Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (18) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава осемнадесета

Още щом зърна Стареца Сус матросът на рибарската шхуна мигновено заспа. Язон дори отначало реши, че беше умрял — от страх. След това обаче се разнесе откъм мачтата, до която се бе проснала жалката фигура на собственика на лодката, се разнесе тихо похъркване.

И двамата Язон и Мета горяха да почнат с въпросите си, но Старецът Сус сложи пръст на устните си, едва различими сред гъстите снежнобели мустаци и брада, и прошепна:

— Не говорете нищо, скъпи мои. Нека просто седнем и изпушим по цигара. А и от сън имаме нужда.

Той измъкна от гънките на дрехата си тънка, също така зелена и също така слабо фосфоресцираща, пура. Не предложи никому, а веднага задими, без да стане ясно как я бе запалил. И Язон си спомни, че и той има свои цигари. Порови в джоба си, напипа пачката и в миг проумя, че пачката не беше обикновена. Зад двойната Стена се криеше миниатюрен пси-предавател. Ето ти на! Желанието му да пуши веднага изчезна. Нима точно тази пачка му бе дал капеланът тогава в църквата, а той, идиотът, едва сега го бе забелязал? Какъв срам! Казват, че любовта превръщала мъжете в глупаци. Май и сватбените церемонии имаха същия ефект.

— Ето, виждате ли, Язон, у вас и цигарите ви не са обикновени. Но вие пушете, пушете, не се притеснявайте! Там има още точно десет кутии. А в момента не е необходимо да бързате с предавателя. Батериите му са практически вечни, което впрочем ви е известно, а през защитния екран пси-лъчите преминават, уверявам ви. Така че ще успеете да се свържете с когото пожелаете.

Мета слушаше странния монолог с удивително спокойствие, и ако някакви емоции все пак се промъкнаха върху лицето й, това беше традицонното й недоволство от вредния навик на Язон. А той тъкмо бе решил да я зарадва.

— Сядайте, сядайте — ласкаво им предложи Старецът Сус, изхвърляйки зад борда късата тлееща угарка.

Язон направи същото, тоест захвърли във вълните все още незапалената си цигара. После се огледа в търсене на нещо удобно за сядане, не откри нищо подходящо и седна направо на палубата. Мета седна до него. Но това нямаше никакво значение. Именно в този момент стана окончателно ясно, че с времето и пространството става нещо нередно. Зеленото сияние обхвана цялата крилата шхуна, а цифрите върху часовника на Язон почнаха шеметно да се сменят, минутите хвърчаха като секунди. Съзнанието му през това време сякаш се бе раздвоило. Една част продължаваше да следи протичащото около него, а другата отдъхваше заедно с абсолютно разхлабеното тяло, облегнато на купчината такелаж.

— Шест часа сън — това е необходимата норма дори и за такива, като нас — каза Старецът Сус. — А ние освен това все едно ще изчакаме да дойдат и приятелите ви. Глупаво ще бъде да тръгнем и да ги изоставим тук. Така, а сега те всяка минута ще са тук. Време е да ставаме. Виждате ли? Развиделява се.

— Колко време мина всъщност? — заинтересува както винаги практичната Мета.

— Не знам какво означава „всъщност“ в този контекст. Най-правилно ще бъде да се каже, че всъщност времето изобщо не съществува.

Мета се намръщи от такова многословие. И Старецът Сус, усетил неуместността на иронията си, побърза да се конкретизира:

— За мен измина само половин минута, за вас — шест часа, както вече ви обясних, а за Морган, цялата му планета, и съответно, за местното слънце, примерно двайсетина минути. Нали виждате, съмва се. — И добави с укор: — Време им е вече да идват.

А небето над хоризонта наистина започна да просветлява и пред очите им започна красиво да преминава от тъмносиньо в златисто-розово. Особено добре започна да се наблюдава когато Старецът Сус се обърна към брега и духна небрежно табелата с надписа, така, както се духат свещи.

„Позьор“, каза си Язон.

