Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (24) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава пета

Планетата Одемира официално се намираше под протектората на Зунбар, но фактически дори си нямаше правителство, градове и промишленост, ако не се брояха веригата от дребни винарни. Одемира се славеше с виното си, особено с портвайна, хересите, мускатото и брендито. А въобще зунбарци я използваха предимно като огромен национален парк, където си отдъхваха любителите на горски разходки, риболов всякакви такива занимания, и накрая, главния одемирски деликатес — невероятно вкусната оранжева плесен от гладките стволове на тихолистите. Тук в течение на цялата година беше разрешен ловът на плодящите се с небивала скорост зверчета с ценна кожа с името бубузанти, чиито кожи се ценяха извънредно високо по цялата Галактика. Износът на живи бубузанти от Одемира беше абсолютно забранено, но контрабандистите-ловци проявяваха чудеса от хитрост и ловкост. Някои от тях намираха идиоти-купувачи за живата „бързоразваляща“ се стока, а други с тъп ентусиазъм си ги отнасяха по родните планети, където се опитваха да ги развъждат. Одемирските зверчета обаче не само, че не се размножаваха, но и със завидно постоянство при никакви условия не се съгласяваха да се хранят, в резултат на което естествено, умираха. Науката до този момент не бе успяла да обясни този феномен — нито зунбарската, нито която и да било друга.

А обитателите на самата Одемира имаха съвсем слабо отношение към науката. Те обитаваха планински хижи, също като диваци, имаха съвсем стопанство. Впрочем, сееха зърно и отглеждаха домашни животни. С най-висока култура се отличаваха местните майстори на виното, които си строяха къщите от глина. Заразлика от останалите одемирци, те не само че слушаха информационните предавания по радиото, но и обичаха да гледат видеопрограми. Съчетанието от примитивни условия на живот с големия обем външна информация беше довело до това, че на Одемира бяха извънредно популярни всевъзможни магьосници, шамани, знахари и прочие шарлатани, отдаващи се на окултни науки и претендиращи да знаят всичко. Строго казано, всеки коренен одемирец считаше себе си за малко вълшебник. Това проличаваше особено ярко след поглъщането на халба хубаво бренди или две халби също така хубаво пиво.

От малкия космодрум, построен, разбира се, от зунбарците, те тръгнаха пеш по една горска пътечка, която се виеше сред високите стволове и гъстите храсталаци. Въздухът беше необичайно свеж, и въобще гората действаше особено успокояващо. Чуваше се шум от листата, птиче многогласие, сухи клонки пращяха под нечии тежки лапи, понякога съвсем близо се разнасяше нечие ръмжене и грухтене… Язон си представи как Мета в този момент стреля наляво и надясно. Та нали и той самият още след като се бяха отдалечили само на няколко крачки от десатнтната ракета започна съвършено машинално да размахва пистолета около себе си. Морган им обясни, че местните зверове не нападат при дневна светлина и оръжието можеше да се прибере, но въпреки това Язон по пирянски навик още няколко пъти реагира съвсем еднозначно на непознатите звуци в крайпътните храсталаци.

Морган крачеше пръв, след него вървяха Доли, после — Язон. В края на процесията по тясната пътека беше Еди Хук. Морган го беше взел със себе си за помощник, и твърде вероятно, като лична охрана. Но за какво му беше да взема и Доли с тях?

На излизане от кораба заради нея се бе стигнало до доста неприятна сцена. Отначало едва бяха успели да убедят Мета да остане на борда на ракетата, тъй като Морган, кой знае защо, беше категорично против участието й в този странен полет на Одемира. Когато внезапно се изясни, че заедно с тях трябва да пътува и Доли, към предишните викове се добавиха и възмутените вопли на Робс, който не желаеше да пуска никъде любимата без себе си.

В този момент Язон бе изревал:

— Тишина!

И в настъпилата тишина изрече с нарочно зловещ, задгробен глас:

— Ако с мен или с Доли се случи нещо, а също така, ако в наше отсъствие посегнат на Мета или Робс, боговете ще направят така, че този кораб да се разпадне на парчета и само аукснис жверис ще ни приеме и четиримата в недата си и ще продължи пътя си по Вселената.

