Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (6) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава шеста

— Пуши ли ви се? — заинтересува се сякаш отдалеч нечий вежлив глас.

Язон отвори очи и видя наклонения над себе си атлетически сложен човек със силен тен и тънък спортен потник. Прорязаното му от бръчки лице не беше старо; от двете му страни се спускаха дълги къдрави светлоруси коси, прихванати на челото с метален обръч. Правият благороден нос беше в идеална хармония с тънките бледи устни, а погледът на стоманеносивите му очи беше непроницаем.

— Пуши ли ви се? — повтори въпроса си красавецът-атлет.

— Като начало бих искал да кой ми предлага да пуша — отвърна Язон с достойнство.

После раздвижи изтръпналите си пръсти и разбра, че лежи прикован към някаква маса с прости ремъци, но много здраво. Главата му вече почти не шумеше, но в устата му цареше противна сухост. В такава ситуация цигарата едва беше най-належащата му нужда. Да не говорим, че пушенето със завързани за маса ръце едва ли спада към удоволствията.

— Кой сте вие? — продължи настойчиво да пита Язон.

— Законен въпрос — оцени великодушно мускулестият блондин. — Аз ще се представя, разбира се, но отначало ще ви освободя ръцете и шията. Обещайте ми, че няма да хулиганствате.

— Обещавам — каза Язон, без да навлиза в изясняването на подробности от какво хулиганство точно се страхуваха тук.

Сега освен светещия таван той видя и останалото. Нямаше кой зна какво да се гледа, междувпрочем: гладки стени, пълно отсъствие на врати и прозорци, две кресла и между тях болнична носилка на колелца, към която са го държали завързан със здрави еластични ремъци. Тялото на Язон оставаше приковано към носилката малко под кРеста и в глезените. Сега вече сигурно щеше да може да се освободи. Но защо? Странната стая без всякакви видими признаци на вход и изход някак си не предразполагаше към опити за бягство. Освен това физическите данни на непознатия мъж предизвикваха уважение, а в джобовете на кожените му шорти можеше да се събере и пистолет, и какво ли още не, докато джобовете на Язон бяха абсолютно празни. Той не почна да се рови из тях, а просто се досети: джобовете му нямаха нищо общо с предишните. Вместо предишните му дрехи бяхо го облекли в бял костюм по последния вик на модата, а старите му вещи ги бяха конфискували до една, дори и бельото.

— Кадвам се Хенри Морган.

— Е, най-после! — изтръгна се от Язон. — Ако знаете само откога ви търся!

— Търсили сте мен? — Удивлението на Морган беше съвсем истинско. — Напротив, аз ви търся, и от от години?

— И от колко например? — заинтересува се Язон, като добави, без да чака отговор: — Какво ще кажете, ако в чест на това трогателно съвпадение ме развържете напълно? И тогава вече ще мога да си запаля и цигара. И няма дори и да ми хрумне за хулигански изпълнения.

Морган изгледа Язон почти с възхищение и веднага започна да разлхлабва ремъците. Или изведнъж се бе проникнал с енобикновено доверие към него, или беше отрепетиран спектакъл. Така или иначе Язон реши да повтори въпроса си:

— И откога точно ме търсите?

— Още от онзи ден, когато хората ви, които ръководеха земния фрот, разбиха на пух и прах Звездната Орда на подстъпите към най-древната планета. Тогава направих някои справки за вас. Знам, че кариерата си на Велик играч се приключили с блестящия удар в казиното „Касилия“, а за по-нататък… Впрочем за „по-нататък“ ще ми разкажете вие самият. — Морган сякаш изведнъж се опомни (и наистина, кой кого беше взел в плен?) — Какво ще кажете за една пура?

— Бих предпочел цигарите си, които сте ми отнели — нагло изтърси Язон.

— Два на нула във ваша полза — усмихна се Морган и извади пачка „Антарес“ от левия си джоб.

— Два на един — реагира с усмивка Язон, сразен от такава предвидливост.

Това бяха любимите му на този исторически отрязък от времето цигари. Язон често се отказваше от тютюна, а когато отново посягаше към него, всеки път предпочиташе нов сорт.

Той с надежда стисна в ръката си малката пластмасова кутия, но трябваше да се прости с надеждата си да открие скрития мегду двойните стени микропредавател: кутията не беше неговата, а нова, още неотваряна.