Едва ли табелата се гасеше именно по този начин, още повече, че заедно с табелата престана да свети и дрехата на местния чародей, а тайнствената поради зеленикавата си призрачност брада на Стареца Сус сега изглеждаше съвсем неестествена. Язон си спомни за Санта Клаус с червен калпак и с огромна брада от вата, неизменен персонаж от новогодишните празници на Касилия. А Старецът Сус, сякаш прочел мислите му, се усмихна, отлепи бутафорната си брада, мустаците, после сивата перука, и накрая захвърли дори и плаща, като отдолу се оказа в изящен летен костюм.

— Маскарадът приключи — заяви той. — Между другото, Морган знае как изглеждам наистина. Младите обаче много не долюбват старците, и затова по-разумно е да се представя в такъв вид пред тях.

— Предполагате, че Хенри лично ще докара приятелите ни? — реши да запита Язон, още повече, че краят на маскарада беше вече обявен и започваше нормалното общуване.

— Най-вероятно — отввърна Стареца Сус. — Но ние с нас няма да го вземаме, разбира се.

Язон не успя да уточни къде точно да го вземат, защото в следващия момент на брега буквално се просна лека космическа канонерка, годна за атмосферни полети, едно наистина рядко зрелище за Ямайка. И защо беше нужно такова идиотско кацане? Да не би Робс да бе управлявал въздушния кораб? Ами, зад щурвала все пак беше седял Морган. Мета не се сдържа и пистолетът изскочи в ръката й при вида на скачащия на пясъка вожд на флибустиерите. Само след миг от кабината изскочиха Доли и Робс и се нтурнаха към по-възрастните си другари.

— Слава на тъмните звезди! — въздъхна облекчено Мета.

— Чу ли предупреждението ми? — обърна се Язон към Доли.

Беше от голяма важност да знае отговора.

— Да — отвърна момичето, — но вече нищо не можех да направя. Тези хора умеят да вземат заложници, същински професионалисти са.

— Виновен съм пред вас — каза Язон.

— О, стига! — махна с ръка Робс, позирайки съвсем откровено.

Как им се искаше само да изглеждат възрастни!

Язон се усмихна, припомняйки си до невъзможност раноразвиващите се деца на Пир. Те никога не мечтаеха да бъдат възрастни, те просто ставаха такива. Още на шест или на осем години. Не трябваше да е така в света.

— Морган — запълни образувалата се пауза Старецът Сус, — много съм трогнат от грижата ти за децата. Този прекрасен вакуумно-въздушен лайнер, отсъствието на отвратителните ти главорези в качеството на съпровождащи, и накрая, проявената експедитивност от твоята страна, — всичко това е много мило. Принуден съм обаче да те разочаровам. Разговорът ни в твое присъствие днес е неуместан и несвоевременен. Ще ти позвъня, стига да успея, а ако не се получи, Язон после ще ти предаде всичко.

Морган гледаше на обкръжаващата го действителност в пълно недоумение.

— Разбира се, Хенри, ако искаш, изчакай ни тук, това е твое право. Но ние може доста да се забавим, и ще се чувстваш самотен. По-добре се върни в двореца.

— Нарочно ли ме унижаваш, и то точно пред Язон? — проговори Морган, с обидени устни, също като момченце.

На Язон дори се стори, че главният флибустиер бе поруменял. Или просто лъчите на изгряващото слънце бяха и без това червендалестото от безбройните пиянски орги и космически загар пиратско лице.

— Съвсем не — с достойнство отвърна Старецът Сус. — Никой не може да се унижи пред Язон. Той е безсмъртен, и Мета заедно с него.

Последва съвсем неочаквана реакция. Морган рухна на колене пред тях, направи дълбок поглед, и едва не си разби челото в каменистата почва. На Язон му стана много неприятно. Понятията за свобода, чест, съвест, въобще, за човешките ценности и светини при него и при тия кръвопийци се разминаваха безкрайно.

— Защо мълчахте толкова време! — буквално изви като вълк Морган.

Язон дори и не счете за нужно да отговаря, а Старецът Сус презрително забеляза:

— А ти питал ли си? В тъпата ти глава такива оригинални мисли малко трудничко си пробиват път, май?

