Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (28) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава девета

През следващите дни още няколко кавалерийски атаки срещу планетата Пир доведоха до още по-плачевни резултати: дванайсет жертви и повече от тридесет ранени, от тях девет тежко, тоест в обозримото бъдеще можеше повече да не разчитат на тях като дула. Проклетият животински свят, меко казано, не беше пострадал особено, дори може би обратно, беше укрепнал още. Общо взето, ако продължаваха в същия дух, можеше спокойно да се пресметне, че след една година щяха да са се разделили с армията си на тази не съвсем гостоприемна планета, а след това вече можеха да се върнат в горда самота с празни ръце. Морган обаче нямаше намерение да продължава в същия дух. Разбира се, отчаяните му главорези, които освен да рушат всичко по пътя си и да ръфат със зъби жива плът, нищо друго по същество и не умееха. Хенри обаче знаеше и можеше много. Най-главното, знаеше как да направлява тази дива, неистова, неудържима, но подвластна нему сила.

И през първите дни, докато безжалостно губеше от живата си сила, той просто минаваше необходим етап. Изучаваше местността, съставяше си собствена карта на планетата, пресмяташе най-кратките и ефективни маршрути към въжделения Епицентър.

Морган много бързо се убеди, че колкото са по-близо до омагьосаното място, толкова по-яростна е съпротивата на зверовете, и това особено го амбицира. Още повече, че нахалният опит да мине над Епицентъра на бръснещ полет на минималната височина за скок без парашут, да огледа дъното през прозрачните вълни, и дори да се опита да се прицели в някой звяр, за малко не струва живота на самия Навигатор. По катера му беше нанесен удар от абсолютно неизвестно оръжие. Това най-много наподобяваше на внезапно изригване на неголям вулкан, притаил се под плитките води. А и ако се доверяваше на уредите, от гърлото на този вулкан се бе изтръгнал език истинска високотемпературна плазма.

Язон ни най-малко не се удиви на разказа му. Той обясни, че вулканическата активност на Пир е нещо съвсем обичайно. А тъй като местното население управляваше лесно морските твари, нищо не им струваше да прегризат с чуждите зъби тънката кора на океанското дъно и да пуснат на свобода адската енергия на местната магма. Хипотезата беше, разбира се, повече от смела, но така или иначе Морган бе разбрал, че мястото се охранява повече от здраво. Да провежда атака след масирана ракетно-бомбена подготовка едва ли имаше смисъл, та нали Епицентърът, за разлика от всичко останало на планетата, трябваше да се завоюва, да се залавя в „плен“, а не да се унищожава.

Няколкото им опита да се промъкнат по вода се оказаха още по-безрезултатни — в близост до Епицентъра водата вече не беше вода, а гигантски рибарски тиган с жива стока: „морски дарове“, които бяха забравили да сварят. Гладните дузиноноги, ланмари, китоакули, и каква ли не още мерзост запълваха с телата си цялата акватория, им изглеждаше, че бяха готови да прегризат със зъбите си каквото им подадеш: спектролит, метал, всичко. А за да бъде щастието пълно, в небето кръжаха ята от милите птички, наричани по народному саблеопашати дяволици, или просто саблеопаши. Те също нямаха намерение да чакат за остатъците от храна, смело пикираха върху всяка прясна храна, която съвсем доброволна им бе дошла на крака в тази щедро посолена, но недосварена супа.

Между другото, идеята да нагрее морето в близост до Епицентъра до температурата на кипене се бе сторила не най-лошата. Щеше да се наложи да се бръкнат дълбочко в джобовете, но пък може би струваше да се пробва.

Идеята я оставиха за краен случай, а на първо време при отчаяните опити на флибустиерите да си пробият път по вода беше почнало да им се струва, сякаш пирянските зверове гълтат в движение всички видове снаряди. Взривяващите се куршуми като че ли изобщо не им въздействаха, а просто се разсипваха на десетки по-малки зверове, още по-злобни организми. А от кумулативните гранати се издуваха до гигантски размери и се изпълваха с нови сили. Общо взето, след такива ярки и сочни зрелища (или да не бяха все пак халюцинации?) не всеки пират се решаваше да влезе отново в бой. Така се появиха и първите психически инвалиди.