Мортан разбра причината за краткото му суетене, при което пръстите на Язон опипваха кутията от всички страни, вместо веднага да я отвори и запали, и откровено се ухили.

— Два на два — обяви Язон, и се прехвърли в креслото без да чака покана.

Мортан ритна освободената носилка в съвсем произволно направление, както се стори на Язон, и когато в последния миг, когато тя трябваше с трясък да се удари в стената, последната се разтвори, като я погълна и след миг отново се срасна без да оставя следа. Впечатляваща техника.

Пиратът проследи изпълнения с уважение поглед на Язон и му зададе провокационен въпрос:

— А си мислехте, че тук сме само куп глупаци?

Остана неясно какво точно имаше предвид: стената или цигарите. Всъщност какво ли значение имаше?

— Не — отговори просто Язон, почти без да си криви душата. — Никога не съм ви считал за такива. В противен случай щях ли да ви търся?

— Лъжеш — изкрещя изведнъж Морган, минавайки на „ти“. — Ти си казал на Уейн, че всичките наши мозъци, взети заедно, са по-малки отколкото твоя един!

„Три на два в негова полза“ помисли си Язон, но премълча. Защото резултатът реално беше не „три на два“, а „трийсет и три на два“. След такъв удар в никакъв случай не биваше да се бърза с отговора, трябваше да се измъква и просто да печели време.

Но откъде можеха да са му известни такива подробности? Мета да е издала нещо? Едва ли. Да са го изтръгнали от мозъка на Язон? При едно определено ниво на техниката беше възможно. Това обаче едва ли имаше нещо общо с прословутата ментоскопия. Защото враг, който умее да ти чете мислите, едва ли е възможно да бъде надхитрен по някакъв обичае начин. Значи, …

— Не си спомням да сме пили на брудершафт — избухна Язон, наглед дълбоко оскърблен, а всъщност просто печелеше време.

— Сега ще пием — на една дума се съгласи Морган и щракна с пръсти.

От Стената по вече познатия начин изскочи малка, много изящна масичка на колелца. На нея се намираха обемна бутилка ром, срязан кокосов орех, пълен с прозрачен сок, вазичка с лед, захарница, тънки резенчета зелен лимон и две високи чаши. Красиво.

Язон трескаво си блъскаше главата с последния развой на нещата.

„Значи какво излиза — пиратът Маргон играе в комбина с банкера Уейн? Глупости на търкалета. И последното предположение, най-правдоподобното: не само Уейн следи Морган, но и обратното. Разговорът е бил подслушан и записан: класическата шпионска схема. Интересно, кой ли все пак е по-силната страна? Впрочем, да вървят и двамата по дяволите, какво съм се загрижил толкова? Паузата и без това се проточи прекалено. Сега главното е да се опитам да използвам осведомеността на Морган за онзи разговор за нашите цели.“

Язон погълна първата порция без разредител и веднага мина в настъпление.

— А ти, Морган, винаги ли говориш истината?

Пиратът се замисли за секунда, а после гръмко се разсмя.

— Боже Господи, аз се старая никога да не я казвам!

— Ето, виждаш ли — подхвана Язон. — А аз съм играч. Хитростта е главното ми оръжие. Как бих могъл инак да измъкна от коварния сър Роджър за местонахождението ти? Просто трябваше само да му обещая помощ и толкова. Само така се успява. И както изглежда, така и се получи. Но в действителност това е пълно безумие — да ти отнема добитите от теб пари и да ги връщам на онзи мошеник. Ти си ги спечелил честно в бой, а той бавно, но сигурно краде собствения си народ и туристи без късмет. Нима си мислиш, че представата ми за справедливост е толкова примитивна, както прозвуча в специалното ми изложение за Уейн? Аз съм играч, Хенри, запомни го!

— Ами ако в момента Уайн слуша думите ти? — запита лукаво Морган.

— Не мога да си представя как е възможно, но дори и да слуша, ще е повече от чудесно — отвърна Язон без да се замисля, като с удоволствие забеляза повдигнатите в изумление вежди на врелия пират. — Нима не разбираш? Та нали Уейн в този случай окончателно ще се обърка за намеренията ми? А когато съперниците ми се объркват, аз печеля.

Морган наля втората чаша и се приготви да слуша по-нататък. Събеседникът явно предизвкваше у него все по-голям интерес. Трябва да развивам успеха, отбеляза си ликуващо Язон.

