Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (30) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава единадесета

Сигналът за тревога прозвуча миг след като успяха да поставят катерите на кея, да се преоблекат и отпуснати в каютата си да се правят, че никъде не са летели. Нямаха право дори и на минута покой. Сега вече втората конфиденциална среща с Хауърд нямаше да се получи. А Язон много разчиташе на този втори разговор преди военния съвет при Морган. Военният съвет вече се събираше ежедневно след приключването на ежедневните бойни действия и всяко по-голямо или малко прекъсване. И изведнъж — тревога. Нищо хубаво нямаше в нея, от каквото и да беше предизвикана.

Защото още на обратния път към флагманския кораб Язон с ужас изведнъж бе установил, че операцията „Смърт на света“ трябва да я започва още на следващия ден, иначе Бервик, след като не бе получил подкрепа, дори разбиране у тях, просто щеше да му провали всичко. Рушенето винаги е по-лесно от съзиданието.

Цялата операция на Язон до този момент се основаваше на невежеството на моргановите бойци и изумителната им нелюбознателност, в която между другото, много си приличаха с пирянците. Навярно отсъствието на интерес към абстрактните знания е присъщо на всички професионални военни. Само че самият Морган беше изключение от правилото. Нормален човек не можеше да си го побере в главата как бешее възможно Морган да изчете толкова много книги, без това да му пречи да сече главите на нищожните хорица! Ами и Хауърд. Както се бе изяснило току-що, също своеобразен феномен. С книгите при него беше доста по-зле, разбира се, но пък мозъкът му си беше съвсем наред — щом бе успял да заблуди и самия Навигатор. И следователно, във всеки момент у този тип беше възможно да се пробуди съвсем неуместно при създалата се ситуация любопитство.

Замисълът на Язон се крепеше основно на информационното затъмнение. Та нали страстите, бушуващи около планираното на Пир сражение, бяха пределно далеч от самите флибустиери. Те и преди не се вълнуваха особено от галактическите новини. Ямайка си живееше живота изолирана от външния свят с известния екран, а на пиратските кораби дори не бяха предвидени антени за прием на междузвездните разпръсквателни компании. И въпреки всичко за периода на дислокация в орбиталния район на Пир Язон се бе погрижил специално за тази подробност.

В цялата ескадра далечната връзка сега работеше само в една посока, уж с цел икономии и заради конспирацията. През това време всеки флибустиер от висшето ръководство, например същият Хауърд или Мисон, притежаваха възможността да включат всеки галактически канал, преодолявайки поставения от Язон информационен филтър. А това представляваше само една от многобройните опасности.

Друга се заключаваше в нездравия интерес на Морган към историята. След като бе изучил така добре настоящето, за него щеше да е съвсем естествено да се заинтересува и от миналото й. А то съдържаше крайно интересна информация. Легендата на Язон щеше да рухне като пясъчен замък под този непосилен товар.

И трета опасност — Ричард Бервик в собствената си персона. Солидният представител на всички мислими и немислими междузвездни организации се бе оказал едва ли не най-добрият приятел едновременно на Морган и Хауърд. Да не забрави и Мисон. Неслучайно старият Пиер беше толкова умен и образован, дори се бе научил да управлява и звездолета „Овен“!

А сега само за момент да си представим, че Бервик разкаже на приятелчетата си всичко, което знае за Язон и пирянците, и им даде да послушат сводката от последните новости, да кажем, на Касилия. Да, весело щеше да стане.

„Беше ли възможно да се получи такъв развой? — запита се Язон и си отговори: Разбира се, че беше възможно. Всичко може да се случи на тоя свят. Ето един пример: ни в клин, ни в ръкав — бойна тревога. Дали не е работа на мъдрия Бервик?“

Оказа се, че не беше Бервик.

Естествено, Морган беше буден още на секундата. Та кой нормален капитан (че и ненормален) нямаше да се събуди от този сигнал? А Морган не беше обикновен капитан, а освен това и флагман, Навигатор, лидер на планетата си — и още съвсем мъничко — господар на Вселената. Той вече сериозно мечтаеше за това. И тревогата никак не се хареса на бъдещия диктатор на Галактиката. По някаква интуиция той не закрещя в микрофона, а веднага затича към рубката, да види с очите си каква е работата.

Язон продължаваше да си мечтае за възможността да размени още някоя дума с Хауърд насаме, и затова също бързаше. Но успя да се озове в капитанската кабина само три секунди преди Навигатора.

