Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (7) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава седма

Линейният кръстосвач с гордото име „Конкистадор“ беше наистина великолепен. Не беше по-мощен от „Арго“, но безусловно беше по-съвременен и по-сложен. За да се опитат да избягат с него, щяха да им бъдат нужни много часове, дори дни, за изучаването на всички системи за управление и защита. Този процес би могъл да се ускори чрез грамотен инструктаж от страна на някой от членовете на екипажа. Обаче да се търси предател сред флибустиерите беше крайно неблагодарна задача. Любители на двойните игри сред тях практически не се срещаха. Ако въпреки всички се намереше някой такъв, Морган без да си блъска много главата скъсяваше височината на хитреците с една глава дължина. Всички поголовно знаеха за съществуващия порядък, а не чак дотам оригиналното желание да останат живи беше свойствено на флибустиерите точно толкова, колкото на обикновените хора. Така че в крайна сметка вражеските агенти не можеха да разчитат на презавербуване във флибустиерските редове.

Освен това, твърде проницателният Морган бе проумял още едно много важно нещо: каквито и цели да преследваше Язон, до Ямайка той обезателно щеше да долети. Дори и само заради любопитството. Не беше такъв човек, че да зареже такъв рядък шанс да се запознае с пиратската столица на Галактиката.

Слуховете за Ямайка бродеха по цялата Вселена. Болшинството считаха, че пиратското гнездо с размерите на планета представлява чиста измислица, плод на нечия болна фантазия. А в реалността на съществуването на Ямайка вярваха само хора от един много тесен кръг: бандити, мошеници, аферисти, космически скитници, последните романтици любители на самотното звездоплаване, а също така (като изключение) някои учени-психолози, мечтаещи да се доберат до единствения от рода си действащ модел на общество, състоящо се изцяло от хора, нарушаващи общоприетите закони.

Скучаещите богати безделници, който пръскаха парите си в най-хубавите ресторанти и казина на Касилия или пълноценно разпускаха на шикарните курорти, не отстъпващи по класа на Слънчев бряг на Клианда, много обичахга да си чешат езиците за Ямайка. Какво ли само не беше чул от тях Язон на времето! Например, че това е земният рай, по разнообразието си от наслаждения не сравним с никое друго място във Вселената. Или, че това е наказание Господне за всички грешници, затова на света не можеше да има по-страшно място от Ямайка. Говореше се също така, че пиратската планета е долетяла в човешкия Космос от друго измерение, или че е построена цялата от изкуствени материали от древни учени като един вид експеримент. Бродеше дори и следната клюка: сякаш Ямайка била всъщност старата Земя, прародината на цялото човечество, наистина, силно изменила се от онези древни времена.

И как в такъв случай човек да не посети такова удивително ъгълче, още повече когато самият стопанин те е поканил там?

Мета, като всяка нормална пирянка, не страдаше от излишно любопитство, но любимия си Язон поддържаше във всичко. Освен това, съвсем неочаквано и за самата нея, тя се вживя бързо в предложената роля, по-добре дори и от самия автор на идеята. Общо взето, нямаше нищо удивително: та нали обстановката наоколо беше почти позната. Флибустиерите подкупваха Мета с прямотата си, смелостта, силата си. Всъщност, психологически те й напомняха останалите на родната й планета съплеменници. Особеното, уникално чувство за опасност, сякаш им беше присъщо по рождение. А за постоянната готовност да влязат в бой дори и нямаше смисъл да се споменава.

И още нещо се бе харесало на Мета: трезвият подход към всичко и удивителната незлопаметност на флибустиерите. Въобще умението да се прощава почти винаги съпътства избухливостта. В дадения случай и това, и другото, се изразяваше в особено ярка форма. Никой не таеше никакви обиди, нито пребития още в дарханския косдмодрум на Кортес, нито ранените от куршумите й във фоайето на хотел „Лулу“, нито дори загубилия окото си Хауърд, на когото му се бе приискало да я изнасили. Никой не таеше злопаметство към нея. Всички само се възхищаваха от красотата й, силата, характера й. А Мета в отговор се възхищаваше на тях. Идилията на отношенията им можеше да продължава дълго, ако не бяха някои събития, които предстоеше да се случат и се случиха с цялата си неизбежност.