— Преди доста години издрусах Касилия с три милиарда — напомни Язон. — Не бяха петнайсет, разбира се, но пак бива. По-късно се опитаха да ме убият. Няма за какво да горим от любов един към друг. Ако си правил справки за мен, значи, трябва добре да знаеш какви са отношенията ми със закона. Да, аз повече не играя в казина. За мен вече това са дребни игри. Но аз например мога да играя на война, ако залозите са достатъчно високи. Земните хора ми платиха добре, и аз заедно с приятелите ми разбихме тогава Звездната ти Орда.

— Това не е моята Орда — възрази Морган. — Просто се бях присъединил за кратко време към тях. Бях още млад и глупав, а те изобщо бяха пълни идиоти. Нападаха безразборно всички и се хвърляха срещу всяка стена, която им се изпречеше, като диви зверове. Бяха прекалено амбициозни. Бяха обречени да загубят. Да вървят по дяволите, Язон. Ти с какво се занимаваш сега?

— О, сега вече играя само на едро. Няма да ти разказвам за операциите си от последните години. Бяха прекалено мащабни. Боя се, че въображението ти не може да смели такива числа. И забележи, че само един много тесен кръг лица е посветен във факта, че именно аз съм разработил сценариите на множество широко известни събития. („Ха така, хвърляй колкото можеш повече прах в очите му, окуражаваше се Язон. Колкото може повече страшни тайни и самоувереност, преминаваща в наглост. Май се получава!“) Изкарах страшно много пари. На няколко планети притажавам реалната власт. Но вече и това ми се струва малко. Разбираш ли, Хенри? Животъ изведнъж ми се стори до смърт скучен и еднообразен. Размахът ми е недостатъчен, дързостта недостига, полетът на фантазията е слаб. Затова и тръгнах да търся сериозен сериозен съобщник. И изборът падна върху теб, естествено. Съберем ли силите и на двама ни, Хенри, нищо и никой няма да може да ни се опре, и тия петнайсет жалки милиарда ще ти се струват шепа жълти стотинки. Цяла Касилия ще стане наша! Вярваш ли ми, Хенри?

Язон очевидно беше попрехвърли мярката с последната фраза, защото Морган цинично се разсмя.

— Ох, Язон, ще ме скъсаш от смях, звездни романтико! — Той вече буквално се давеше от смях. — Аз вече от незапомнени времена не хващам вяра никому! И в нищо не вярвам! Не трябва да се вярва! Могат да вярват само абсолютните идиоти. Но! — той изведнъж стана сериозен. — Ти си ми нужен, Язон. И каквото и да се опитваш да внушиш на мен, на Роджър или на себе си пред огледалото, отсега нататък ще работиш само за нашата команда. Така стоят нещата.

— Наистина ли? — възкликна Язон с неподправена радост. — Знаех си, че ще можем да разчитаме един на друг.

— Не, Язон, още нищо не си разбрал — охлади Морган чрезмерната му радост. — Ще работиш за нас не така, както ти искаш, а както аз ти кажа. Тепърва ще го мисля как точно ще работиш, щото хич не е проста тая задача. Главорези с точни мерници и стоманени юмруци си имам предостатъчно. Да използвам и теб за такава цел ще е абсолютно нерентабилно, повече от глупаво. Ти си ми далеч по-интересен като мислителен апарат. Нали си казал истината на Уейн: всички наши мозъци накуп не могат да се сравнят с едничкия твой. Сега обаче тази глава също е наша. Да, аз не вярвам на думи. На никакви думи. И теб ще те проверим на дело. И това ще стане много скоро.

— Предлагаш да ограбим някого тук на Дархан ли? — небрежно полюбопитства Язон.

— Фу, и това ми било играч! — направи гримаса Морган. — Първо, вече отдавна не сме на Дархан. („Аха, интересна информация! Давай, давай, пей по-нататък!“) Второ, запомни. Ние не сме пирати, а флибустиери. Пирати — това в превод от древните езици — са най-обикновени грабители. Такива бяха и Звездната Орда — най-обикновени бандити и крадци. А флибустиери означава „свободно плаващи“. („От какъв език го преведе, душичката ми? — помисли си Язон. — Защото за такова значение на думата до този момент не бях чувал.“) И ние, флибустиерите, не се подчиняваме на никакви закони — човешки и Божии, ние не робуваме на никакви празни обещания, робска любов и жалост, ние принадлежим единствено само на себе си, и затова целият обитаем свят скоро ще ни принадлежи… („Аха, позната песен, колко пъти сме ги слушали такива.“)

Язон се откъсна от разговора и се замисли върху лично своите проблеми. Небрежно подхвърлената дума от Морган дума „любов“ му напомни за Мета. Къде ли беше сега? На всяка цена трябва да я намери!