„Добре де, значи, може и така — помисли Язон“

Морган спря, местейки погледа си от Язон върху Хауърд, от Хауърд на предния екран, от екрана пак върху Язон, и чакаше обяснения без да отваря уста. Хауърд само повдигна рамене, в смисъл, и да ме питаш, какво да ти кажа, когато и аз хал хабер си нямам какво става. Язон реши да се възползва от ситуацията и да изкаже мисълта си за спешната нужда от набелязания щурм, но в този момент от дежурния постъпи първата конкретна информация за случилото се.

Докладваше Скот и първоначално Язон бе склонен да припише всичко чуто на природната му тъпост.

— Осмелявам се да доложа, сър, че ято шипокрили атакува линейния кръстосвач „Конкистадор“ — прозвуча гласът на Скот в говорителите на кабината. Ято шипокрили. На разстояние петстотин километра от повърхността на планетата. Във вакуум.

— Иди се наспи, Ричард Скот — беше първата реплика на капитана.

Скот се обиди, защото беше абсолютно трезвен.

А ятото шипокрили, абсолютно реално ято агресивни пирянски птици, се оказа заснето от шест камери на „Конистадор“, и на записа отлично се виждаше как от пръсканите с едрокалибрени куршуми дум-дум птичи тела се разнасят във всички посоки… не, не късове плът, а стандартна протоплазма, използвана при създаването на андроиди и прочие биороботи.

Какво пък, в това нямаше нищо удивително. В последно време подобни играчки бяха почнали да се пръкват ту тук, ту там на Пир. После Язон се сети и за Белите Птици на Мъстта, които отглеждаше полулудият старец Кинней от далечната планета Крейзик. Трудно беше да не си спомни — прекалено близка беше асоциацията. Те също пляскаха с криле в космоса и тракаха с клюнове.

— Знаеш ли какво представляват киборгите, Хенри?

— Знам — отвърна капитанът на флибустиерите.

— Тогава мисли, дали е на хубаво това, че се дотуткахме до появата на киборги.

— Не те разбирам какво искаш да кажеш, Язон.

И в този момент в кабината тихо влезе Мета. Тя също бе бързала насам, но пътя се бе отбила буквално за минута при Мисон. Много й се искаше да се убеди, че химическият състав на вътрешното вещество в телата на киборгите е същото, както и при известните й отпреди екземпляри. А такъв анализ на специалист ще му отнеме не повече от минута. Мисон прегледа спектрите на излъчване след унищожението на атакуващите обекти и потвърди предположението на Мета.

— Атакували са ни не просто животни — започна тя още от прага. — Това са шипокрили-киборги, тоест продукт на цивилизация от доста по-различно ниво от тукашната. Така мисли Мисон — счете за необходимо да добави тя.

— Спорно мнение — възрази Язон. — Разказвали са ми, че природата на планетата Пир вече е въртяла и не такива номера. Спомняш ли си когато ти казвах, че ни очакват непредвидени трудности, Хенри?

— Но ти не ми обясни тогава за какво става дума.

— Има си хас да ти бях и обяснил! Откъде да знаех тогава? Сега обаче, когато твари от новия вид влизат в атака, точно мога да ти кажа какво трява да предприемем по-нататък.

Това наистина беше златният шанс за Язон. Как още да убеди Морган да пренесе датата на главната битка? Опитен и дори талантлив стратег, той добре знаеше, излишната прибързаност на война може само да попречи.

Язон направи една внушителна пауза и запита:

— Каква е готовността на армията ти за операцията „Смърт на света“?

— Бях планирал още два дни за подготовка — отвърна той.

— Лошо — каза Язон. — Не разполагаме повече с това време. Изядоха го киборгите. Трябва да нападаме още утре, иначе…

Язон се поколеба, сякаш се чудеше дали да продължи.

— Виждаш ли, Хенри, не изключвам, че тоези организми, тоест устройства, ако се размножат в достатъчно количество, могат да изкарат от строя цялата ни техника. Към това е насочена и основната им енергия.

— Лошо — откликна Морган като ехо. — И аз съм уморен като пребито куче. Мисля си обаче, че ако се постараем здраво, утре можем да започнем широкомащабна операция. Не сутринта, разбира се, а привечер.