Щурмовите отряди на флибустиерите атакуваха планетата в най-различни климатични пояси и географски зони, при най-разнообразни метеорологически условия, денем и нощем, със съсредоточени високоточни удари и дълги редици жива сила и машини. Резултатите се различаваха, но в крайна сметка бяха все от губещата страна. Бойците обаче получаваха благодарности за доблестната си служба, изкарваха от складовете бъчви с вино и ром, войниците тържествено биваха поздравявани с победите, изобщо, правеше се всичко, за да се поддържа бойния дух. Да, имаше ранени, да, имаше убити, но нали бяха на война, а на войната става всичко — това беше известно и на последния флибустиер.

А освен това всеки флибустиер беше свикнал да вярва сляпо в успеха.

Малко странно изглеждаха хроникьорите, фанатиците на делото си, неизменно кръжащи над всички места на битките, разузнавателните полети и диверсионните акции. Но и с тях почваха бавно да свикват. Особено топло започнаха да се отнасят към тях след случая, когато двама оператора бяха рухнали със снимачния си катер в джунглите, поразени от неизвестно от какво. Флибустиерите им бяха оказали първа помощ на един от кръстосвачите, докато нещастните пострадали „кинаджии“ не ги бяха прибрали в лазарета си благодарните им колеги.

Морган лично ги бе изпратил и с удовлетворение се бе убедил, че нито един от тях не носеше оръжие, само камери. А изобщо след първия странен разговор с Язон самата дума „хроникьори“ предизвикваше в душата на пирата необяснимо благоговейно чувство. А и какво толкова всъщност необяснимо имаше тук? Нали хроникьорите бяха пратеници на боговете, а значи, почти богове.

През цялото това време Морган щателно обобщаваше цялата информация, която се бе удало да събере. Язон между другото му бе дал възможност да преглежда и заснетия от хроникьорите материал (а какво друго можеше да направи?). И вече наближаваше онзи час, в който главатарят на флибустиерите щеше да хвърли в бой едновременно всичките си сили.

— Веднага щом успея да оценя в пълен обем какво точно съпротивление ще ми оказват — разсъждаваше Морган, — веднага щом съпоставя до най-дребни детайли техните и своите ресурси, ведвага щом пресметна всички възможни последствия, тогава и ще ударя в сто и петдесет места едновременно. Ще наречем тази операция „Големият Щурм“.

— Скучно название — подметна Язон.

Морган наклони глава настрани, и се замисли.

— Прав си. Сега ще измисля някакво по-добро. Как, казваш, наричали Пир? Светът на смъртта? Така че операцията ни ще се нарича „Смърт на света на смъртта“. Какво ще кажеш, а?

— Малко е продълговато — критически подходи Язон, — някак си не е по военному. Нека просто бъде „Смърт на света“.

— Добре, така да е — съгласи се Морган. — А сега слушай. Ще ги ударим едновременно от сто и петдесет места. И тогава номерът ще стане! Такова нападение на широк фронт няма начин да не им отвлече вниманието от главното направление. И тогава специално подготвеният отряд ще тръгне към Епицентъра. Логично, нали?

— По принцип — да. Всичко е логично. А за подробностите — дай да ги обсъдим като наближи денят.

Така и отлагаха този ден, това време „Ч“ — времето на големия щурм под страховитото название „Смърт на света“. Всички се съмняваха, всички си мислеха: ами ако нещо не сме преценили както трябва?

Язон обаче се терзаеше над съвсем други проблеми.

Всеки път, когато оставаха двамата с Мета насаме, а това в последно време се случваше далеч по-често, те обсъждаха кога и как да си отидат от Морган при своите. Да, сега вече така се изразяваха: да си отидат, а не да избягат. Та нали да го направят на родната си планета беше далеч по-лесно и просто.