Въпросът си беше риторичен, и този път Морган премълча, все още на колене.

— Добре, добре, свободен си — резюмира Старецът Сус.

Господарят на планетата, шефът на СК, най-великият пират, Навигаторът Хенри Морган стана и като пребито куче се повлече към канонерката си, за да отлети послушно само след минута към града.

— Е, сега тръгваме ли? — изрече с полувъпросителна интонация Старецът Сус.

Избор впрочем нямаха никакъв. И ситуацията започваше силно да не се харесва на Язон. Първо, почти нищо не му беше ясно. Второ, Старецът Сус, от благороден спасител, красиво озовал се на помощ в последната минута, все по-явно се превръщаше в загадъчен злодей, който си имаше собствена игра. Морган, изглежда, му беше точно толкова нужен, колкото и Язон с Мета. Та нали прословутият всемогъщ Старец дори и не се бе опитал по някакъв начин да накаже, дори да арестува коварния убиец, нарушил всички мислими закони, включително и флибустиерските, а сега публично признал поражението си… не стига, че след като бе демонстрирал неограничената си власт над Морган, той дори не го бе осъдил публично за тежките му грехове. Всичко беше на границата на абсурда и на Язон все по-малко му се вярваше, че именно тук най-накрая ще узнаят истината за Ямайка и изибщо за флибустиерите.

Денят настъпи. Остров Еспаньола изглеждаше мирно, уютно, даже красиво, само че съвършено необитаемо местенце. През нощта само им се беше сторило, че има пристан. Нямаше никакъв пристан, само най-обикновено заливче, пясъчна ивица и по-нататък — крайбрежни скали. Над всичко това висеше само някакъв надпис, проектиран във въздуха по някакъв не съвсем ясен начин. Разбира се, лазерните проектори трябва да бяха някъде наблизо, само дето ги бяха скрили много умело. Както се оказа обаче, не съвсем оригинално.

Те се изкачиха по една тясна пътека, приближиха една отвесна скала, и… Всичко беше като в детска приказка. Дори някак си пошло. Нима не можеше да измислят нещо по-оригинално, по-завързано, след като разполагатха с такива възможности?

Огромните каменни плочи се разтвориха, образувайки проход в гигантската пещера. Вътрешното пространство на мрачното помещение беше осветен по такъв начин, сякаш единственият източник на оптически лъчи беше златният звездолет застанал в центъра на пещерат, като паметник на самия себе си. Язон вече беше достатъчно започнат с междузвездните кораби от този клас, за да е наясно, че покритието на корпусите им в нормално състояние не излъчва нищо, а точно обратното: поглъща и отразява. А и естественото положение на звездолета „Виторог“, или „Окроткави“, беше не така, а хоризонтално, ако трябваше да го използват по предназначение, разбира се.

Общо взето, бяха попаднали не на стартова площадка, а в още един храм, където слабообразовани хора се кланяха на поредния „жверис“, а Старецът Сус беше не пилот на звездолета, а просто свещенослужител, в интелектуално отношение не съвсем надминаващ паството си. Само дето двете половини не искаха да се слепват: един не дотам интелигентен капелан, пълен невежа в устройството на междузвезданата техника, и в същото време — безсмъртен, представител на друга раса. Това, че Сус беше безсмъртен, не предизвикваше никакви съмнения.

Язон се усети, че след като окончателно бе загубил всякакво уважение към бившия митичен персонаж, за първи път се обърна към него само като „Сус“ и реши вежливо да го попита:

— Кажете, нали можем да ви наричаме просто „Сус“?

— Както искате. Виждам, че не сте вчерашни. Пиратите, например, на които им се е случвало да попадат тук, веднага падаха на колене пред светинята.

— Ние обаче не сме пирати — отвърна невъзмутимо Язон. — А и това не е светиня. Това е обикновен, тоест не съвсем обикновен, разбира се, но все пак междузвезден кораб. Точно на такъв между другото, пък и се продължават да летят родителите ми. Знаеш ли имената им, Сус?