„Това е, реши Язон. Той е озверял. Сега вече път назад няма. В периода на подготовка за боя пиратите не само няма да се опитват да влизат във връзка с когото и да било, но те няма да отговарят дори и на извънредните повиквания на аварийната честота, с изключение на свръхекстрените по специалните канали. Едва ли обаче Бервик ще рискува да си пъха носа във флибустиерското командване ей така направо, без никакви предпазни мерки.“

И така, вселенският хронометър вече бе затиктакал, отброявайки не седмици и дори не дни, а часове и минути до просвовутия момент „Ч“, до преломния момент в съдбата на минимум четири планети, та нали и на Касилия и на Зунбар на изхода от тази битка беше заложено страшно много. Журналистите пък, както винаги склонни към преувеличения, все си падаха по дълбокоумните разсъждения за съдбата на Галактиката. А колко далеч бяха от истината можеше да прецени единствето само времето.

— Братя! — обяви Морган по вътрешната връзка, след като се бе убедил, че гласът му се транслира и на всички останали кораби от ескадрата. Верни мои момчета. Обстоятелствата се измениха. Масовият щурм, в който трябваше да се хвърлим след три дни, ще се състои утре. Ура! Вие нали не си падате много по чакането. Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще победим! Капитаните на корабите и командирите на звена да повторят утре сутринта на всеки задачата му, а главното, не забравяйте, че против нас са обикновени животни. Изтребете ги и ще получите за това огромни пари. Ако изникнат някъде и хора, унищожавайте и хората! Те са същоте зверове, само дето са двуноги. Ние ще победим! И от този момент нататък обявявам абсолютно въздържание. Капитанът има право да отсече главата на всеки пиян! Успех, братя мои! И да ви помага Бог!

Морган изключи външната връзка и тихо каза на Хауърд:

— Вземи някой диск с най-подробната карта и план на бойните действия. Гледай да е последният вариант, да не ги объркаш нещо. И извикай в кают-компанията Мисон, Кортес, Карачиоли, Дейвис, Хук и Монтобан. А ние тримата ще бъдем там след десет минути. Тръгвай, Тони.

„Ето така, разговорът ще се води не с Хъуърд, а със самия Морган. Какво пък, и това ще е интересно.“

Само дето темата на разговора се оказа съвсем неочаквана.

— Сядайте — подкани Навигатора, обръащйки се към Мета и Язон. — Трябва да поговорим. Утре всички влизаме в бой. А днес трябва наистина да знам: действително ли сте безсмъртни? Тоест в какъв смисъл сте безсмъртни?

— Искаш да кажеш до каква степен ли? — реши да уточни Язон.

— Може и така да се каже — не възрази Морган.

— Ще се наложи да те разочаровам, Хенри. Не знаем тази подробност — отвърна му почти честно Язон. — А сами да проверяваме, сам разбираш, не горим от желание.

— А онова, което стана тогава на Ямайка — несериозно ли беше?

— Животът ми е пълен с такива случаи. Даже изобилства — преувеличи леко Язон.

Но именно леко. Та нали още без прослуватата ваксина на Солвиц той все се изхитряваше да оцелява и в ледените води, и в пламъците на пожари, и при немислими претоварвания, и в течение на много дни с регулярни пребивания и с прободна рана в корема вместо храна. Тоест тази толкова силна жизненост му беше свойствена, както се казва, още от детските години.

А Язон още на времето бе прочел някаква книга за безсмъртието, без впрочем да разбере, дали това беше научен труд или мистификация. Авторът на солиден труд уверяваше, че безсмъртието бива естествено, тоест вродено, и изкуствено, тоест благопридобито (посредством мутация, имунизация или чрез въвеждането на специални ваксини). Независимо от начина на придобиването му авторът разглеждаше четири типа индивиди, притежаващи даденото биологическо свойство.

Към първия спадаха хората, които просто живееха в друг времеви мащаб. Процесът на стареене на организмите им се забавяше в продължение на стотици или хиляди години. В останалото те с нищо не се отличаваха от обикновените хора.

Вторият тип бяха хора, чиито клетки, и нервните в това число, абсолютно не бяха подвластни на процесите на стареене, тоест теоретически те бяха способни да живеят вечно. Обаче количеството опасности, обкръжаващи ги в реалния свят, се оказваха точно такива, както и за всички останали, защото простото пресмятане на вероятностите сочеше, че рано или късно смъртта ще настигне и такъв човек.

Третата категория безсмъртни изглеждаше най-логичното създание на природата (или изобретение на учените). Искаш да живееш вечно? — тогава се защити срещу всякакви случайности. И този, третият тип, притежаваше силно повишена жизненост, тоест бърза регенерация на всякакви повреди на тъканите и абсолютен имунитет към всякакви видове болезнетворни микроорганизми. Вътре в категорията се разичаваха и подвидове — от умеещите в продължение на само няколко дни лекуват смъртоносни за обикновения човек рани до способността за секунди да си отрастват нова глава на мястото на изгубената предишна.