Това беше пълна импровизация, и при едни нормални условия би предизвикало бурен смях, като удачна или напротив, неудачна шега, но събралите се до шлюза на линейния кръстосвач „Конкистадор“ реагираха по един малко по-различен начин. Мета изтръпна, Доли захлупи лице, сякаш в очакване на удар, а всички застанали наоколо пирати, включително и Робс, в ужас се прекръстиха. И дори закоравелият циник Морган, след като направи пауза, също се прекръсти, а после тихо произнесе:

— Той е прав. Всичко ще бъде така.

След едно толкова сериозно заявление никой не можа да добави нищо повече.

Едва ли Морган наистина вярваше на подобни глупости — просто на него му беше особено необходимо да попадне на Одемира точно в такъв състав. По пътя главният флибустиер призна, че летят към негов стар познат — местен магьосник, който неведнъж му е помагал в сериозни дела. За първи път това се случило прпеди десет години, когато всемогъщият одемирец посъветвал пиратския вожд да измени маршрута и точно предсказал резултата на поредното безумно мероприятие. Трудно беше да не повярват в провидческия талант на магьосника, и Морган си бе поставил за правило да се съветва с него при всякакви нестандартни ситуации.

Той бе счел за необходимо да предупреди останалите, че при обръщението си към стареца трябва да използват „вуду“, но само това, не трябваше да използват никакви имена, името му трябваше да остане тайна. Язон веднага съобрази в какво е работата: в превод от староанглийския език „вуду“ означаваше тъкмо „шаман“, „магьосник“…

И ето че сега приближаваха към дома на великия вуду.

Магьосникът се бе оказал майстор-винар. Цялата околност на глинената му колиба беше осеяна с бъчви, а самят домакин се бе излегнал върху един диван пред видеоекрана, отпивайки нещо от дървена чаша и весело се хилеше на шегите на зунбарските актьори. Стаята беше направо просмукана от тютюн и винени изпарения. Доли дори се намръщи докато прекрачваше прага на полутъмното и задушно жилище.

На Язон му бяха достатъчни и петнайсет минути, за да разбере, че вудуто беше типичен мошеник и шарлатан. Знанията му по всички въпроси бяха практически нулеви, а ако понякога го спохождаха небивали прозрения, то това се получаваше най-вече под въздействието на алкохола. Разказът на Морган за златния звездолет и специалната мисия на Язон не впечатлиха особено стареца. Обаче когато Язон се опита да изброи името „Овен“ на няколко езика, магьосникът неочаквано реагира особено бурно на думата „окроткави“. Морган изпадна в крайна възбуда при това проявление, а Язон много бързо изясни, че старецът не разбира никакви други думи на егрисянски, и следователно, всичките му ръкомахания и забелвания на белтъците си бяха чист спектакъл, предназначен единствено за глупаци. Ролята на такъв съвсем доброволно бе поел Морган. Цинизмът му съжителстваше по един удивителен начин с почти детска наивност: след като веднъж вудуто бе познал бъдещето, значи винаги щеше да успява! Язон все пак не изключваше вероятността че преди десет години вудуто да е бил съвсем друг човек. Сред тежката атмосфера прегоряло и умопомрачителните глупости, която той бълваше, се долавяха съвсем жалките останки от бездарно изхарчен телепатичен талант. Доли явно го бе усетила с особена острота, защото направи опит да влезе във връзка с онази част от мозъка на вудуто, която още не бе претърпяла пълна деградация. Резултатът веднага стана ясен.

— Това момиче е вещица — със съскаш шепот съобщи вудуто. — Разкарай я, Хенри. Тя не трябва да се намира на един и същи кораб със светинята на боговете.

Морган го слушаше с оптъмняващ очи.

— И на този човек не му е чист късъмът — продължаваше набралият скорост вуду, прехвърляйки поглед върху Язон, допълнен от обвинителен показалец.

„Е, приятелче, ще ми развалиш работата! Хайде, стига, ти си изигра отлично ролята, сега си отдъхни.“ — каза си Язон.

Последните думи Язон се опита да ги внуши на вудуто, и изглежда, че се получи. Старецът млъкна, сякаш се бе задавил, и Язон побърза да развие успеха си:

— Няма ли с какво да разкваси гърлото си човек тук?