Сус леко наклони глава и някак странно изгледа Язон. Той явно нямаше намерение да отговаря на никакви въпроси. Засега поне.

— Ето какво, друже мой — проговори най-сетне той. — Разговорът ни може да се получи дълъг, а времето ни е ограничено. Затова нека отнабало да ти разкажа всичко необходимо, а после, ако успея, ще ти отговоря на въпросите.

Язон нямаше възражения. Та нали той самият в този момент много трудно си представяше кое трябваше да счита за главно, а кое — второстепенно. Мета още повече нямаше претенции за званието „най-добър аналитик“.

— Преди много хиляди години, — започна Старецът Сус, — боговете ми довериха тази светиня и ми заповядаха да се грижа за нея.

— Боговете? — не се сдържа Язон.

Много му се искаше да уточни за кого все пак става въпрос.

— Помолих те да не ме прекъсваш. Да, боговете! Ще ги наречем така за по-кратко. Бих могъл да използвам и думата „безсмъртни“, но това не отговаря на нещата. Аз самият съм безсмъртен, вие — също. А те бяха богове. Минаваха години, векове се изнизваха, аз пазех светинята, защото знаех, че ще настане ден и час, когато ще потрябва. Моят аукснис жверис и аз пътешествахме по разни планети, не през космоса, а чрез метода на мигновеното преместване. През рванавра. Като правило, аукснис жверис ми даваше сигнал кога да стартираме, аз влизах вътре, а след като излезех навън, се оказвах далеч-далеч от мястото, където бях само преди минути.

Язон му доскуча. Разказваха му за хиперпреходите, както на ученик на урок по физика. Ами, на учениците разказват по далеч по-интересен и занимателен начин. И по-добре. А тук това най-много напомня на четенето на канонически текстове на дошлите в храма. По-добре да беше обяснил откъде се вземат рванаврите. Ама май и това не знае, съвсем невеж е, горкият.

— Много пъти се случваше, че губех представа за преместванията, за планетите, забравих, как се наричаше родният ми свят, загубих представа за целта на живота. Но помних, че аукснис жверис е светиня. Ходех сред различни народи и проповядвах вяра в светинята. И тогава за пръв път ме нарекоха Стареца. По-късно съчетанието на думите Старецат Сус сякаш стана неразделно собствено име. На всички езици, които владеех. И ето, че веднъж си спомних от коя планета съм. В паметта ми проблесна като искрица името й — Тюнис. Това вече беше много. Беше знак. И аз реших, че трябва да си спомня всичко. Но как? Вътре в аукснис жверис се намираше един компютър, и аз се опитах да намеря там всичката нужна информация, да разбера кой съм аз и защо живея. Очевидно обаче боговете ме бяха наказали за нещо — всички тези сведения бяха надеждно блокирани.

И тогава аз реших, че ще ги надхитря. Успях да открия някакво мъгляво указание за една древна тайна: освен компютрите, съществуват още и книги. На всички планети, където ми стъпеше кракът, аз вече търсех древни фолианти. И веднъж щастието ми се усмихна.

Планетата се казваше Тортуга. Там живееха едни много зли хора, на които огромните им знания не им помагаха да стават по-добри. Може би, тогава за пръв път разбрах, че знанията нямат нищо общо с доброто и злото. Исках да ги избавя от злото, но боговете подсказаха, че отначало трябва да избавя тези хора от книгите. И аз им предложих да разменим стотина тома от колекцията им срещу много голяма сума пари. Защото аз вече знаех, откъде да взема тези пари.

В книгите прочетох, че моята светиня в действителност представлява уникален междузвезден кораб, който струва огромни пари. Но за да мога да получа тези пари, на мен ми се предлагаше да си продам душата на дявола. Дълго си блъсках главата над смисъла на тази фраза и накрая разбрах, че в моя случай това означаваше да си доверя светинята на най-страшния човек, когото някога съм познавал, на злия гений инженер Мисон.