Разбира се, още на следваща вечер, след като изтрезняха след колосалното пиянство, вече на трезва глава отново рискуваха с разговор с Морган. Между другото, подобни пиянски истории, както им бяха разказвали, се случвали след всяко отлитане от богоугодната въздържателска Дархан. Нагазеният от жесток махмурлук капитан на „Конкистадор“ беше необичайно неприветлив и затворен в себе си и удостои пленниците си само с две-три кратки фрази; за по-нататъшното обсъждане на практическите подробности покани старшия си помощник Франсуа д’Олоне. Старпомът се оказа малко по-разговорлив от шефа си, но поради вродената си тъпота, видна и с невъоръжено око, този втори в йерархията на кораба шеф още не можеше да реши как да се отнася към пленниците: дали както обикновено са в пълната му власт или напротив, са някакви много важни личности, и следва да се отнася с повишено внимание към тях. Източник на особено главоболие за стария пират беше присъствието на жена с правата на мъж. Представителките на нежния пол той още от младежките си години беше свикнал да счита за собственост, товар, стока, предмет за извличане на определени удоволствия. Имаше само едно единствено изключение от правилата — за бойната другарка — мадам Цин. А тук пък се пръкна отнякъде и някакво парвеню. Не стигаше, че след всички сурови изпитания и езикът не искаше да се обърне да я нарече представител на нежния пол, ами на всичкото отгоре и самият Морган им бе забранил най-категорично каквито и да било своеволия спрямо тая чуждопланетна кучка.

Д’Олоне направо поглъщаше Мета с очи и в погледа му се бяха смесили люта ненавист, зверско желание да обладава това разкошно тяло и още нещо. Нещо като завист. Да, сложна и даже неприятна инструкция беше получил този път от Морган разглезеният от власт и всепозволеност д’Олоне. И ето че сега с изключително недоволен вид бърбореше нещо неясно под носа си, пухтеше, скърцаше със зъби, преди най-после да успее да формулира правата и задълженията на новите членове на колектива.

Общо взето, всичко се оказа достатъчно просто. Язон и Мета си получиха обратно практически всичките си лични вещи, и най-вече пистолетите. Флибустиерите по-добре от всеки друг разбираха какво означама за един професионалист навика никога да не се разделя с оръжието си. А и освен това, още докато пленниците бяха се намирали в безсъзнание, пирянската система на изскачащия от кобура пистолет беше изследвана най-подробно, и местните майстори още след три дни снабдиха цялата цялата команда на кораба със същите устройства, като по този начин поставиха на равна нога пиратите и гостите им.

На борда на „Конкистадор“ нямаше човек, който да се бои от престрелки. Всички до един бяха хора сериозни, и случайна стрелба (дори и в пияно състояние) никога не биха допуснали. Така че въпросът с оръжието се бе решил удивително бързо и лесно. Не така се оказа обаче въпросът с техниката за комуникация.

Доверието си беше доверие, но Морган открито си призна: засега още се опасяваше от Язон. Знаеше ли човек какво може да му хрумне на тоя дявол! И всички без изключение апарати с далечен радиус на връзка у двамата нови членове на екипажа за всеки случай бяха конфискувани безвъзвратно. Той се досещаше, че Язон динАлт едва ли ще падне дотам, че да вика на помощ специалните бойни части на Специалния Корпус, нямаше да се унижи толкова Великият Играч. А виж, някое верно приятелче като едното нищо можеше да извика. Морган трудно можеше да си представи наличието на такива у Язон, но Мета… виж, Мета беше друга работа; жена с такива бойни качества като нея несъмнено щеше да има доста дружки, с които беше най-добре да не се сблъсква без особена нужда.

Защото дори и намерението на Язон да сътрудничи с флибустиерите да беше напълно искрено, разсъждаваше Морган, въпреки това нямаше право да разполага със средства за далечна връзка. Нямаше с кого да разговаря на хиляди парсека разстояние. Нито с кого, още по-малко за какво. Та нали самият факт на присъствието на двамата на борда на „Конкистадор“ представляваше абсолютна тайна. Да не говорим пък за местонахождението на кръстосвача. Собственият им комуникационен възел пък на кораба се охраняваше така, че не Язон и Мета, ами десет пирянци пак нямаше да успеят да го превземат.

А за връзка между двамата във вътрешността на кораба и двамата получиха джобни предаватели. И това не беше малко.