Понякога по време на бойните операции те просто качваха на някакъв брониран автомобил и изчезваха в гората или отплаваха на бързоходен глисер в морето под прикритието на смела атака срещу поредното струпване на злобни мутанти. А в действителност Язон и Мета правеха точно обратното: избираха си някое по-закътано местенце — а те най-добре знаеха как се прави това! — и там надълго и нашироко обсъждаха по-нататъшните планове, като привличаха към дискусиите Кърк, Рес, Накса или Арчи. С другарите си се свързваха само по пси-връзката, като бяха сигурни, че тези беседи Морган не беше в състояние да засече.

Някои горещи глави сред пирянците, особено младите, настояваха, разбира се, за незабавното завръщане на Язон и Мета в Отворения град. Те, естествено, нямаха нищо против, но оставаше една малка засечка: докато се намираха във вражеския лагер, можеха горе-долу да регулират флибустиерските действия, във всеки случай да предупреждават своите за последните коварни замисли на окупаторите. А зарежеха ли Хенри Морган, изчезнеха ли от очите му — всичко в миг щеше да се измени. Да, разбира се, двамата щяха да прекратят баланса на острието на бръснача, и вече нямаше да ги заплашва внезапен провал и страшна смърт от сабите на озверелите флибустиери. Затова пък процесът щеше да бъде изоставен на самотек, и кой щеше да е наясно как щеше да завърши цялата история. Пиратите не бяха чак толкова много, но те бяха още по-зли от която и да били пирянска твар. А Морган беше не само зъл, но и изключително умен, или поне извънредно хитър.

Беше решено да продължават да действат в качеството си на шпиони докрай, тоест до началото на самите тези широкомащабни военни действия. А вече под нестихващия канонаден грохот, сред обзетите от пламъци джунгли, пръскащите се в пясък скали и кипнащото море нямаше да е трудно да се изгубят. Морган нямаше и да разбере веднага че двамата просто са си отишли, а не загинали, а когато разбереше, вече нямаше да има никакво значение. Войната щеше да премине в последния си стадий — на откритото противопоставяне на две сили: тази, която щеше да е останала от флибустиерите в този момент, и от другата страна — цялото население на Пир, разумно и неразумно. А какво ли пък щеше да се получи, ако успееха да влязат във временен съюз с животинския свят на Пир? Дори една още по-дръзка мисъл проблесна в главата му: нали именно в такава ситуация такъв временен съюз можеше да се превърне в постоянен? Нима това щеше да се окаже пътят към толково дългоочаквания мир между бившите врагове — човека и природата на Пир?

Веднъж Мета го беше запитала:

— Слушай, видях как ме снимаха днес, и то най-вероятно в едър план. А ми се стори, че не съм излязла по най-добрия начин: забравих и да се среша, и лицето ми цялото беше изцапано, и изобщо, ако трябва да съм честна, не стрелях кой знае колко точно. Така че, ако е възможно, ти помоли хроникьорите си да изрежат този откъс от филма когато започнат да го монтират.

Язон я изгледа със странен поглед и отвърна след продължителна пауза:

— Добре. Когато действително започнат да монтират филма, аз лично ще проконтролирам тези кадри да ги няма.

— Какво искаш да кажеш, че филма изобщо няма да го правят ли? Че никому не е нужен, така ли да те разбирам? — изтълкува тя по своему объркването му.

— Ами не, нужен е, разбира се. Ние после ще си го гледаме често и ще го показваме и на децата. — Язон се справи с внезапната си нерешителност и сега вече говореше бодро и весело. — но преди всичко двамата с теб ще изгледаме всичко, което е заснето, и сами ще изберем най-добрите кадри за приятелите и потомците.

— Стига и ти, нямам време да се занимавам с всякакви глупости — каза Мета.

Разговорът секна от само себе си, а Язон след това дълго размишлява защо не бе рискува да сподели с нея истината. Може би се бе притеснил заради евентуалната й реакция — все пак амазонката му току-що се бе върнала от бой, още не се бе охладила, можеше по инерция и да почне да стреля.