И накрая четвъртия тип безсмъртни авторът наричаше с малко неясния термин „богове“ и ги характеризираше с една дума само — „неубиваеми“. Тоест тези условно наричани за удобство „хора“ вече не можеха да бъдат реално убивани нито с помощта на плазма, нито при температури от порядъка на абсолютната нула, а за твърди излъчвания, химически разтворители и електромагнитни полета дори и не си струваше да си говори.

Язон изложи накратко на Морган цялата тази „безсмъртнология“, като поясни в заключение, че себе си и Мета той отнася, разбира се, към третата категория. Обаче тъй като и двамата нямат абсолютно никаква представа кога и как са станали безсмъртни, (нямаше нужда да го знае), то и Язон нямаше намерение да съди за реалните си възможности и развитието им с течение на времето. От същата книга, между другото, на Язон му беше известно, че някои „леко безсмъртни“ хора под въздействието на определени фактори постепенно се превръщаха в богове.

Морган се усмихваше; беше му ясно, че Язон хитрува. Той и самият известно време правеше същото, но сега, след като се бе натрупала достатъчно предварителна информация, се реши да задеде главния си въпрос. Разбира се, какво друго можеше да тормози закоренелия прагматик Морган освен безсмъртието преди всичко на собствената му персона?

— Не те карам да ми разказваш всичко, Язон. Отговори ми само на един въпрос. Онова, което лежи в Епицентъра, ще ни даде ли нужната ваксина?

Той суеверно се боеше да произнесе думата „безсмъртие“ н този контекст. Язон се зарадва извънредно на въпроса и се постара да вложи максимум искреност в отговора си:

— Да, Хенри, ти ще станеш безсмъртен. До каква степен обаче, често да ти кажа, не знам. Това винаги е индивидуално.

Изящното допълнение правеше достатъчно правдоподобна наглата лъжа на Язон.

След това поговориха и за други неща, но те вече не бяха от такова значение. Нали Морган вече беше захапал кукичката заедно с последната примамка! Сега вече щеше да влезе сам в капана без никой да го принуждава.

Геният на злото в епицентъра на злото! Четката на някой велик художник тръпнеше от възможността да го претвори на платното.

А сега, след като Язон беше дал на Морган такъв щедър аванс, то преди да си тръгне той реши да рискува:

— Слушай, Хенри, откровеност за откровеност. Какъв беше тоя пръстен, който си предавате един на друг с Гроншик? Не е трудно да забележи човек, че тук се крие някакъв смисъл.

— Разбира се, Язон — усмихна се Морган. — Някога, преди много време, той ми го подари за пръв път. Аз тогава бяха беден и му отвърнах, че за мен това е прекалено голям разкош. „Вземай — каза Гроншик, — това не е обикновен подарък. Той носи късмет на човека, който го носи. Считай, че съм ти го дал под наем. Ще направиш някой по-голям удар и тогава ще ми го върнеш обратно.“ И наистина, тогава изведнъж ми излезе късметът. И така ни стана традиция: да си предаваме пръстена с вирунгейски многоцветен камък един на друг. В зависимост от това, кой има по-голяма нужда от него. А в последно време — просто при всяка среща, без дори и да се замисляме. И на двама ни вече върви постоянно.

— И това е всичко? — запита Язон с хитра усмивка, защото Морган направи пауза.

— Не, разбира се. Виждаш ли, този наивник си мисли, че скъпият пръстен си е най-обикновен символ на късмета. А аз, не веднага, разбира се, монтирах в него свръхминиатюрен подслушвателене уред, който не може да се засече от никаква апаратура, и си слушам разговорите на Гроншик. Той, разбира се, е нужен човек. Особено когато му знаеш хитрините предварително — тогава вече направо няма цена!

Морган се разсмя гръмко на собствената си шега. После добави:

— Ето сега, например, благодарение на пръстена научих, че този тип се е свързал с Роджър Уейн. И това след като сбърках цялата Касилия! Само си представи, позволил на корабите на специалните служби на Уейн да кацат на космодрума му. А нали проклетият Роджър ни следи, а на мен това отдавна ми е известно. И на Радом веднага засякох корабчето му. Те дори и не се криеха особено…

Ето така в един разговор бяха изяснени почти всички неизвестни до този момент.