Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (20) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава първа

Жълтеникавобял, също като човешки череп, безок и с отвратителен блясък, дузиноногът с неочаквана пъргавина се изкатери по фалшборда и като се закачи с дългото си пипало, облепено навсякъде със смукала, увисна на перилата. Арчи за всеки случай го бодна с електроразрядното копие, но упоритата морска твар, макар и сгърчила от токовия удар, падна не във водата, а на палубата. Наложи се със същото копие да го избутат в отвора на щормовия портик.

Кърк наблюдаваше целия процес, като държеше дузинонога под прицел и беше ясно, че с последни усилия се сдържа да не стреля в него.

— Ето, виждаш ли, Кърк, за това ти и говорех — колкото сме по-близо до Епицентъра, в толкова по-гъсти потоци се днижат тия молюски.

— И не са агресивни?

— Засега не. Този се изкачи на борда по-скоро от любопитство.

— Аха, любопитствал е колко ли кръв съдържат телата ни — мрачно се пошугева Кърк.

— Е, ако му бяхме позволили, щеше да ни засмуче — съгласи се Арчи, — но самият не беше агресивен.

— Големи теоретици сте — измърмори Кърк. — Колко остана до Епицентъра?

— Не повече от пет километра — отвърна Арчи.

Времето беше превъзходно. На небето нямаше и следа от облаче, морето беше тихо, сякаш нямаше нищо общо с с такава огромна шир, а си беше някакво скромно езерце. Слънцето припичаше. Всичко обаче можеше да се промени за миг — кой не познаваше коварния пирянски климат! До този момент обаче метеорологичните условия бяха благоприятни и не им се искаше да изтърват удобния момент.

След неотдавнашното изменение на релефа във връзка с последното крупно земетресение епицентърът на телепатическата активност на пирянските организми, наричан за по-кратко Епицентър с главна буква, отново се бе оказал почти на сушата: само на двадесетина километра от най-близкия крупен остров. А и океанското дъно тук се бе издигнало до такава степен, че един трениран човек можеше да се добере до него без акваланг. За това не ставаше дума, разбира се. Само един луд би се осмелил да се гмурне в пирянския океан без брониран скафандър с висша защита, още повече на такова място.

Районът беше удивителен! Епицентърът, много отдавна открит от Язон с помощта на самоделен, набързо конструиран тогава телепатически пеленгатор, нито веднъж не бе променял географските си координати, каквито и катаклизми да бяха сполитали региона. Нито дори и за секунда не бе мърдал, сякаш бе прикован (макар това да бе невъзможно) към уникалното течно ядро на планетата Пир или към някаква магическа точка на синхронна орбита в космоса. А оттогава много неща бяха се случили. Първи беше ядреният взрив, задействан по заповед на Кърк в морските дълбини, погребал загадъчната пещера заедно с целия остров. По-късно се бяха случили няколко по-слаби земетресения, предизвикани от вулканичните изригвания на съседните острови или под водата. И накрая, бе избухнало последното, най-крупно според спомените на болшинството пирянци, земетресение, предизвикало цунами и унищожило неотдавна построеното предимно за научни цели морско пристанище. Главният изследователски кораб „Вонг“ с безценно оборудване на борда в този момент за щастие бе лежал на дрейф достатъчно далече от брега и бе оцелял.

Сега се отдалечаваха от него на бързоходен плоскодънен катер Кърк и Арчи. Такъв крупен морски съд не можеше да се приближи до Епицентъра — скалистите придънни скали и кораловите рифове сега бяха като сигурни стражи на това пагубно място. Кърк искаше лично да се запознае с резултатите от последните разчети на младия учен. А и не беше лошо вождът на Света на смъртта да надзърне още веднъж в зловещите глъбини. Много неща можеха да се видят в такава прозрачна и тиха вода, като едновременно с това се заредеше с нова порция ненавист. А то в последно време животът нещо съвсем беше заспал. Не беше това на добро, ох, не беше на добро! Нима това е сериозно занятие за истинските пирянци: пострелят от време на време около космодрума, или пък да поразчистят подземния транспортен тунел, където през шлюзите и вентилационните шахти периодично се промъква всякаква шаваща гмеж, или пък отскочат до джунглите за някой нов образец зверове. Несериозна работа. Учените заплашваха да станат болшинство на планетата. А там, където бойците ставаха малцинство, победата никога не стъпваше.