Въобще, беше грях да се обиждат на тия толкова радушни към тях пирати. На пленниците бяха предоставени наистина царски условия: отделна каюта, голяма свобода на придвижване, възможност да се свързват помежду си по всяко време, хранеха се заедно с всички, хранителните продукти бяха отлични, и най-накрая, правото да носят оръжие, което означаваше, че ако в някакъв момент животът им омръзнеше, винаги можеха да вземат със себе си за компания в отвъдното някой друг враг, тоест новите си приятели. Наистина щеше да е грях да се оплакват. Те не се и оплакваха, просто чакаха края на пътешествието и си блъскаха какво ли можеха да направят при такава ситуация.

Ако им бяха инсталирали подслушвателна апаратура, това можеше да бъде единствено само в каютата им. В дрехите не бяха успели да открият нищо подозрително. Любимите дрехи на флибустиерите представляваха много леки ризи от свръхтънка металопластова тъкан и груби панталони от изкуствена кожа. И едното и другото служеха като добра защита срещу твърдото излъчване и високите температури, но в никакъв случай не представляваха броня. Не само че всички видове куршуми пробиваха без проблем това контешко облекло, но дири и най-обикновените ножове. А пиратите, между другото, бяха големи поклонници на хладното оръжие: те или виртуозно мятаха къси, специално центровани кинжали, а с други, дълги и тежки като мечове, но с дъговидна форма, напомнящи по-скоро саби, по думите на очевидци можеха да за броени секунди да накълцат жив човек на кайма. Как извличаха удоволствие от такъв неопрятен начин за убиване, Язон още не можеше да го проумее, но веднага повярва: сабите тези хора използваха по прякото им предназначение, а съвсем не се явяваха чисто декоративни части от облеклото им, както бе предположила в началото Мета. И много скоро и на двамата предстоеше да се убедят в правотата на Язон.

Първият си поверителен разговор Язон и Мета проведоха в огромната сферична зала до обзорния екран, който напомняше стандартен купол на илюминатор. Разбира се, това военно чудовище изобщо не можеше да притежава пряк илюминатор. Астронавигационната се намираше в другия отсек, а информацията за околното пространство постъпваше, разбира се, само посредством микродатчици, монтирани във външната броня; както обаче им се удаде да узнаят, свирепият „Конистадор“, със щръкналите си като на таралеж бодли на стотитици дула, беше замаскиран като обикновен транспортен кораб. Съответно, той притежаваше и бутафорен обзорен купол, който за поддържане на илюзията пълна дори беше покрит с тънък слой стъклостомана. Възникналото поради тази конструктивна особеност вътрешно помещение пиратите използваха понякога за свои общи събрания; и разбира се, бяха оборудвали тази заседателна зала с голям екран, на който можеше да се подава всякаква текуща информация, а при желание просто да се любуват на картините на звездното небе, гъмжащо от потенциална плячка. Понякога за разнообразие се любуваха на пейзажите на далечни планети, които се канеха скоро да нападат.

— И какви са ни по-нататъшните планове? — запита Мета.

— Засега си остават същите. Продължаваме със същия курс. Трябва да отбележа, че първият етап мина успешно.

— Е, ако не считаме, че бяхме на косъм от смъртта.

— Мета! Не мога да те позная. Според мен, на нашата планета едва ли има човек, който на ден да не е бил поне двайсет пъти „на косъм от смъртта“. Нима още не си свикнала с тази мисъл?

— Разбира се, че съм свикнала. Но този път имаше и нещо ново, разбираш ли, аз престанах да разбирам защо си рискуваме живота.

— Не те разбирам — възкликна удивен Язон. — Обясни ми.

— Не знам дали ще мога… Разбираш ли, ти дойде на себе си едва на кораба, а аз — още в пустинята. Оказа се, че дозата ми от китов газ е била малка. Отворих очи в карусерията на пясъчния всъдеход; в онзи момент много друсаше. Явно е преодолявал върха на дюната. Пред мен се люшкаха три фигури с автомати с дулата нагоре, бяха по-черни и от небето и закриваха звездите. Лежах, вързана с обикновено въже, която по всяка вероятност можех леко да разкъсам. Но точно тогава през главата ми се стрелна мисълта, че за пръв път в живота си не искам да воювам. Престанах да разбирам защо. И когато ме пренасяха в транспортната ракета, не се престорих на заспала, за да мога после неочаквано да ги нападна. Те видяха отворените ми очи, удивено зацъкаха с език, заусмихваха се и казаха: „Ей, вижте, тя се събуди! Значи на момичето й е време да му цапне по един гълток.“. Отнякъде изникна тумбеста бутилка ром и те дълго наливаха в гърлото ми парливата течност. Но по време на старта аз още не бях загубила съзнание. И абсолютно точно си спомням: стартът беше безшумен.