Той й каза истината, но малко по-късно. Изведнъж бе проумял, че така не могат да продължават до безкрай. В края на краищата, каква беше тази тайна? Вярно, беше играч, вярно, имаше си и своите поличби и суеверия. Но Мета му беше най-близкият човек, не можеше да му попречи за каквото и да било, а дори напротив — можеше да му помогне. На останалите — не беше задължително. Но тя трябваше да знае цялата истина.

Разговорът им протече по следния начин.

— Слушай — каза тя, изтривайки потта от лицето си, и пак млъкна изтощено.

Тя с автоматично движение провери до каква степен е зареден пълнителят и поглади ствола на дулото, още горещо, и като че ли все още димящо след такава отчаяна стрелба. Те отблъснаха една атака на ято рогоноси, пробиха си път до бронирания автомобил, вмъкнаха се вътре и се проснаха върху спуснатите седалки, давайки си кратка, но пълноценна почивка.

— Слушай — повтори Мета, — как мислиш, кой все пак ще победи този път? Хората или Пир?

— Флибустиерите или Пир? — повтори с лека корекция въпроса й Язон, давайки й да разбере, че има разлика между двете. — Как мисля ли?

Повтори въпроса и замълча. Явно протакаше с отговора.

— Ти какво, не искаш да разговаряш с мен ли? — по детски обидено го запита Мета.

— Искам — каза той. — Даже много искам. Ти само се приготви. Сега ще ти съобщя нещо съвсем ново за теб. Вижсаш ли, на мен не ми е необходимо да мисля на тази тема, аз отдавна всичко съм обмислил, пресметнал и направил залога си, затова сега просто не бива да губя. На този двубой „Смърт на света“ съм заложил всичко: пари, репутация, благополучие, живот, навярно, и любовта ти. И съм направил еднозначно избора си: трябва да победи Пир. Разбира се, теоретически могат да победят и флибустиерите, и този вариант сме го предвидили, и никой по принцип не се бои от него. Старият Кърк ще съобрази как трябва да се държи. Но именно Кърк ще почне да съобразява, защото мен в този случай вече няма да ме има. Аз или няма да допусна победата на Морган или ще загина.

— Какви ги говориш, Язон? — Мета го гледаше в пълно недоумение. — Нищичко не разбирам!

— Сега ще разбереш.

И той тъкмо започна да й обяснява най-важното, когато разговорът им беше внезапно прекъснат от едно наистина извънредно събитие.

Настанилият се върху бронята недоубит рогонос вече минута и половина методично дълбаеше с гадния клюн триплекса. Язон отделяше на този процес не повече внимание, отколкото на монотонното тиктакане на работещ уред. Мета обаче изведнъж престана да слуша мъжа си, и цялото й внимание се превключи върху единствената твар от другата страна на дебелата стена. Само за някаква си половин секунда до победата на немислимия клюн над най-твърдия сред познатите на науката материали пирянката взе единственото правилно решение: разтвори връхния люк и след като с веерен огън отблъсна нахвърлилите се върху нея останали зверове, успя с точен изстрел да помете от бронята наглия рогонос. Триплексът обаче се оказа прекалено силно засегнат. И Язон, който не се решаваше да стреля от вътешността на бронирания автомобил, наблюдаваше като в кошмарен сън как изведнъж три чудовищни клюна, превръщайки в ситен бял прашец считаното до този момент за непробиваемо стъкло, се подадоха във вътрешността на машината. Тогава сработи автоматичната преграда и острият й като бръснач ръб преряза бойните израстъци на атакуващите животни; пробивът беше блокиран.

А Мета даде още няколко залпа, необходими за собственото си прикритие, и благополучно се плъзна обратно в машината, без да допусне никаква твар.

— Бива си ги тия рогоноси! — изсумтя тя. — Озверяват не с дни, а с часове от общуването си с флибустиерите ти.

— Затова пък помисли си само с какъв интерес би изучавал Бручо тия остри накрайници! — мечтателно произнесе Язон, гледайки под краката си. — Трябва да ги запазим до връщането си при нашите.

— Запази ги. — Тя нямаше възражения. — А сега давай, разказвай! Защото аз нищичко не можах да разбера.

И Язон й разказа всичко.