Само за един миг тази задача измести всичко друго от съзнанието му. И моментът за това беше съвсем подходящ: Морган допиваше третата си чаша разреден ром и подсладен лимон и настроението му се повдигаше с всяка минута.

— Къде е Мета? — рязко запита Язон, секвайки потока от цветисти слова на самовлюбения флибустиер.

Морган млъкна, сякаш го бяха халосали по главата, допи златистата течност от чашата и недоволно изръмжа:

— Какво толкова се тормозиш, авер? Всичко си е наред с Мета, добре си е тя.

— Питам, къде е? — гневно повтори въпроса си Язон.

Всички бандити от край време са уважавали силата и упоритостта, това важеше и за флибустиерите.

— Тук, недалеко. Почива си. Държа се малко невъзпитано. Наложи се да й направим инжекция.

Язон скочи, а дясната му длана вече стискаше несъществуващия пистолет, но се опомни навреме и продължи вече овладяно:

— Напразно сте го направили…

— Напразно сме го направили! — произнесе подигравателно Морган. — Казах ти, че се държа невъзпитано. Тони Хауърд остана с едно око.

— Лошо — изрази съчувствието си Язон към непознатия Тони Хауърд.

— Нищо лошо няма — откликна някак странно Морган. — Две очи са си направо разкош за флибустиера. Тони сам си го изпроси. А тя можеше и направо да строши нечий врат. А това вече щеше да е лошо. — Морган изведнъж мечтателно притвори очи и поклати глава. — А въобще момичето ти е страхотно!

— Хей, мухарриб, я по-полека на завоите! — Язон реши да пусне за всеки случай едно дарханско ругателство. По-лошо нямаше да стане, а тъкмо и да разбере как се превежда. Не беше възможно този полиглот-супербандит да не познава на елементарно ниво дарханския език, щом си имаше работа на Горещата планета. — По-полека! Чуваш ли? Тя ми е жена, все пак.

— Глупчо, нямам никакви аспирации към жена ти! — Флибустиерът дори сякаш се обиди. — Просто се бие страшно момичето ти. Струва най-малко три мои момчета, честна дума.

А след миг нещо му проблесна.

— Как ме нарече? Мухарриб?

„О, тъмни звезди! — простена без глас Язон. — Дали не прекалих? Ами ако е такава дума, заради която главата на човек хвръква по-бързо, отколкото дори при употребата на «марикон»? Ами аз тогава дори няма да разбера какво означава тя.“

— Че кой те е научил да ругаеш така? — продължи Морган. — Какво толкова не ти харесват мухаррибите? Професия като професия, с нищо не е по-лоша от другите.

— Професия? — озадачено повтори Язон.

— Ами да, мухарриб на дархански означава „контрабандист“.

Язон се усмихна на нелепата си грешка, а Морган гръмко се разсмя.

— Добре, Язон, отсега нататък вече ще те наричам Мухарриб.

— Както искаш ме наричай. Но да се върнем на главното, капитане. Заповядай да доведат жена ми тук. Искам да се убедя, че Мета е жива. И на теб ти обещавам: тук тя няма да се държи невъзпитано. Освен това на трима ни ще е по-лесно да се договорим за всичко.

— Както кажеш, Язон — миролюбиво произнесе Морган, като натисна бутона на гривната си, поднесе я към ухото си, а после към устните си и кратко пошепна нещо. — Види се, днес си късметлия. Нека бъде по твоему. След пет минути момичето ти ще бъде тук.

Язон реши да смени темата, докато Морган, все още разхлабен от скорошния си смях, не станеше отново сериозен, и не дай си Боже, не размислеше.

— Кажи ми, Хенри, наистина ми е интересно, защо през цялото време все споменаваш Бог?

— Защото вярвам… — Той спря, очевидно спомнил неотдавнашнате си думи. — Защото у нас е прието да се вярва в Бог.