— Дали не са те сложили в звуконепроницаем отсек? — запита се Язон.

— Не. Абсолютно съм уверена: стартът беше безшумен. Довери се на пилотския ми опит.

— Тоест искаш да кажеш, че флибустиерите притежават гравитонни двигатели?

— Да, Язон, точно това искам да кажа. Но ние започнахме да говорим за съвсем друго нещо.

— Така е — съгласи се, — говорехме за теб.

И замълча, размишлявайки. Той още се боеше да не ги подслушват, още повече когато на кораба имаше такава съвършена техника. Той самият се стараеше да не говори нищо излишно и на Мета, и като я хвана за ръката, се опита да й предаде тревогата си. От друга страна, много му се искаше да измисли някаква тема за разговори, та после при един разговор с Морган веднага да разбере дали са ги подслушвали. Ако, разбира се, Морган не се окажеше още по-хитър, отколкото го мислеха.

— Опитаха ли се да узнаят от коя планета сме? — запита Язон след кратка пауза.

— Разбира се. И аз веднага им казах истината. Аз не се страхувам… Считам, че нашата планета Щастие, каквото и да се случи с нас, ще съумее да се противопостави на целия флибустиерски флот.

„Браво, Мета! — похвали я мислено Язон. — Уж не си карала никаква школа за разузнавачи, а пък си те бива в импровизирането на легенди.“

— Защо мислиш, че на Морган въобще ще му хрумне да напада планетата ни?

— Не мисля. Просто мадам Цин ми обясни, че при някои обстоятелства флибустиерите не щадят никого. Свободата и трупането на богатство — ето двете им единствени ценности в живота. Дружбата им е относително понятие. В един момент някой може да се засегне само от една неуместна дума, казана от приятел, и да му резне главата. Или да нападне родната му планета, ако другарят му открадне момичето. Да не говорим, че тук проиграват на карти хора, кораби и цели планети.

— Но нали няма да залагаме собствената си планета? Пък и спокойно можем да се откажем да играем.

— Не можем. Отказът при покана за игра се счита за смъртно оскърбление.

Мета замислено поклати глава, виждаше, че се опитва да си спомни още нещо не по-малко интересно от разказите на Мадам Цин.

А на Язон му хрумна една всъщност много проста мисъл: животът по тукашните закони щеше да се окаже нещо далеч по-сложно, отколкото си го бяха представяли.

Той така и не успя да измисли начин да разбере дали Морган ги подслушва.

Затова на следващия ден Язон се осмели да организира една много опасна игра. След като започна разговор с Мета още в обиколния коридор, той отново я отведе до обзорния екран.

— Слушай ме много внимателно докато сме още сами — прошепна Язон. — Изясних нещичко. Комуникационният възел те действително охраняват страхотно, но пък капитанската рубка не я считат изглежда за важен обект, защото там дежурят всичко на всичко трима души. Обаче на главния пулт за управление също има резервен предавател за хиперпространствен преход. Мога да го използвам за връзка с нашата планета. За това ще ми е нужно не повече от минута. Планът ми е изключително прост. Точно в осемнадесет часа бордово време при тях протича смяна на дежурството. Зад пулта на мястото на Тони Хауърд ще застане Еди Хук, а двамата стражи на вратата ще ги сменят други двама. Тоест в този момент ще бъдат шестима, а не трима. В такъв момент никой не очаква нападение. Те се разхлабват, губят бдителност. Вече съм го наблюдавал. А какво са за нас двамата с теб шестима души в ръкопашна схватка? Най-важното е да не им позволим да открият стрелба.

— Ами ако все пак…

— Е, значи и ние ще стреляме. Не ми се иска, разбира се, но разбери, рано или късно останалите ще довтасат при вдигналия се шум. За този момент също ще бъдем готови. Залата много добре се блокира отвътре. И след като завземем управлението на кораба ще ги шантажираме.

