Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (35) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава шестнадесета

Дузиноноги, ланмари и гигантски урченоиди със стърчащи игли повече от мет се държаха много странно. Отначало инстинктивно се хвърляха срещу непознатия обект, нарушил неприкосновеността на изконно принадлежаща им акватория, но после, сякаш усетили нещо, признаваха чужденеца за свой и предпочитаха стремително да се отдалечат. Мисон не полагаше никакви усилия да разгонва подводните зверове, за което съвсем искрено бе доложил на Морган. Той въобще се занимаваше само с това, да разърта кораба с мислени команди — вътре нямаше нищо дори далечно наподобяващо щурвал — и се движеше строго по пси-пеленга в пълно съответствие с препоръките на Язон. Проходите между кораловите рифове често се оказваха теснички за габаритите на звездолета, но и тук нищо не се искаше от Мисон. Противометеоритните оръдия се включваха автоматично и превръщаха в прах бодливите монолити, която дълго се кълбеше по дъното. Видимост в тази обстановка нямаше никаква, но пси-пеленгът нито веднъж не подведе: източникът на телепатичните вълни на ненавист беше вече съвсъм близо.

Накрая Язон ги посъветва да спрат. Морган преведе това пожелание във формата на заповед, и когато постепенно цялата мътилка се утаи, предните камери на „Овен“ зафиксираха достатъчно широк вход в подземната пещера. Тъмнината, която чернееше вътре, изглеждаше по-мастилена и от междузвездната.

— Господа — обади се Мисон, — а вие уверени ли сте, че този ваш златен кораб действително защитава от всички видове излъчвания?

— Абсолютно съм уверен, Пиер. Пробвали сме го. И ще ви кажа и още нещо: златното покритие защитава срещу струята дори и на високотемпературната плазма, от ядрени реакции и директното въздействие на молекулярните деструктори. Всъщност, на този кораб може да се потопите не само в гърлото на вулкан, и във вътрешността на която и да е звезда! Така че по-смело, маестро. Включвайте най-мощния прожектор, и напред! Там има много интересни неща.

— С Бог напред! — каза Морган.

Мощният лъч на прожектора изтръгваше от мрака грапави стени, облепени от рачета, водорасли, дребни членестоноги. А отпред зееше все същият зловещ черен провал. Местното население се оказа по-свирепо — и как по-точно да се нарече? — безпринципно, що ли. За тях вече нямаше нищо свято. Дори непробиваемото по определение златно покритие тук го имаха за някакъв съвсем обикновен обект за нападение. Тварите атакуваха, запълвайки целия екран, после се отдръпваха, сразени от защитните системи, отново нападаха, и само по отчетливо предаваните звуци можеше да се съди за действителното им количество. Количеството беше порядъчно, докато виж, качеството…

Язон не знаеше как да охарактеризира тази мерзост, просто до този момент не се беше сблъсквал с подобни видове. Много вероятно би било Бручо с интерес да ги внесе в своя вече толкова години изграждан класификатор: безоки змиевидни риби с акули пасти, безоки костенурки с по четири зъбати глави вместо крака и две хищни пипала вместо глава и опашка, безоки членестоноги уроди, напомнящи въшки и мокрици с размер на голям пес. Ставаха все повече и повече! Колко позната картина!

Язон нямаше намерение да проверява интензивността на телепатическата вълна, не му се щеше да подлага на излишни изпитания издръжливостта си, силите му трябваха за после. Той отрано бе изградил една мощна пси-бариера в ума си по една отдавна отработена собствена методика. В случай на възможен контакт щеше да се наложи да я изключи, разбира се. Но само в такъв случай! Нали изпитанието обещаваше да бъде особено нелеко.

Звездолетът с мляскане, пляскане, скърцане и стържене си пробиваше път сред налитащите от мрака ята безоки нечисти сили, и Язон вече се догаждаше как ще свърши това. Епицентърът можеше да се намира под земята, под водата, в облаците, дори и в междузвездното пространство — и все щеше да си бъде Епицентър. Огромна зала с губещи се в мрака стени и таван, а над изхода от тесен коридор вечно шаващите гигантски и страшни стъбла, а може би червеи или корени, или пипала, излъчващи ненавист в сгъстен вид. И потокът от тази ненавист ще бъде толкова мощен, че преградата, която Язон бе поставил за себе си, най-вероятно нямаше да издържи.

През време на придвижваването им по тунела прожекторът описваше кръгове, и в един определен момент стана много ясно: къде се намират краищата на стените, къде — изходът в голямата чернота, в която и на най-мощният лъч беше съдено да се изгуби.

— Какво трябва да открия? — запита изведнъж Мисон, и в гласа му отчетливо прозвуча паника, той явно не искаше да продължава напред.

— Не знам, Пиер — някак си виновно откликна Морган. — Първо трябва да видя всичко до край.

— Ами ако край няма? — съвсем резонно запита Мисон.

Морган потръпна от такъв страховит въпрос, който сякаш бе изригнала черната бездна, и се обърна към замълчалия Язон.

— Хей, брател, какво трябва да види там? Обясни ни конкретно.

