Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (33) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава четиринадесета

Съвсем наскоро Язон наистина бе напускал „Конкистадор“ с тайна цел. Разбира се, не заради общуването с „хроникьорите“. Журналистите отдавна бяха получили карт-бланш, и броят на видеооператорите и телевизионните коментатори никъде не се уточняваше в договора. Язон излетя в пространството, за да може, след като се отдалелчи от зоната на прехващане на радиовръзката, спокойно да установи връзка с Кърк.

Преди още операцията „Смърт на света“ да започне, той, естествено, бе мечтал за множество дръзки постъпки, но така и не рискува да извърши нито една стъпка, способна да предизвика подозрение. Боеше се да произнесе дори и една излишна дума. Та нали най-важното беше да не изплаши флибустиерите! А когато този процес тръгна, с всяка измината минута ставаше все по-ясно, че вече е невъзможно да бъде спрян. И такива като Ричард Скот бяха най-сигурните му съюзници, разбира се, без дори и да го подозират. А такава планета като Пир можеше да завлече в безкрайна война, като в блато, дори и хора, непристрастени към кървави побоища и жежка стрелба.

Не беше минал и половин час от началото на десанта, когато той вече бе престанал да се безпокои, че планът му може да претърпи провал, и съвсем нагло обяви на Хенри Морган, че му се налага за малко да напусне кораба поради един твърде конфиденциален сеанс на връзка. Да кажем, да си уговори среща с любовница тайно от Мета. Той беше готов да чуе от Морган суровото „Няма да стане!“. Или дори да се наложи да бяга от блестящата стомана на сабята на Морган. Дори и да го пуснат, рискуваше са открие закачена опашка подире си.

Нищо такова обаче не стана. Степента на доверие на Морган към Язон бе достигнала най-високата си точка именно в началото на щурма. Освен това той се канеше да отлети действително без Мета, а внимателният и неглупав Морган вече достатъчно добре беше проумял, какво представляват един за друг Язон и Мета. Беше ясно, че сам нямаше къде да се дене.

Общо взето, сеансът на връзка се състоя почти навреме и при идеални условия. За всеки случай при възможен провал на тази авантюра Язон бе предупредил Мета да бяга след него, още повече при обстановката на непрекъснат десант от борда на флагманския кораб на планетата на всевъзможни кораби и ракети с бойно предназначение, бягството нямаше да представлява проблем. За техен късмет обаче не се стигна до такъв етап.

А Кърк вече беше готов да избухне като атомна бомба. Язон с огромни усилия успя да му обясни защо щурмът бе започвал два дни по-рано от обявения срок и то без предупреждение. След това дълго моли коленопреклонно стария пирянски вожд да не провокира бойни действия в района на града и космодрума, а напротив, да изведе максимум на брой бойни кораби с бойци в орбита. На останалите на планетата Язон препоръчваше да се отдалечат в тихите райони на джунглите, в районите с малки фермерски селища или в подземните квартали на град Отворен. Той посъветва да махнат цялата охрана около Епицентъра и с удовлетворение узна, че вече са взели такова решение и дори са го изпълнили. И накрая, скоростният десантен бот от „Арго“ трябваше да се намира в пълна бойна готовност за екстрено кацане направо върху водата непосредствено до Епицентъра, ако възникне такава необходимост. Те дори се договориха какъв условен сигнал да даде със сигнален пистолет Язон когато счете за нужно. Работата навлизаше в много сериозен и отговорен етап и можеше да се окаже, че радиопреговорите скоро нямаше да са възможни.

Ето такъв разговор се получи с Кърк в деня на започналия армагедон, както си бе харесал да нарича сражението Язон.

А след това незабележимо се изниза денонощие и половина, и те сега наблюдаваха жестоките кланета на всички екрани, и смелата репортерска ракетка над океана, и спокойният, ненормално тих Епицентър.

Язон сам нямаше представа какво биха могли да видят там, ако наистина спуснат десант и се потопят под водата.