— Ама ти сериозно ли говориш? — изплашено запита Мета.

— Абсолютно сериозно. Или искаш да останеш пленница цял живот?

Язон я държеше за ръката, като нежно стискаше китката й, и едновременно натискаше с показалец средата на дланта й. Това беше условен знак, който той се опита да й разтълкува по пътя към залата. „Когато те хвана така за ръката, неволно започвам да говоря не съвсем онова, което мисля…“. Една съвсем невинна фраза, толкова често произнасяна в разговорите между влюбени.

Но тя разбра. Тя всичко разбра. И произнесе със същия съскащ заговорнически шепот:

— Не, Язон, не искам да бъда пленница цял живот. Разбрах те. Значи, точно в осемнадесет нула нула часа ще се приближим към капитанската рубка от различни страни.

„Какво пък, мислеше Язон докато крачеше точно в шест без две минути по дългия проход — ако ни чака засада, аз така и направо ще им кажа: «Момчета, много ми се искаше да разбера, колко внимателно шпионирате новите си приятели.»“ Съществуваше риск, разбира се, да получи някой нож в ребрата за такава нескопосна шега, но пък имаше още по-голям риск да открие, че засада няма. Тоест най-опасно беше да не забележи засадата. А след това на някого нямаше да му издържат нервите.

При последния завой Язон беше надминат от Еди Хук, който небрежно му кимна и дори не се поинтересува какво прави този чужд човек толкова близо до пулта за управление на кораба. След това изведнъж се огладе (без дори и следа от подозрителност в гласа!) и запита:

— Капитана ли търсиш?

— Не, Хауърд — отвърна Язон.

— Сега ще излезе — любезно го извести Хук.

В противоположния край на коридора се показа Мета, зад нея двама бойци с голи саби, както е прието при застъпването на вахта. Пиратите равнодушно подминаха Мета от двете й страни (не му беше моментът да се разсейват, караулната служба е сериозна работа) и се приближиха до вратите. Смяната протече бързо и организирано. От рубката излезе едноокият Хауърд, погледна ги миролюбиво и запита:

— А вие какво правите тук?

Въпросът беше по-скоро риторически, и без да дочака отговор, пиратът поиска огънче от Язон. Двамата запушиха. После окончателно успокоилият се Язон съобщи:

— Ами тъкмо се канехме да разберем кога е следващото кацане на планета.

— Смешни сте като деца! — ухили се Хауърд. — Да не си мислите, че Морган ще ви пусне да се разхождате навън?

— Че защо да не ни пусне? — направи се на глупак Язон.

— Наистина, защо? — захили се повторно Хауърд. — Хей, като деца сте наистина. Добре. Можете да зададете въпроса си на Хенри. А сега слушайте и запомняйте. Флибустиерите не живеят по план. Затова сме и свободноплаващи, за да не знаем никога кога и къде ще е следващата ни спирка.

— Ама наистина ли я карате така?! — искрено се удиви Язон.

— Кълна се в Исус Христос, роден във Витлеем, и във всички дезинтегратори на кораба ни! — възкликна Хауърд и продължи по коридора, тропайки с тежките си електромагнитни подметки.

— Е, какво ще кажеш за всичко това? — не се сдържа Мета, със самия си въпрос давайки отговор: след като можем на глас да обсъждаме резултатите, значи…

— Май са повече от равнодушни към всичките ни тайни. Морган шпионира Уейн заради огромните пари. А за нашите финанси той не знае нищичко засега и сме му нужни съмсем за друго.

— Ами ако той се окаже по-хитър отколкото изобщо сме го допускали: всичко е чул, всичко е разбрал и затова не се поддаде на провокацията? — за всеки случай запита Мета.

Язон още веднъж премисли всички варианти, и накрая произнесе:

— Едва ли. Изобщо не ми се вярва.

Така или иначе, само след два дни те вече беседваха на любимото си място до обзорния екран за възможностите за завоюване на пиратската планета Ямайка от пирянците. Такава възможност съществуваше, разбира се, но за да направят сериозна преценка се налагаше да хвърлят по едно око на тая Ямайка отблизо. Дано станеше по-скоро! Все пак на планетата сигурно щеше да е по-интересно в сравнение със скуката на кораба!

Минаха още два дни и скуката свърши.