„Ето, това е — помикли Язон, — щом един флибустиер те нарича брател и те моли да обясниш конкретно, значи вече за него си напълно свой. Сега в никакъв случай не може да се бяга от отговора, да се прави човек на глупак. Остава ми да импровизирам. Какво пък, не ми е за пръв път.“

— Пиер, чувате ли ме? Мисля, че сега трябва да намерите нещо, което притежава свойствата на абсолютно черно тяло. То е там, в дълбината, няма начин да не го забележите…

Защо беше казал точно това? Интуиция? Навярно интуиция…

А звездолетът през това време вече навлизаше в просторната пещера, като прожекторът или бе угаснал, или светлината му потъваше нацяло в пустотата, затова пък цялата грапава повърхност неочаквано засия с жълто-оранжева топла светлина. Обаче мърдащата навред нечиста сила при това, колкото и да изглеждаше странно, се превърна в мъртвешко-синя. Дебелите, сякаш колони на древен храм, стволове се сгърчваха в спирали, трепереха, вибрираха, израстващи отникъде и порастващи наникъде.

И в този момент Язон усети небивало, чудовищно по силата си давление от злоба, сякаш пси-бариерата в мозъка му и златният корпус на звездолета за известно време се превърнаха в едно цяло. Напрежението растеше, и това не можеше да не продължава безкрайно дълго. Още повече, че „Овен“ продължаваше движението си в дълбините на пещерата.

— Виждам!!! — закрещя изведнъж Мисон с глас, обзет от възторг и ужас. Това беше гласът на безумец. — Сега ще го уловя…

Натискът върху мозъка на Язон в този момент отслабна, да не каже, че изчезна напълно. А всички камери едновременно изчезнаха от строя. Очевидно, същата участ постигна радиоантените, звуковите датчици, и дори пси-транслаторите. Тоест всяка връзка със звездолета „Овен“ прекъсна напълно.

Малко по-късно, когато двамата с Морган превъртаха предвидливо направения запис на една камера във вътрешността на „Овен“, успяха да видят че за някакъв миг преди настъпването на абсолютния мрак и тишина Мисон бе протегнал ръка и дръпнал някакъв лост. На Язон този лост не говореше нищо, а и нямаше как, защото и той самият не знаеше за какво служи. Но последните думи на Мисон: „Сега ще го уловя…“ обясняваха много. Само че кой кого бе уловил?

След като внимателно проучиха записа, те пробваха да се свържат с външните видеодатчици на звездолета. Безполезно. Нямаше никакъв сигнал. Тогава Морган превключи на информация от други точки на планетата. Полиекранът на канонерката позволяваше да се показват едновременно само четири фрагмента, и се наложи доста дълго да превъртат кадър по кадър, преди да стане съвършено ясно: военните действия бяха прекратени на цялата територия на Пир.

Язон не вярваше на очите си, не искаше да вярва. Но фактът си беше факт.

Морган влезе във връзка с някоалко произволно избрани командири на звена, като ги запита какво става.

— Тия уроди престанаха да нападат — докладваха едни.

— Всичкото звер се покри — докладваха втори.

— Това е пълна капитулация — осмеляваха се даправят изводи трети.

„О, високи небеса! — възкликна мислено Язон. — Нима интуицията този път ми измени? И аз, самият аз им подсказах пътя към победата?“

— Язон — подмилкващо проговори Морган, — разбираш ли изобщо какво става тук?

— Смея да се надявам, че да. Ние победихме. По-нататъшната съпротива на планетата Пир е невъзможна.

— Да допуснем — каза Морган. — Но къде е тогава Мисон? Къде е аукснис жверис? Къде е накрая обещаната от теб безценна вещ?

— Всичко е там в пещерата — невъзмутимо отговаряше Язон. — И сега вече няма никакъв плоблем да върнем този звездолет на борда на „Конкистадор“. А това, че Мисон е пипнал предназначената за нас плячка няма и съмнение, та нали именно и затова прекратиха съпротавата по цялата планета.

Морган го изгледа с недоверие. Откъде можеше да знае, че Язон в момента говореше почти чистата истина. Почти. Защото на практика Язон нямаше никаква представа за каква плячка става дума. Но връзката между постъпката на Мисон и капитулацията на Пир беше повече от очевидна. Хвърлянето на атомни бомби върху Епицентъра се бе оказало повече от глупаво, а виж, въздействието на част от арсенала на „Овен“ се бе оказало далеч по-ефективно.

— Значи той сега ще се върне, така ли? — запита Морган.

— Трябва да се върне — отвърна Морган.

— Тогава защо го няма още?! За това време можеше да се върне три пъти.

Язон погледна часовника си и изящно го поправи:

— Два пъти.

— Какво значение има броят? — озлобено изригна Морган. — Нещо ми се виждаш прекалено спокоен, друже. Имай предвид, че акодо пет минути Пиер не се върне, отиваш лично да го измъкнеш оттам.

— И ще отида — отвъна му спокойно Язон. — Аз така и така съм решил да влизам там. Само че бих предпочел да го направя с Мета. Имаш ли възражения?

Морган мълчеше изумено.

— Ти не разбираш, Хенри. Опасността повече не съществува. Нито на сушата, нито в морето, никъде. Разреши ми по този повод да изпием по чаша бренди и стрелнем в небесата от най-тежкото оръдие на тази канонерка. Имало е на времето една такава древна традиция да устройват салюти по случай победата.

— Знам — изсумтя Морган. — Нали постоянно го правим. Защото почитаме древните традиции. Давай салют! А аз отивам за чашите.

Язон даде девет изстрела, като точно гледаше да спазва паузите между отделните гърмежи.

Това беше условения знак между него и Кърк.