Така си говореше сам ветеранът на пирянските баталии Кърк докато се приближаваха към Епицентъра, който си беше все така загадъчен и недостъпен.

Не можаха обаче да видян нищо. Дори и не им се удаде да се приближат достатъчно. Даже и Арчи, който авторитетно бе разсъждавал за плътността на потоците главоноги, се оказа пеподготвен за случилото се.

Та нали само допреди секунди се бяха носили по тихите сини води, в които от време на време се мяркаха противните бели твари с по дванадесет пипала, и изведнъж… Катерът само за миг се оказа като сред вряща супа, ако не и каша, от тези твари.

— Пълен назад! — заповяда си сам Арчи, без да чака заповедите на Кърк, хвърли се върху лостовете и направи рязък завой.

Тъкмо навреме. Кърк едва ли беше способен да издаде каквато и да било команда. Седовласият гигант в кратките мигове между залповете можеше най-много да даде команда: „Огън!“. Той стреляше по облепилите корпуса на кораба твари от два пистолета едновременно. Молюските се пръскаха на десетки парчета и падаха обратно в морето, но нови и нови потоци бели твари шляпаха с отвратителен звук от перилата върху палубата.

— Стреляй с електроизлъчвателите! — молеше го Арчи, който вече се бе включил в сражението. — Ще потопиш катера, Кърк!

Плазмените пистолети не само изпичаха недобитите гадини, но и почти напълно рушаха фалшборда на катера на участъците, където се водеше особено интензивен огън. Всичко вече димеше и пращеше, изглеждаше, сякаш самата палуба бе погълната от езиците на пожара и катастрофата е неизбежна. Накрая Арчи обаче беше принуден да признае правотата на Кърк — ако не беше безмилостната стрелба на Кърк нямаше да се спасят от чудовищата и да се добеат до чисти води. Дузиноногите се бяха отказали да преследват обгорелия и опушен, целия в пробоини, катер, едва на десетина километра от Епицентъра.

— Ето — така резюмира щастливият Кърк, докато изтриваше потта от челото си и присякайки върху пожарния саднък. — Пък ти с твоята наука все ми бърбориш, не трябвало да се воюва, та не трябвало.

— Нищо такова не говорим — обидено му възрази Арчи. — Просто трябва не само да се воюва, но и да се мисли с главата. Тогава всичко се получава както трябва.

— Ето — недоволно изръмжа Кърк, — до този момент Язон ни пълнеше главата с глупости, че трябва да живеем в мир и дружба с всички шипокрили, сега и ти… Слушай — възкликна той изведнъж, — какво мислиш за вчерашното съобщение, прието по телепатическата връзка?

— Мисля, че е нанълно сериозно. Узнахме много важна информация за Язон и Мета, за флибустиерите, за безумната им Ямайка, за самия Морган. Най-важното е, че вече няма и съмнение, че Язон и Мета ще се върнат. И че по принцип можем дори и ние да полетим при тях.

— Ами ако предположим, че всичко това е нечия мистификация? — предположи Кърк. — Та нали досега никой не е използвал такава връзка. Колкото планети съм посетил през целия си живот, не съм попадал на такова нещо.

— Има много неща на света, Хорацио, които дори и мъдреците ни не са сънували — замислено проговори Арчи.

— Това какво, да не са стихове? — почти изплашено запита Кърк.

Наверно, пирянцинът беше изплашен най-много от това, че в паметта му бе изплувала думата „стихове“.

— Аха — кимна Арчи. — Това е Шекспир. В училището на Юктис го учим.

— Ето, виждаш ли, много е глупаво да се мисли, че нещо не съществува само защото не си се сблъсквал с подобно нещо.

Пистолетът на Кърк вече гледаше право в гърдите на Арчи. Имаше си хас — да наричаш глупак първия човек на планетата.

— Извинявай. Все не мога да свикна, че за вас всяка критическа забележка е вече проява на агресия. Исках просто да кажа, че ето например Миди още от детските си години използва такава връзка. Само че аналогични абонати като нея във Вселената са много малко, ето че и никой не знае почти нищо за телепатическата далечна връзка.