„Най-после някаква ценна информация, помисли Язон. Колко дълго и мудно си разказва историята тоя млад старец! И ще ми разказва, че времето му, виждате ли, било ограничено!“

— … той единствен беше способен да управлява златния звездолет. А тогава Пиер Мисон живееше на Ямайка. Обитателите на Тортуга, които наричаха себе си буканиери, натовариха кораба ми с книги. И аз в уречения час (разбира се, никой не го видя) се вмъкнах вътре и веднага напуснах планетата, както винаги, чрез рванавра. А на Ямайка поставих Мисон на лостовете за управление и той почти веднага вдигна светинята във въздуха и я изведе в космоса. Много скоро вече бяхме далеч-далеч, на богомерзката планета Касилия. Заложих аукснис жверис в банката. Дори и не можете да си представите какви пари ми срещу него един Роджър Уейн.

— Дори много добре си представям — позволи си да се вмъкне в монолога Язон. — От порядъка на стотици милиарди кредити.

Сус почтително замълча няколко секунди.

— Прав си, Язон. Но аз тогава се заклех, че ще изкупя златния звездолет, каквото и да ми струва това. И го изкупих, когато Ямайка забогатя достатъчно от дръзките набези и победоносни войни.

— От убийствата на деца — добави Язон, — от грабежите на беззащитни търговски и туристически кораби, от завоюването на слаборазвити планети, с бластери срещу лъкове и стрели… И такива „подвизи“ ти наричаш дръзки победи?! — избухна Язон.

— Всичко това са само думи — отвърна невъзмутимо Сус. — Главното е резултатът. А пред мен стоеше задачата да събера на едно място колкото е възможно повече зло. И Ямайка се превърна в център на вселенското зло, който притегляше и притегляше към себе си цялата мръсотия, подлост и ненавист. Само погледни: всички най-жестоки и безпринципни хора са се събрали именно тук. Трябваше да се съберат.

— Изящно допълнение — оцени Язон. — А защо изобщо е необходимо да се събира всичкото зло на едно място?

Този сякаш невинен, във всеки случай много естествен въпрос принуди Стареца Сус дълбоко да се замисли. Върху лицето му даже се появи някакво подобие на обърканост.

— Не знам — изрече накрая той и като че ли беше искрен.

Какво пък, мисълта да се събере всичкото зло на едно мисло Язон вече бе чувал. Като че ли някой не много отдавна я беше формулира под формата на теория за интелектуалната асенизация. Още в дълбока древност е имало майстори, които са предлагали да съберат всички злодеи като урожай от нивите и да се унищожат с един замах. И тогава всички останали хора — добрите — ще си заживеят като в приказките! Очевидно се е предполагало, че на най-добрите заради добрината им ще се даде почетното право да изтребят злодеите.

О, тъмни звезди, нима и този пиратски пророк вещае от чуждо име?

— Кажи ми, Сус, да не възнамеряваш да изпратиш Ямайка в някоя друга Вселена и там да я замразиш под непроницаем слой лед? — подмилкващо се заинтересува Язон, пределно опростявайки задачата на събеседника си. — Отговори ми: да или не?

Объркането в погледа на Стареца Сус се смени със страх. Беше обаче малко рано да се радва, че е хванал крадеца за ръката и е разкрил самоличността му. Язон си наложи спокойствие, не започна да произнася напразно зловещото име: Теодор Солвиц. Нека той най-добре сам да си каже, а то човек не може да е сигурен как ще завърши всичко. Сус обаче упорито пазеше мълчание.

И Язон рязко смени тона, в духа на най-добрите си традиции.

— Извини ме. Може би малко рано започнах да задавам въпросите си?

— Раничко — съгласи се Сус. — Аз още не съм съобщил главното. Скоро ще се отвори рванаврът, и аз ще си отида. Аукснис жверис обаче ще остане. Така е угодно на боговете. А аз ще си отида и никога повече няма да се върна. Боговете предават Ямайка в ръцете ти, Язон.

— На мен? — искрено се изуми Язон. — А за какъв дявол ми е?

— Нали ти казах — рано е да се задават въпроси. Изслушай ме до края. Боговете са предначертали: следващият пазител на светинята ще бъде един безсмъртен, който няма да пристигне по съвсем доброволен начин на флибустиерската планета заедно с една млада зеленоока вещица. Ето, това е всичко.