Оказа се, че не само имаше с какво, но и беше също така необходимо. С това официалната част на посещението завърши, а неофициалната включваше задължителния тост „за прозрелите и зрящите в мрака“, а затова не по-малко задължителната дегустация на няколко изискани сортове ароматично бренди. Вуду умееше да го произвежда по-добре от всички на планетата, с което особено се гордееше. Самият старец, въпреки напредналите си години, взе най-голямо участие в дегустацията, а след това заспа, без дори да изпрати гостите си. Добре че преди това успя да им връчи като подарък три бъчонки с най-знаменитото си бренди. Две от тях бяха със сравнително скромен размер — човек лесно можеше да ги носи под мишница, докато третата, която съдържаше най-малко петнадесет литра; единствено Язон се съгласи да я мъкне до кораба. Не че беше особено тежко, просто беше страшно неудобно за носене. Както и да е, собственото имане не тежи.

Половината полет прекараха в тишина. Изпитият алкохол клонеше към сън. На пулта за управление поставиха Хук, понеже беше най-трезвият от приъастващите. Доли, разбира се, не беше дори близнала от брендито, но не й влизаше в работата да започва разговор в такава ситуация.

Морган накрая проговори:

— Е, какво мислиш да правим по-нататък?

— Това е ясно, но имам един страничен въпрос. Може ли да изпратим и Робс с Доли?

— Това не е въпрос, Язон. Можеш да изпратиш с тях ако искаш и Мета.

— Мета? — Язон се хвана като удавник за предложението му.

— Шегувам се, разбира се — веднага отговори Морган. — Просто в момента ме вълнуват съвсем други неща. Като например как да измъкнем колкото може по-голям откуп за момичето ни.

И наистина, беше ли способен един флибустиер да разсъждава по друг начин? А на Язон дори и не му беше хрумнало за този очевиден вариант. Как да му отговори? А трябваше да го стори колкото е възможно по-бързо.

— Хенри, но нали вудуто те посъветва да се избавиш от вещицата, за да не стане беда. Някак си не е хубаво в такъв случай да се опитваш и да извлечеш парична изгода…

— Паричната изгода е добра при всички случаи — твърдо произнесе Морган и Язон разбра, че по-нататъшната дискусия на тази тема е безполезна.

А Морган вече бе на вълната на вдъхновението.

— Момиченце, я ми кажи колко милиончета е готов да отброи за теб татенцето ти? — обърна се той към Доли. — Колко струваш?

Трябваше да се отдаде заслуженото на младата зеленоока вещица, която дори не мигна при въпросите му. Двата месеца на тежки изпитания не бяха минали напразно. Тя бе израснала и се бе закалила в духовно отношение при общуването си хора, за които жестокостта беше висша проява на доблест.

— Мисля, че за това трябва да поговорим с баща ми. Мен лично ме устройва всякаква сума.

— А мен лично — не — изхили се Морган. — Тоя Роналд Сейн е богата измет. Какво ще кажеш, Язон, ако почнем да се пазарим от три милиарда, и се спазарим на един? Имай предвид, половината от печалбата е твоя.

Морган откровено се стремеше към скандал в очакване на бой, на девичи сълзи, крясъци, безумни постъпки. Защо? Язон предположи, че необходимостта да се подчинява на волята на неведоми богове или дори на собствения вътрешен глас беше крайно неприятна за флибустиера. Подчинението не спадаше към навиците на Морган. Затова и бе изпаднал в гняв, затова и се бе опитал да спечели в дребните неща, след като нямаше сили да промени главното.

Язон и Доли се сдържаха с последни сили, разменяйки телепатични импулси. Сега се чакаше достоен отговор от Язон. Трябваше не просто да спори, а да постави на място самозабравилия се пират.

— Хенри, когато искаш откуп в замяна на заложници, не е прието да се пазариш — започна спокойно и разсъдливо той. — Това е дребнаво и глупаво. Ти имаш в ръцете си човек, чийто живот е безценен за друг човек. Затова и ти сам назоваваш цената и държиш на нея докрай. Не бива да се изпада и в друга крайност — да се искат чрезмерно високи суми. Колкото е по-неизпълнимо искането, толкова е по-голяма вероятността, че от другата страна вместо пари ще дойде някаква бомба с часовников механизъм или група невидими роботи-командоси. Препоръчвам ти да не искаш повече от половин милиард. Имай предвид, че аз се отказвам от дяла си в името на общия успех на делото.