— Почакай, почакай — възкликна Кърк, — а защо по-рано е криела способностите си?

— А защо ти продължаваш да криеш, че си безсмъртен? — отвърна с въпрос на въпроса Арчи.

Пистолетът отново се озова в дланта на Кърк, но това беше по-скоро от неочакваност, и той бързо прибра обратно в кобура любимата си блестяща играчка.

— Миди да не чете мисли? — досети се Кърк.

— Без проблеми — каза Арчи и притвори очи, подлагайки с наслаждение лицето си под слънцето, сякаш се печеше на плажа. Както на всички хора от планетата му, кожата на Арчи беше много светла, почти бяла, и лекарите не позволяваха на юктисианците да се излагат продължително време на слънце.

— А дали твоята Миди ще успее да надзърне в нечии мозци, като ни помогне да победим Пир? Да кажем, да промете какво се върти из мозъците на дузиноногите?

— Боя се, че у тези молюски терминът „мисли“ много не подхожда, но по принцип това е идея. Кърк, ти си страхотен! Как не ми хрумна досега!

— Виждаш ли — злорадо каза Кърк. — А ти стихове ще ми четеш! И си ми бил учен.

На хоризонта вече се показа големият изследователски кораб „Вонг“. Двата съда бързо се сближаваха, и от високата палуба весело им махаха с фуражки. Не беше минало напразно плаването, имаше какво да разкажат.

Кърк внезапно се сети, че от доста време се канеше да го попита за едно нещо.

— Арчи, а твоята фамилия — Стоуър, — има ли нещо общо с планетата на Стоувър? Спомням си, Язон как ни пълнеше ушите с басни за тамошните напълно безобидни мимикриращи паяци. Заплашваше да ги завъди на Пир под вида на учебно пособие с възпитателна цел: свиквайте, момчета, не всичко, което изглежда страшно на пръв поглед, наистина е опасно за здравето.

— Чувал съм и за такива паяци, Кърк. А изобщо, ако семейната ни легенда отговаря на историческата истина, планетата наистина са нарекли на дядо ми Ник Стоувър, който я открил. Но аз самият никога не съм бил там. Не ми се е налагало. А сега, казват, от любимото място на ловците от цялата Галактика по инициатива на еколозите са я превърнали в огромен музей-резерват. Там обитават почти половин милион видове животни — повече, откакто където и да било другаде.

— А при нас колко са? — запита Кърк.

— А това до този момент никой не е успял да определи. Нали знаеш, мутациите следват една след друга. Но мисля, че все пак са по-малко…

Котерът вече беше толкова близо до кораба, че не стана ясно защо извикаха Кърк по канала за аварийно извикване.

— Да не се е случило нещо?

— Да — отвърна Стан. — Новата позната на Язон, младата Доли Сейн, отново е влязла във връзка с нашата Миди. След половин час примерно тя ще се постарае да направи така, че да се свържем директно с Язон динАлт.

— Не разбирам — каза Кърк.

— Аз също не разчирам — съгласи се Стан. — Но Язон помоли да присъстваш лично при разговора.

— Е, какви са проблемите? — осведоми се Кърк, качвайки се на борда на кораба, като се обърна лично към Стан.

— Проблемите са такива, че трябва спешно да отлитаме в града, тук ще смущенията са много силни.

— Да летим — съгласи се Кърк. — И без това достатъчно поплавах днес.

Стан огледа опушените му ръце и изведнъж възкликна:

— Ха! Виж, едно пипало е залепнало да ръката ти.

— Каква гадост! — изръмжа Кърк и понечи да откъсне уютно залепналия къс пипало.

— Не трябва — посъветва го Арчи. — Нека с него се заеме Тека. И по-добре още докато сме на път. Хич не ми допадат мъртви пипала, дето така здраво са се прилепили към човешката кожа. Тоест, доколкото разбирам, то не е съвсем мъртво. А това вече представлява интерес и за самия Бручо.

— Добре, отлитаме — махна с ръка Кърк, като добави: Ама пари тая гадост! Как не съм го усетил по-рано?

— Разговорът беше интересен — усмихна се Арчи Стоувър.