосаният огън е страшно нещо. На горската полянка и растения почти не бяха останали.

Отначало сцената беше няма. Всяка група считаше, че е срещнала свои, и всички тихо недоумяваха. После в миг всички бяха проумели и флибустиерите веднага бяха залегнали. Пирянците не залегнаха. Това не беше в правилата им. Сила, скорост и натиск — ето ги всички местни тайни на боя.

Той можеше и трябваше да завърши с победа на пирянците. При ситуация четирима срещу тридесет победата за тях нямаше да представлява проблем, още повече на родната им планета. Но това щеше да е в ръкопашна схватка или при обикновена престрелка. А престрелката не се бе получила от обичайните.

Мадам Цин не искаше да губи дори и един човек от командата си и бе заповядала да открият огън от огнеметите. Едновременно от двата фланга. Това беше съвсем неочаквано. Пирянците, разбира се, бяха истински супермени, но залети от горящ напалм, те умираха почти така бързо, както и обикновените хора. Само Клиф бе успял да избегне участта на другарите си. Само че докато сменяше празния пълнител с нов от сумката, Мадам Цин, без да бърза, собственоръчно се бе прицелила и пръснала ръката на Клиф с пистолета. В следващата секунда същото бе споходило и другата му ръка. После бе насочила прицела си към нозете му. В такива случаи болевият шок и загубата на кръв са достатъчни, но само за обикновените хора. Пирянците са свикнали да понасят всякаква болка и дори лишени и от четирите си крайника, са способни яростно да ръфат противника си или поне да дръпнат щифта на последната граната. Клиф не бе успял да направи дори и това и затова бе умирал дълго.

А снимащият последната сцена флибустиери бе проявил очевиден талант на видеорежисьор. Той ту бе редувал кадрите с губещия кръв и замиращ пирянин с едрия план на невероятната тесноока брюнетка, която вече забелваше очи от екстаза, отмяташе глава назад, облизваше си устните и тежко дишаше, сякаш наистина се занимаваше с любов, а не със смърт. Накрая тя застена в изнемога, рухна на земята обгърнала автомата си, изпъната в невероятна поза. В следващия момент целият екран беше закрит от черния абрис на рогат дявол, изображението загуби фокус, разлюля се и изчезна. Не ставаше ясно дали домораслият гений на батално-еротичното кино бе успял да оцелее, но камерата му със сигурност беше разбита от рогоноса.

Мета стискаше с две ръце пистолета си, с чело оросено от пот. Язон се вгледа по-внимателно и видя, че тя всъщност стиска пистолета с дясната ръка, както обикновено. Пирянците никога не държаха пистолета с две ръце докато стреляха. Ръцете им бяха достатъчно стабилни, и едната им беше достатъчна да държат оръжието, докато с другата се бранеха от отровни мухи или вражеските стрели. А с лявата си ръка Мета просто не даваше на дясната да натисне спусъка, сякаш в нея сега се бореха двама различни души, изпълнени с диаметрално противоположни чувства, желания и цели.

— Скъпа — прошепна Язон, — ние вече не сме в тази възраст, когато стрелят по видеоекраните с безумна сляпа ярост.

— Да, разбира се — отвърна тя с безцветен глас.

Язон усети, че нещо не беше наред и произнесе:

— Да тръгваме! Бързо!

Тя дори и не го запита накъде. Беше й все едно. А и Язон само още не го беше измислил, искаше просто да се махнат от кабината час по-скоро. Едва ли Морган и Мисон в момента подслушваха разговора им; в тази минута на главния стратег на операцията „Смърт на света“ едва ли му беше до тях. И въпреки всичко, трябваше ли да дърпат дявола за опашката? Съществуваше голяма опасност Мета да си изтърве нервите в присъствието на други хора. Или като минимум да изтърси нещо съвсем не на място.

Те вече вървяха по дългия проход към каютата си, когато Мета не се сдържа. По-точно, яростно изръмжа:

— Ще я убия!