Никакви хроникьори не бяха кръжащите денем и нощем над Пир, ами най-обикновено журналисти — репортери от Пангалактическата агенция за новини, от информационната компания „Огледало на Вселената“ и, накрая, от трансвещателната корпорация „Вечни времена“. Между тези три фирми Роналд Сейн беше поделил задълженията и съответно доходите от транслацията в ефир на най-мащабното сражение в историята на планетата със страшното име Светът на смъртта. Ексклузивните права за заснимането на всичко протичащо върху Пир Язон бе предал в писмото си до Роналд и Доли Сейн. Беше го направил на първо място като компенсация за понесената щета (макар че едва ли можеше с пари да се върнат загубените най-близки хора — стойността на човешкия живот не се мереше в кредити). На второ място, това беше изгодна сделка: възможност да се заработи добре в обмен на важна услуга.

Освен транслацията в общогалактически ефир, съгласно разработения от Язон план, Сейн трябваше да организира и една мащабна атракция под названието „Вселенски тотализатор“, което щеше да представлява уникално развлечение. Всички богати хора на галактиката получиха предложение да направят залозите си. Фирмата, която без колебания се бе съгласила да вземе този безумен проект под крилото си, беше небезизвестното казино Касилия. Също, разбира се, по препоръка на Язон. Та нали той знаеше, той беше уверен, че Роджър Уейн нямаше да се откаже да финансира такава съблазнителна авантюра. Язон беше обяснил с подробности как трябва да се представя играта на „Вселенския тотализатор“. Винаги обаче съществуваше вероятнотността да добави и нещо от себе си. Той също беше творческа натура и умееше да схваща нещата само след секунди. На Роналд Сейн му беше достатъчен и петнадесетминутен разговор, след което великият банкер и некоронован крал на планетата Касилия с ентусиазъм се бе впуснал в това ново за себе си дело.

Само на планетата Касилия се бяха намерили повече от един милион души, пожелали да заложат в тази мащабна галактическа игра. А освен това коварният Уейн пусна транслацията от Пир само по платените канали и увлекателните кървави сражения имаха право да наблюдават само тези, които бяха направили макар и минимален залог — вноска в размер на хиляда кредита в националната банка на Касилия по специална сметка. Останалите бяха принудени да се задоволяват с радиорепортажите и съобщенията в пресата.

На другите планети обаче транслацията от Пир я предаваха по всички канали, обилно примесвайки ги с реклама, като заработваха с това наистина фантастически суми. В тотализатора се предвиждаха десетки печеливши варианти. Предлагаше се да отгатнат колко флибустиери ще намерят смъртта си на Пир, в кой ден от началото на сраженията всичко ще свърши, колко пирянци ще загинат, кои видове животни ще се окажат най-свирепи и страшни, колко видове животни ще вземат участие в боевете, кой щеше да заслужи титлата за най-удачен боец сред флибустиерите, колко атаки срещу Епицентъра ще се наложи да се провеват, оръжието на коя планета ще бъде признато за най-добро в условията на Пир. И така нататък.

Разбира се, най-големите суми биваха залагани на главния въпрос: кой ще победи? Изборът тук не блестеше с много варианти: ези или тура, четно или нечетно, червено или черно. Оставаше само да познаят верния отговор. Имаше и шегобийци, които предвиждаха и трети вариант. Значи, ще долетят щурмовите отряди на някой общогалактически флот, ще поставят всеки на мястото му и ще въведат ред. Роджър Уейн и Роналд Сейн обаче, чиито имена така мило си римуваха, заявиха на всеослушание, че няма да допуснат дакъв развой. Съществува междузвезден закон за правото на световете на самоопределение и за невмешателство във вътрешните дела на планетите-членове на Лигата на световете. Ръководейки се съгласно съответните документи, нито една общогалактическа организация нямаше да посмее да наруши баланса на силите на Пир и около него. Така че всичко щеше да приключи по един съвсем естествен начин.