— Искаш да кажеш, че боговете ти наистина са умеели да предсказват бъдещето ли?

— Не говори с такава ирония за боговете, Язон. Боговете са умели, умеят и ще бъдат способни на всичко.

— Глупости — рязко резюмира Язон. — Никой никога няма да е способен на всичко. А откъде ти можеш да знаеш всичко това, може би аз самият да съм Бог?

Сус помрачня.

— Не е моя работа да съдя за това. Аз съм само упълномощен да ти предам, че след заминаването ми ти ще станеш на планета Стареца Сус. Тоест те всички ще те считат за Стареца Сус. А за боговете ние сме само дежурни на смяна в този свят.

Последната фраза прозвуча много двусмислено. Язон реши да не я коментира, а вместо това само изрече неясния дори на него израз:

— Много приятно. Цял живот съм мечтал да бъда Стареца Сус.

После добави:

— Сега вече мога ли да задавам въпроси?

— Сега вече можеш.

— Кои са тези качърите?

— Не знам. Във Вселената е пълно с войнствени раси. Конкретно качърите не блестят с нищо оригинално.

— Може и да си прав. А кой е изградил този екран около Ямайка? И кога е станало това? Или и това не е интересно?

— Не, защо. Този екран е могъл да го създаде само един човек — Мисон. Още преди отлитането на Касилия. А го управлява самолично Морган. Куфарчето с управлението отдавна се намира у него.

— А Старецът Сус по правило няма достъп до него, така ли?

— Ти не разбираш! Аз имах и имам достъп до всичко, но никога не съм управлявал тази планета. Мнението ми го изслушват, а и няма как да не се вслушват в него. Но ако аз започна активно да се намесвам в политиката, в завоевателските полети на флибустиерите, във войните, не би стигнала никаква магия, за да оцелея. Флибустиерите са тъпи и жестоки.

— Дори и Морган? Тъп? Несправедлив си към него.

— Морган е изключение. Той удивително умен. Затова и аз се опитвах да му въздействам по друг начин. У нас възникна ментален контакт. Опитвах се да контролирам този човек, и понякога се получаваше много добре. Когато на планетата се появихте и вие, менталният ни контакт с Морган стана особено интензивен, дори и имаше и моменти, когато с него ставахме едно цяло. Това ми и позволи да ви спася.

— А капеланът?

— Спасението на капелана не влизаше в плановете ми.

— Ти разсъждаваш като андроид, като компютър! — избухна Язон. — Ти поне разбираш ли, какво е това любов? Способен ли си на някаква безумна постъпка?

— Какви странни въпроси ми задаваш, Язон. Свикнал съм винаги да разсъждавам и да постъпвам само по така, както са предначертали боговете.

— Достатъчно, Старец Сус, омръзна ми вече. Още повече, че и ти не си никакъв Старец Сус, аз съм Старецът Сус! — кресна Язон, усещайки така добре познатия му прилив на телепатическо вдъхновение.

И в този момент в Стената на пещерата се откри рванаврът.

— О, мрак пространствен! Нима аз самият мога сега вече да отварям и хипертунели?! — възкликна на глас Язон.

Сус нищо не отговори. Той само успя да прекрачи и потъна в черната бездна и миг след това прозорецът в хиперпространството се затвори. В огромната полуосветена пещера настъпи тишина.

— Можем ли да отлетим някъде с това нещо? — заинтересува се Робс, нарушавайки неуютната тишина.

— Мисля, че не — прецени Язон. — Нужно ни е и куфарчето на Морган.

— И нещо от багажа на Мисон — добави Мета. — Нещо ми е останало в главата от времето, когато изучавахме хитроумното устройство на това древно златно корито. В нея е предвидено кръстосано управление чрез пароли на всички системи.

— Тогава според мен това е капан — тихо произнесе Робс. — Вратите са затворени.

— А според мен не е капан — убедено възрази Доли. — Ако искате вярвайте, ако искате — недейте, но аз успях да прочета някои от мислите на този умопобъркан.