— В Единния Бог, както е у дарханците? — реши да уточни Язон.

— Какво общо има това с нашата работа? — изръмжа раздразнено Морган. — Остави го тоя Дархан. Там едва ли ще се върнем скоро. Проклета планета! Нито да си пийнеш като човек, нито да се поразвлечеш с момичета. Как ми е писнало от тия брикети! Виждаш ли, купил съм си там едно парче пустиня заедно с една добивна фирма. Това носи пари, но главното е, че имам базов лагер съвсем близо до „златоносната“ Касилия, но в недостъпна за тях зона. А отношенията ми с дарханците са прекрасни. Защото те уважават богатите и силните, всички наред. — Той помълча. — Аз пък ги ненавиждам. Всичките. Знаеш ли как добиват там тежките метали?

— Знам — отвърна Язон, — открити рудници.

— Трябва да го видиш на живо! — Морган вече почваше да се самонавива. — Само издухат песъчинките, бръснат една-два пъти с метличките и готово! По-нататък вече можеш да гребеш направо с лопата урановата руда. Но те не гребат с лопати, при тях стотици роботи гребат с огромни кошове, мегатонове в годината! Господи, защо си дал такова безценно съкровище на тия побъркани религиозни фанатици!? Защо?!

— Защо не им го отнемеш? — меко го подкачи Язон.

— Няма да ми повярваш, ама още са ми слабички силите — отвърна сериозно Морган. — Да, много по-лесно и просто е да щипнеш Касилия. Но аз ще се добера до тях, няма да им се размине. Само се опитай да си представиш: моята фирма, моята земя, моите работници, моите роботи, а осемдесет процента трябва да давам на Дархан. Защото такъв е законът. Защото на Горещата планета, осенена от десницата на Единния Бог Гхахаб, дори и шепа пясък не може да принадлежи на „неправилните“. Така пишело в свещената им книга. И нищо не можеш да направиш. Грабят ни посред бял ден, а на нас въпреки всичко ни е изгодно да работим с тях. Засега.

— Чакай, — обърка се Язон, — как нарече този бог? Те не произнасят името му.

— Те не го произнасят, но аз си го произнасям. Гхахаб по тяхному означава „злато“. Това действително е едно от древните имена на Бога. На мен например много ми харесва. То съответства на реалното положение на нещата. На златцето съм готов да прегъвам коляно.

— Уф! — проСтена Язон. — Сега вече нищо не разбирам. Кой си ти всъщност? „Свободно плаващ“ или обикновен дребен бизнесмен от Дархан?

— Затваряй си устата, жалък мухарриб! На Дархан работи моят управител, той дори не е флибустиер. Ние сме много, ние вървим към големите пари и голямата власт по различни начини, но аз лично — аз — съм винаги в свободно плаване. Моята свобода е най-големият ми коз…

И потокът от самовлюбеност и самовъзхваление отново рукна, което дразнеше. Впрочем, думата „мухарриб“ в целия контекст само можеше да радва. Успее ли човек да си съхрани чувството за хумор, значи все още нищо не е загубено. А и въобще Язон не преставаше да се удивлява на разностранните способности на Морган. Той очакваше да види един груб, скудоумен убиец с ниско чело, дребни очички и космати ръчища, изцапани до лактите с кръв. А пред себе си имаше едва ли не рафиниран интелектуалец, който разсъждаваше за етимологията на чуждестранните думи, за икономиката и религията.

И въпреки всичко той си оставаше убиец. В никакъв случай не биваше да го забравя.

Морган си наля още и го глътна. Язон си също си доля, но съвсем малко, колкото за солидарност, но престана да пие. Приближаваше най-отговорният момент, когато трябваше да се определят по-нататъшните им отношения.

— Аз май те питах за Бога? — подсети го Язон.

— Да — кимна Морган. — Ние вярваме в истинския Бог — Исус Христос. Така е прието при нас. Носим кръстчета на шиите. Обръщаме се с молби към Бога, и той откликва на тях. Имаме си църкви и капелани. Те кръщават децата ни, благославят браковете ни, и изпращат в последния път убитите ни събратя, ако има такава възможност. Някои на моята планета вярват в задгробния живот, на тях им е по-лесно и да живеят и да умират. Но аз не вярвам в нищо, освен само в свободата, която ми е дал Исус, и в успеха на моята свободна планета, която принадлежи само на себе си, и затова целият свят ще й принадлежи.