Организаторите на грандиозното шоу-атракция отделно поясниха, че пълното унищожение на флибустиерите в резултат на стихийни бедствия (земетресения, наводнения, изригвания на вулкани, резки промени в климата) ще се смятат за победа на пирянската биосфера. Беше предвиден дори и практически невъзможния случай: внезапното превръщане на слънцето на Пир в свръхнова. Общо взето, никакви равни резултати, никакви сепаративни споразумения — само бой! До пълна и окончателна победа на една от страните.

Язон беше направил избора си и нямаше намерение да променя решението си. Той бе поставил на пирянските твари всички пари, които бе успял да събере. Печалбата при такъв залог можеше да се окаже фантастична. Трябваше само всичко да се подготви по най-щателен начин. Язон не се съмняваше в непобедимостта на пирянската природа, неслучайно бе отдал толкова години от живота на изучаването на дадения въпрос. Той вярваше, че рано или късно всички проблеми на Пир ще се решат по някакъв начин и планетата най-после ще престане да се нарича Светът на смъртта. Но изходът — райско благоденствие в резултат на поредната грозна касапница — във всеки случай не следваше да се търси във военното решение на проблема. Нали вече триста години пирянците прилагаха въпросния вариант без никакъв осезателен успех до този момент. Същото очакваше и флибустиерите. Количеството и нивото на техниката нямаха никакво значение в случая. Всяка фронтална атака срещу Пир беше по начало обречена на неуспех.

И затова главният проблем, който бе формулирал Язон пред Сейн, беше следният: общественото мнение трябваше да се обработи да очаква точно обратното. Тоест — да вярва в почти неизбежния успех на пиратите. В случая елементарното невежество на болшинството влиятелни лица в Галактиката по отношение не само историята на Пир, но дори и на съвсем неотдавнашните събития, свързани с планетата, щеше да е от полза за играта на Язон.

Какво представляваше Пир за масовото съзнание? Далечна планета-легенда с огромни залежи на метали и непоносима сила на тежестта, с абсолютно непригоден за живот климат и адски твари, лакоми за всяко същество с минимална прилика с човека. С една дума, недоразумение от вселенски мащаб, летяща фабрика на смъртта, населена със свръхвойници, където дори и децата, жените и старците с лекота сплитат във възел стоманени пръти и улучват в движение летящ комар. Ето такива легенди бродеха из Галактиката. Кой разумен човек би могъл да се отнесе сериозно към тях?

Когато човек обаче залага пари, и то много, той по правило проучва дали е попаднал в солидно казино, чиста игра ли му предлагат, въобще, с кого си има работа. Участниците в играта на „Вселенския тотализатор“ без съмнение, започнаха да правят справки за Пир и Ямайка. И ето тук влязоха в работа предварително разработените варианти на Язон и Роналд Сейн.

Срещу едни много прилични суми бързо, но качествено, се съчиняваха интервюта, дискусии на специалисти и цели лекции по интерекуващите всички теми. Най-популярните канали на галактическата интервизия включваха в програмите си специални предавания, посветени на бъдещата битка на титаните. Видни учени, експерти в различни области на знанията — биолози, историци, политици, психолози, водеха безкрайна полемика около Света на смъртта и с ненатрапчива упоритост подбутваха деликатно всеки логически мислещ човек към очевидния и единствено възможен извод: победата на флибустиерите е неизбежна. При уникалната им способност да не се спират пред никакви прегради, без да ги е грижа за загубите, с безкрайната си злоба, с техническите си умения и средства и боен опит, с феноменалното им упорство — победата им ще е неизбежна.

Защото какво можеше да им противопостави Пир? Простите до абсурд закони на естествения отбор, и едно голо числено превъзходство. Склонността към бързи мутации можеше да не се брои. Нали флибустиерите се канеха да провеждат тактиката на „блицкриг“, а за броени дни нови мутации беше изключено да възникнат. Главният аргумент обаче прозвуча от лагера на психолозите. Те обясняваха нещата така: на Пир днес се сблъскват два вида доведена до абсурда ненавист: животинска и човешка. Природата на първата е физиологична, инстинктивна, присъща на естествените потребности, които по принцип лесно се удовлетворяват и притъпяват. Човешката ненавист по определение е психогенна, продукт на висшата нервна дейност, и никой още не изучил напълно природата й. И поради тази причина само човешката злоба и ярост е наистина безгранична и непредсказуема.