Преди много години пред очите му се бе мярнала под формата на инфрачервено изображение, предадено в ефира няколко секунди преди гибелта в ядрения ад, загадъчната пещера без таван и стени, където се бяха гърчили немислимо гигантски растения, не растения — животни, не животни — твари… Най-силно се бе врязала в паметта му дивата болка, предизвикана от вълните ненавист, излъчвани от тези организми. (Устройства? Механизми? Богове? Същества от други вселени? А може би, просто ефемерни сгъстъци на нечие болезнено въображени?).

Тогава им се бе сторило, че ядреният ад бе погълнал всичко. Но Епицентърът бе останал. Имаха възможност да се убедят в това непосредствено след взрива, когато озверелите мутанти една не бяха помели града, и години след това, когато вече на трезва глава, заедно със състарения и улегнал Бручо и младият, изгарящ от желание да се втурне в бой Арчи, но бой мирен, чисто научен, бяха провели тук мащабни експерименти.

Епицентърът, потопен в океана, продължаваше да съществува и да не пуска никого при себе си. Никога. Нито веднъж.

Нима сега нещо се бе променило? Нима Морган щеше да стане първият, стъпил в пещерата? Нима жестокият и груб бандит с примитивния си подход към природата на Пир се бе оказал по-близо до истината, отколкото множеството учени, посветили толкова години от живота си на екологията на тази планета? А нали и това не беше изключено! Човек само да погледнеше екраните и неволно се замисляше. Колкото по-тъпи и зли бяха командирите на звената, толкова по-успешно продължаваха да напредват по Света на смъртта.

Ето Ричард Скот, добрал се до морето и бодро продължаващ по-нататък. И енергията му не дава дори и признак за привършване, сякаш самият той я черпи нейде изпод земята. Ето и Мадам Цин подължава да изтребва меднозъбите каймани и прочие копитни и крилати рептилии, като постепенно завладява плацдарм в делтата на най-голямата пирянска река.

Морган изпрати Хауърд да наблюдава планетата на обзорния екран в голямата зала, а самият той се върна в кабината при Язон и Мета, за да управлява лично кораба, и без да се отвлича от каквото и да било, максимално да се съсредоточи върху Епицентъра. Това вече беше сериозно. Те се бяха доближили както никога до целта, и Язон неволно си зададе въпроса дали щеше да се повтори старият сценарий или въпреки всичко им предстоеше да направят велико откритие?

Могъщият „Конкистадор“ висеше над океана, като всеки миг щеше да се потопи във водата с корема си. Корабът използваше цялата мощност на електромагнитните си генератори и беше готов всеки миг да се стрелне в агмосферата на така наречения тих ход, тоест на гравитационна тяга. При такъв процес възникваше форсажно ускорение, а от дюзите не изригваше никакъв облак радиоактивен газ. На Язон му беше пределно ясно, че в никакъв случай не биваше да се устройва поредния ядрен взрив или дори някакво негово подобие. А на Морган обясни сполучливо, че ако продължи да взривява и изгаря всичко навред около себе си, рискуват да унищожат онова най-главно нещо, заради което бяха пролетели цялата галактика, и заради което бяха заровили толкова бойци в пръстта на тая дяволска планета. Затова и се предполагаше да атакуват възможния враг само с помощта на оръжие с локално действие. А прилагането на най-мощните лично Морган беше забранил категорично.

Две минути висяха над водата, пет, осем… какво пък, трябваше да се подготвят за излизане от кораба и потопяне в океана. Като за начало решиха да изпробват батискафа, оборудван с локални анихилатори, а по-нататък, ако и той не успее да мине между тези гъсти рифове, да слязат доброволци само в защитни скафандри. Кой щеше да се реши на такава доброволна мисия, дори и не смееха да предположат на глас. А за батискафа претендираха лично Морган, Мисон, Хауърд, и разбира се, Язон с Мета. Къде да се откажат от такова внезапно изсипало се върху главите им щастие?

Щастието обаче не се изсипа. Нещо друго заплашваше да се изсипе.

От океана изведнъж започна да се надига нещо толкова огромно, че дори и Морган, който се бе запознал бегло със структурата на морското дъно около Епицентъра, отказа да проумее къде е могло да се спотайва. Чувството на нереален кошмар заля всички, които гледаха предния екран на флагманския кораб. А журналистите, които продължаваха да излъчват картината в ефир, не бяха зарязали работата си само поради факта, както обясняваха по-късно, че вцепенението от страха им бе сковало всичките им крайници, и не им бе позволило да натиснат нито бутон, нито да настъпят педал.