— Добре — съгласи се Язон. — Само че не днес, не сега. Те обезателно трябва да се гмурнат в Епицентъра, а после вече…

Внезапно нова мисъл споходи Язон. Той се спря, мигом съобразил, че е оставил кабината празна, и извика по мобилния Хауърд:

— Тони, Язон се обажда. Заеми капитанското място, моля те, че там никой не остана. Кръстосвачът вярно че седи на едно място в автоматичен режим, но все пак…

— Тръгвам! — откликна Хауърд.

Мета изчака да приключи краткия им разговор и заяви, този път вече доста по-спокойно, но със същото убеждение.

— И въпреки всичко ще я убия.

— Казах ти вече: добре — повтори Язон. — Но сега ме изслушай внимателно, докато имаме възможност да говорим. Разбираш ли, решението да насочим в Епицентъра звездолета „Овен“ ми хрумна съвсем внезапно, и дори мога да кажа, напълно случайно. Просто исках да измисля нещо парадоксално, шокиращо. Сега обаче виждам, че това е една много неслучайна случайност. Както винаги, интуицията ми подсказа единственото правилно решение.

— И какво ще стане, когато нападнат Епицентъра с тоя златен чайник?

Най-после! В очите на Мета проблесна пламъчето на живия интерес и още нещо, освен незабавната смърт на Мадам Цин.

— Но всяка вероятност не го знам — предпазливо започна Язон, — но имам някаква приблизителна представа. Това няма да е съвсем обикновена атака, а по-скоро разузнаване. Та нали „Овен“ не е боен кораб. Той оръдия няма даже.

— Остави оръдията, Язон, там има неща далеч по-страшни от всякакви оръдия. Когато за пръв път се запознах с тоя Ослепителен Виторог, Стан вече бе успял да проумее нещичко. И ми разказа. Оръжието може да има и съвсем нетрадиционен вид, а Мисон пък знаеш че е повече от печен в тия истории! Ще видиш, че във всички случаи ще атакуват.

— А защо говориш „те“? На мен ми се струва, че и ние двамата трябва да сме вътре в „Овен“.

Мета го стрелна с поглед. В очите й вече блестеше огънят на истинския боен хазарт в чисто пирянско изпълнение.

— не съм против — заяви тя. — И все пак, какво очакваш от това… — тя се забави за секунда, — разузнаване? — И веднага добави: С бой.

— От това разузнаване — без всякакъв бой! — очаквам истински контакт с Епицентъра. Телепатичен контакт. Ще се опитам да свърша онова, което на времето Кърк не ми позволи да направя. Нали си спомняш, през онази година, когато се запознахме? И само да успея, всички останали процеси тук ще направлявам само аз!

Мета го изгледа почти възторжено, но едновременно и с малко съмнение. Но не можа да възрази нищо, защото вече бяха пристигнали.

Мисон и Морган излязоха насреща им.

— Много хубаво, Язон, че си тук, аз тъкмо се канех да те извикам — каза Хенри. — Да вървим бързо в специалния хангар. Нямаме никакво време.

— Защо? — не разбра Язон.

— Ние тук с Пиер си направихме сметката. Общо взето, разработихме идеята ти капитално. Трябва да излитаме час по-скоро. Вие сега ще консултирате Мисон, той има някалко въпроса да ви зададе по изясняване на част от устройството на тоя жверис.

Язон вътрешно изтръпна. Хенри Морган за пръв път си бе позволи да произнесе магическия символ частично, и то с пренебрежителна интонация. Ами разбира се, когато магическият символ се превръща в бойно оръжие, отношението към него рязко се променя. По всичко личеше, че Мета ще се окаже права: тия двамата бяха замислили истинско нападение.

— Пиер, почакайте — каза Язон, като ускори крачка да не изостане от двамата. — След като разполагаме с толкова малко време, може би е по-добре да поговорим в движение? Нали вие умеете да стартирате звездолет от класа на „Овен“, ако си спомням правилно.