Малограмотният обитател си седеше пред екрана, слушаше доверчиво, сгъваше пръсти и пресмяташе възможните си печалби.

Учените умееха да убеждават красиво. Например, най-старият специалист по екология на биологически активните планети професор Дворников от планетата Лада също прибави и своя авторитет към общия хор. Ужким, преди много години той след експедицията си до Света на смъртта утвърждавал, че на пирянците просто не им достигат собствени физически и материални възможности. А такава армада, като флибустиерския флот, разбира се, само за миг ще смачка и разнесе на пух и прах всякаква съпротива. Войната ще приключи веднъж и завинаги. Звучеше толкова просто и понятно за всеки.

Но дори когато един друг деятел на науката — биохимикът Стрин — апелира към опита от работата си на планетата Стоувър, считана за най-близък аналог на Пир, и обясняваше елементарни неща — но с най-засукани фрази, обилно гарнирани с купища непонятни псевдонаучни термини от най-различни дялове на науката, всички охотно му вярваха. Та нали Стрин доказваше точно това, за което милиони зрители знаеха и без да им го казва, но жадуваха непрекъснато да им се пълнят ушите.

Естествено, броят на залозите за всяка от страните беше известен само на собственика на казиното, самия Роджър Уейн, и още няколко души, посветени в тази свръхконфиденциална информация. Съгласно агентурните данни на Сейн обаче тези немногобройни безумци, рискували да заложат на Света на смъртта, в случай на успех, щяха да получат фантастични печалби. Към което се стремеше и Язон.

Всичко това той продължително време излага на любимата си, която дори още в мислите си не бе свикнал да нарича своя жена. Мета ту се хващаше за пистолета, ту се хвърляше да го разцелува, ту поруменяваше, ту побледняваше, но в крайна сметка, изглежда, се умори от прекаленото разнообразие от емоции и просто престана да го слуша. Обаче Язон виждаше, чувстваше с всички фибри, че Мета бе успяла да схване и приеме страната му — иначе просто нямаше да се успокои, увлечена в мислите си, а щеше незабавно да се нахвърли върху него с искането незабавно да се откаже от чудовищната авантюра. Да, той рискуваше и с това. Мета обаче вече не беше обикновена пирянка, тя бе станала съвсем друга, и именно сега Язон се убеди какви дълбоки промени бе претърпял характера й.

— Ето, това е — приключи той. — И ако всичко мине нормално, само след четири дни любимите ни чифтокопитни рептилии в компания с меднозъбите каймани ще досдъвкват последния долетял тук ямайковец, да не говорим за…

— Е! — възкликна изведнъж Мета, сякаш пробудила се от дълбок сън, и с щръкнал по навик пистолет в дланта си. — Какви такива рептилии!? Какво стават тук, питам? Значи, цялата Галактика е станала свидетел на позора ми, как аз, цялата измацана и оваляна в кал, не мога да улуча някакъв си пикиращ на зиг-заг саблеопашат? Значи, всичко това е вървяло директно в ефир? Какъв позор!

Потеглиха обратно, защото Морган бе излъчил сигнал за общ сбор край стартиращата канонерка. Пътуваха в тишина, и Язон, който за пореден път се опитваше да си представи, как ще се отнасят към останалите на планетата хора победилите, укрепнали, плодящи се твари. Щяха ли да бъдат способни да направят разлика между флибустиерите и пирянците? Кой знае защо му се струваше, че ще направят. Или — възможен беше също така и подобен вариант — флибустиерите все пак да обезкръвят пирянската фауна, а на местните жители само да им остане да доизтребят жалките й останки. Като накрая бъде поставена, макар и скучна, но все пак приятна точка на тази история. Интересни ли бяха предположенията? Да, определено бяха интересни. Мечтите също бяха красиви. Животът обаче не пропусна да си наложи поправките. При това твърде съществени.