Язон още в същия миг усети ужасна болка под черепа си и едва успя с огромно усилие на волята си да издигне защитен екран. Той бе очаквал нещо подобно, и преди да полетят към Епицентъра бе погълнал конска доза от ортопсироцилин — един нов психогенен препарат, който не предизвикваше толкова ужасни странични действия, както обикновения псироцилин. Във всеки случай, нито един медик до този момент не беше наблюдавал нежелателни ефекти у никого от рискувалите да пробват този суперпрепарат, усилващ мощността на биополето.

Чудовището, издигнало се над морските дълбини, се оказа гигантски кашалот, дълъг триста метра. Уредите безстрастно свидетелстваха, че този нощен кошмар, това бълнуване на някой луд, е нещо съвсем осезаемо и реално. А бълнуването през това време действаше, подчинявайки се на собствената си логика, съвсем различна от тази, към която бяха привикнали хората.

Циклопическият кашалот бавно, сякаш преодолявайки непомерно усилие, откриваше неимоверната си паст. Разбира се, да прегризе линеен кръстосвач с дължина над километър не би успял, но въпреки всичко едва ли би се отказал да го захапе в някоя жизнено важна част. Но и да се стреля в тая гигантска маса също не беше разумно. Знаеше ли човек какви изненади можеше да крие това туловище. Да стрелят по него с тактическо оръжие беше несериозно, дори някак си смешно. А забраната за използване на стратегически средства бе заседнал прекалено дълбоко в съзнанието на екипажа, за да могат хей така за вяколко секунди да се пренастроят. Изводът като че ли се натрапваше от само себе си: да бягат, докато не е станало късно. Но дали упрямостта им, дали гордият боен дух, или обикновеното човешко любпитство свойствено в една или друга степен на всички присъстващи, не им позволяваше да натиснат бутона „старт“. Нещо чакаха.

И накрая го дочакаха.

Кашалотът накрая разтвори достатъчно широко своята паст, и оттам … не, само от пастта му. Ето това беше невероятно изненада! Гигантският кит се оказа не нов вид, а просто причудлив конгломерат от вече всички известни видове пирянски организми. Освен това те се оказаха извънредно много, и злобата им сякаш се бе акумулирала дълги години в тайнствените каземати на Епицентъра, за да се излее накрая върху врага. Дузиноноги, ланмари, жабоноси, гекони, агами, шипокрили, игуани, рогоноси, урченоиди, гигантски мокрици и мъхести червеи — всички тези уроди синхронно изригнаха от чреслата на кашалота навън. Хищно зейваха зъбати пасти, ръбати щипки щракаха оглушително, гърчеха се жила, хоботи, нокти, смукала… Всичко това се тресеше, друсаше, разпълзяваше и скърцаше, стържеше, хъркаше, грухтеше… Отвратително зрелище. Кошмарни звуци. Добре че, поне миризмите не се стигаха до кабината, но можеха да си представят от какъв род са…

Тук вече се наложи да използват тактическо оръжие. Изтреблението на безбройните твари беше проведено без икономия на средства, защото цялата тая гъмжаща маса правеше опити да облепи целия корпус на кораба. Дори успяха донякъде да се залепят, но в крайна сметка победата остана на страната на „Конкистадор“.

Но… Флибустиерският флагмански кораб въпреки всичко отлетя далеч от изкушението. Прекалено голямо беше сътресението. Морган имаше нужда да си поеме дъх, а и да осмисли случилото се нямаше да е лошо. Без да говорим за това, че след смъртоносната схватка целият океан в околността се превърна в някакво подобие на повърната маса и само у завършен параноик би възникнало желание да се гмурне в нея. За скафандри да не говорим, никой не мислеше дори и за батискаф!

Язон повече не се оплакваше от болки в главата, само кръвта отчяно биеше в слепоочията. А виж, Мета изведнъж се хвана за челото, а после започна яростно да масажира слепоочията си.

— Какво, и теб ли те удари? — запита Язон.

— Аха, — отвърна тя. — Дай ми някакво хапче. Какво пиеш в такива случаи?