Информацията за планетата му се оказа доста любопитна, но едва ли Морган, дори и пиян, щеше да си развърже езика за родния край повече, отколкото счетеше за нужно. Язон се отказа от повече въпроси по тази тема, и подхвана за момента друго:

— Почакай, но нали Исус е казал: „Не убивай!“. Как можеш да носиш кръст и да грабиш хората?

— Брей, Язон, колко си наивен само! Та това е спор от най-древни времена до днес. Готов съм да ти докажа правотата си, но някой друг път. Сега нещо не ми се ще. Чел съм Библията, наистина съм я чел. Но болшинството от хората ми дори и не са грамотни. Капеланите в храмовете им четат отделни, най-важните редове от Свещеното писание. И повярвай ми, Язон, в Библията можеш да намериш всичко, което ти е угодно. А и Христос много неща е наговорил, освен „Не убивай“. „Не мир, а меч ви донесох“, „Дърво, което не дава плод, се отсича“. „Нека мъртвите погребват мъртъвците си.“ — ето какво казва Спасителя. Но не това е най-главното… Най-главното — това е свободата. Само заради свободата си струва да живее човек.

Такава оригинална трактовка на християнството Язон до този момент не бе срещал, и с удоволствие би поговорил по-подробно с необикновено ерудирания пират. Но в този момент стената право пред него се разтвори и в съпровода на здрава жълтолика, със силно дръпнати очи, но удивително симпатична девойка в стаята влезе на крака, а не на носилка, Мета.

— Е, каква работа имаме тук двамата с теб, Язон? — собственически запита тя.

— Доколкото разбирам, летим.

— Къде? — запита Мета.

— На планетата… Хенри, как каза, че се казва планетата?

— Не съм казвал нищо. („Ама че животно, съвсем не си бил пиян!“) Но тя се казва Ямайка.

— Виждаш ли — каза Язон, — летим на планетата Ямайка.

— Чудесно. — Мета явно не се чувстваше пленница. — Запознай се: това е мадам Цин.

— Много ми е приятно — каза Язон. — Мухарриб динАлт.

После се изправи и като направи крачка напред, целуна церемониално ръката на момичето.

В някой от световете това беше направо задължително, не си спомняше точно къде, но обичаят му се беше понравил.

— А това — реши да продължи Язон в същия дух, — е местният капитан сър Хенри Морган, в собствената си персона.

— Много съм слушала за вас — кокетливо проточи Мета.

Всичко това беше толкова странно, толкова непривично за нея, че Язон започна да се чуди дали не спи, не беше ли му се присънило.

По примера на Язон и Морган целуна ръката на Мета, като остана страшно доволен от себе си, и веднага предложи на момичетата ром. Те не се отказаха и смело обърнаха по чаша. И точно в този момент на Язон започна да му просветва: на момичетата това също не беше първата доза алкохол за деня. А при Мета освен алкохола, продължаваше да й действа и инжекцията. Весело. Но всъщност в това нямаше нищо хубаво. Дори и сред приятели не бива да се губи контрола върху себе си, още повече тук… Такова безобразие трябваше да се пресича още в корен.

— Сър Хенри, може би няма да е зле да си отдъхнем малко с жена ми? Няма да ли ни изпратите до каютата ни? — имитира покорност Язон.

Всъщност въпросът му беше повече от нахален, и той нямаше ни най-малко да се удиви, ако в отговор Морган освирепееше е и дадеше заповед отново да ги завържат към носилките, а дори и да ги боцнат с някоя конска доза приспивателно.

— Какво говориш, друже! Сега отиваме всички заедно да обядваме. Чакат ни в главната зала. Тържествен обяд с вино и прекрасни мезета. След като вече се договорихме за всичко, трябва да го полеем.

— О Боже! — извика Язон, картинно въртейки белтъци. — Само не това.

Той постепенно бе започнал да усвоява флибустиерската лексика, а за какво и кога се бяха договорили, още не бе разбрал.

Оказа се обаче, че наистина бяха успели. Морган си имаше своя особена методика. Уж бяха разговаряли само за дреболии, бяха се шегували, хилели, а в резултат вече беше ясно кой си, с кого си и защо да живее по-нататък.