— Е, Язон, та ти няма начин да не си се набъркал и покрай тероризма! — с уважение възкликна Морган.

— Да, Хенри, и не с такъв дребен, към който се опитваш да ме тласнеш в момента. Затова ето единственото ми условие: преговорите водя единствено аз. Надявам се, най-после си проумял, че съм и по-стар и по-опитен от теб?

Морган премълча. После се извърна към илюминатора и загледа звездите, след които вече растеше пурообразното очертание на „Контистадор“.

Първото нещо, което Язон направи след като се прибра в каютата си, беше да отвори една от бъчонките и внимателно да налее в две чаши тъмно ароматно бренди за себе и за Мета.

— Да пием, любима, за нашето момиче. Можеш да считаш, че вече е спасена. Утре сутринта ще бъдем на зунбарска орбита.

Доли стоеше до тях и удивено мигаше със зелените си очища.

— Ами татко… парите… а ако полицията?… — Тя окончателно се обърка и млъкна.

— Преговорите ще водя аз — каза Язон, полагайки ръка върху слабичкото й рамо. — Какви езици владее баща ти?

— Есперанто, английски, датски — дапочна да си припомня Доли.

— А някакъв по-рядък?

— Сега, сега, само да си спомня… Ето! Полски!

— С полския не съм много на ти — въздъхна Язон.

— Тогава гръцки? — предложи Доли. — Той може мъничко и на гръцки…

— Става — усмихна се Язон, — и аз такова, мъничко. Ще се опитаме да посъзаклятничим на гръцки. Две-три фрази, не повече. Повече дори е опасно — може да възникнат подозрения. Добре, не се безпокой Доли, всичко ще мине добре.

Преходът от Одемира до Зунбар траеше един нощен полет на средна междупланетна скорост. Можеше да стигнат и по-бързо, но Морган не бързаше. Искаше му се да се наспи преди отговорната операция. Той дори и притеглянето на кораба бе намалил от 2,5 до 1,5 g. И това също беше чудесно: към края на третия ден Доли вече едва се държеше на краката си от претоварванията, а също се налагаше да бъде във форма. Робс поради младостта си нямаше проблеми със съня, а истинската кралица на претоварванията, Мета, както се струваше на Язон, беше способна да спи съня на младенец дори и при 20 g.

Единствено само Язон не мигна тази нощ. Той написа дълго и много подробно писмо на Роналд Сейн. Трябваше да му обясни всичко до последната подробност и да убеди преусяващия зунбарски бизнесмен в изключителната важност на молбата си. От това, доколко удачно се получеше това рисмо, сега зависеше прекалено много. Да, разбира се, Язон искрено се радваше, че баща и дъщеря отново ще се съберат заедно, но не това беше сега най-главното. В края на краищата момичето също можеше да лети на Пир. Кой знае, можеше и да й хареса. За Робс можеше изобщо да не се притеснява, скука там той нямаше да изпита. И бащата на Зунбар щеше да преживее още един месец разделен от Доли. Шансът обаче, който сега благодарение на обстоятелствата се представяше на Язон, беше толкова примамлив, че си струваше да рискува заради него.

Той не сподели с никого за новата си идея, която му беше хрумнала по пътя за Одемира и обратно, дори и с Мета. Нека всички узнаеха за това после, когато най-ужасните вълнения останеха зад гърба им. Та нали в действителност той съвсем не беше уверен в успешния край на утрешната операция.

Да разчита на здравомислието на Сейн само защото фамилното му име именно така се превеждаше на староанглийски? Да разчита на невмешателството на полицията, чиито шефове дори и на най-цивилизованите планети често се оказваха тъпаци над тъпаците? Да разчита на последователността и логиката н поведението на Морган, който понякога ставаше абсолютно непредсказуем, бесен и кръвожаден? На нищо подобне не биваше да се разчита. А това значеше, че на всеки етап на смяна на преговорите можеше да изникне безпорядъчна стрелба. Защо Язон все пак се реши? Вероятно, интуицията му подсказваше нещо. Главното обаче в случая беше неизтребимият му хазарт на играч, който вземаше връх над всякакви скучни доводи на разума.