— Не само да го стартирам, друже мой — обърна се към него със загадъчна и дори зловеща усмивка Мисон. — Аз изобщо управлявам съвсем сносно този апарат, но… виждате ли, ще ви обясна. Нашият скъп капитан Хенри Морган се разпореди да не включваме в екипажа на това корабче нито вас, нито съпругата ви.

Язон рязко се извърна към вървящия по петите му Морган:

— Как да разбирам това, Хенри?

— Ами много просто. И аз няма да полетя. Ако зависеше от мен, нямаше да пусна дори и Мисон, но за съжаление, той единствен е способен да управлява тая машина. Разбира се, ще има и съпровждаща компания от трима бойци, за всеки случай. Това е. И не се опитвай да ме разубеждаваш.

Морган замълча, очевидно чакаше някакви възражения от страна на Язон.

— Мислиш си, че ти нямам доверие ли? Мислиш си, че ме е страх да те пусна да летиш с тая скъпа техника ли, още повече и с Пиер Мисон зад щурвала? Глупости, работата е съвсем друга… Разбери ме, Язон, ако възникне някаква извънредна ситуация, ще си ми нужен тук, а не вътре в оная консервна кутия, която ще потъне незнайно къде. Ще бъде по-добре, ако двамата с теб наблюдаваме събитията от тая зала.

— От орбита?! — удиви се Язон. — това е безумие, Хенри! Ти какво, да не се боиш от нещо? Не те разбирам. След като се налага да изпращаме там аукснис жверис, тогава на всяка цена трябва и ние да бъдем редом! Иначе какво ще правим, ако възникне, както се изразяваш, извънредна ситуация?

Морган присви очи, почеса се по тила и произнесе:

— Поправката се приема. Ще полетим след тях на голямата ни канонерка.

Те влязоха в специалния хангар, където в цялото огромно помещение нямаше нито един космически съд, освен кораба от ослепително злато, застанал до Стената срещу външния шлюз. Със заострения нос, както у древните авиолайнери, масивната задна част, грапавата повърхност на прословутото непроницаемо покритие, усуканите в спирала тръби с предназначение, неразгадано и до момента, звездолетът наистина напомняше гигантски овен, особено сега, когато се извисяваше по средата на хангара на четирите мощни стойки на изпитателния стенд, сякаш някакъв митичен звяр.

Язон и Мета успяха да отговорят само на част от въпросите на Мисон, но им стана ясно, че той се интересува особено от енергогенераторите и системите за връзка. Но и нищо друго не можеха да очакват. Някакви контури бяха активирани, но до главния генератор нито Фел на Йолк преди тридесет години, нито по-късно на Сулели и Фрайкс на Егриси, нито дори на Стан и Арчи съвсем неотдавна на борда на „Арго“ не се беше удало да се доберат.

„Така че и ти няма да можеш да се възползваш от максималните мощности, Мисон, ще ни прощаваш.“

Това не го произнесоха на глас, разбира се, запазиха си мисълта за себе си. Виж, при системите за връзка помогнаха за оптималната им настройка. Все пак искаха да станат свидетели на всичко, което предстоеше да се случи в Епицентъра.

Събирането и подготовката отне не повече от час. Тримата флибустиери, придадени към Мисон в качеството на охрана и подкрепление, пристигнаха десет минути преди старта. Морган не бе счел за необходимо да ги инструктира подробно. Стигнеше ли се до бой — щяха да се бият. Останалото вече касаеше само един крайно ограничен кръг от доверени лица.

— Знаеш ли, Язон — мечтателно проговори Морган, — ако те се върнат с плячката, аз дори няма да завладявам планетата. Притрябвала ми е, да изгори в плазма дано! Макар и да зарових толкова от момчетата си тук, няма да им мъстя. Ще отлетим да завоюваме нови светове. Съвсем нов. Съгласен ли си?

— Съгласен — отвърна Язон и сякаш между другото хвърли поглед към Мета, боейки се да не реагира по неподходящ начин.

А Мета сякаш дори и не бе чула разговора им. Тя изучаваше с жив интерес дюзите на „Овен“, сякаш ги виждаше за пръв път.