Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (5) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава пета

Язон се огледа и забеляза, че мъжът в бяло не им обърна абсолютно никакво внимание и влезе в най-близкия магазин. Ха сега де. Такъв внезапен преход на качеството на проследяване беше съвсем неочакван. Впрочем други сътрудници на вражеската служба наблизо не се забелязваха. Нямаше време обаче да се предават на каквито и да било размишления и удивления на тая тема: та нали Мета, без да се оглежда и без да понижава темпото, се бе отдалечила значително по улицата. Без да съзнава какво става, Язон се втурна подире й. Бягането подир пирянка е дело изобщо неблагодарно, още повече в непознат град. Той страшно се боеше да не я изтърве от погледа си, но кой знае защо още повече се страхуваше да я извика. Струваше му се, че да произнася името й на глас на това място, което можеше да гъмжи от тайни агенти на дарханските специални служби, беше немислимо и убийствено.

И той затича, блъскайки се в сергиите на търговците с играчки и плодове, връхлитайки застаналите разсеяно по ъглите на къщите леки като изсушени от слънцето старци и жени в полумаски, закриващи долните части на лицата им, също както у хирурзите, закачайки се за стълбовете с осветителните тела, за да не изгуби равновесие при резките завои, подхлъзвайки се в лепкавите локвиу, разритвайки празните кашони, нахвърляни покрай задните врати на магазините, и разгонвайки странните, много странни почти голокожи местни котки с дълги крака. Непрекъснато повтаряше една от немногото му познати дархански думи:

— Мут асиф! Мут асиф! (Прощавайте! Прощавайте!)

Слънцето вече се бе скрило за хоризонта и мракът стремително нахлуваше в града. Фенерите икономично светеха с половин натоварване, а тук-таме започналите да крещят ярки реклами не осветяваха пътя му, а само го заслепяваха, като увеличаваха риска съвсем да изгуби единствения ориентир — ярко-синята, а сега, във вечерните лъчи на гаснещото небе изглеждащата виолетова стройна фигура на Мета в лек десантен комбинезон.

Тук междувпрочем се носеха какви ли не дрехи, така че външният им вид едва можеше да удиви някого. Комбинезоните им изобщо не привличаха ничие внимание, както не обръщаха внимание и расата и вечерните рокли, на ватените халати и ефирни туники, на грубите брезентови комбинезони и на ярките военни мундири. Впрочем, болшинството граждани носеше все пак дълги, светли свободни и най-често бели дрехи, които покриваха практически цялото тяло. А многочислените туристи изпъкваха сред тълпата с потниците и шортите си. Това беше пределно допустимата степен на разголване на улицата. Каквато и жега да връхлетеше града, разсъбличането до плувки и бикини се разрешаваше само на плажа.

В този момент пред него се откри и самият плаж.

Тясната и криволичеща уличка изведнъж рязко се спусна надолу, и пред него, между града и небето, блесна светлата ивица на морето. Сега вече Язон беше уверен, че непременно ще настигне Мета, и затова не ускори крачка, а точно обратното, забави темпото, с едничката мисъл да си поеме дъх. Температурата в близост до водата сякаш бе спаднала, а и вече мракът гъстееше; зноят си отиваше със слънцето.

Покрай тротоарите и на двете страни на улицата се точеха глухи високи огради, бели и чисти, сякаш изрязани от захар, а вратите на тези огромни резиденции очевидно извеждаха на морето или на магистралата, защото редките плътно прилепнали и все така бели вратички по оградите почти не се забелязваха от улицата. Общо взето, Мета повече нямаше къде да се крие. А и от какво да се крие? Това беше някаква налудничава история.

Мета седеше на пясъка, до ивицата на самия прибой, обхванала коленете си с ръце, и безучастно гледаше зеленикавите зайчета, бягащи по тъмносинята вода. До нея на пясъка се търкаляше приотворената й чанта, а до нея — мобилният й телефон. Очевидно, канеше се да го търси в ефира. Това беше много трогателно, разбира се, но защо не го направеше с пси-предавателя? Радиосигналите се засичаха далеч по-лесно, а тук сигурно прослушваха целия ефир да ги засекат.

— Мета, какво става? — запита я той, като я приближи.

Тя дори и не се обърна при гласа му.

— Нищо. Просто ми омръзна всичко. Уморих се, разбираш ли.

— Не разбирам. Та ти си пирянка.

— Да, пирянка съм. Но освен това съм и жена, а вие, мъжете, не никога не искате да го разберете! Никой не иска да го разбере! Жените понякога изпадат в истерия, особено когато продължително време ги заставят да правят нещо, което не желаят. Ти ми забрани да стрелям на тази планета. Подчиних се. Поне не ми забранявай да избягам.

— От кого? — Язон беше като зашеметен от думите й.

— От самата себе си — избухна Мета.

И в този момент Язон видя от кого. Със страничното си зрение той продължаваше по навик да следи тесния проход между оградите, извеждащ на плажа, където междувременно се бе появил високият млад брюнет с мургаво лице и в белоснежен костюм. Разбира се, тук всички бяха смугли, с изключение само на току-що пристигналите чуждопланетници, черните коси също забележимо преобладаваха, а чертите на лицата в полумрака беше невъзможно да се разпознаят. И все пак великият играч динАлт още от ранно детство беше отвикнал да вярва в случайните съвпадения, и поради тази причина пистолетът сам скочи в ръката му. Но появилият се на плажа непознат едва ли можеше да види това от мястото, на което се намираше. Язон само прошепна, без да да извърта глава:

— Внимание! Опасност!

Тя се обърна лениво, кимна някак си разсеяно, и отново се загледа към морето.

Това вече беше повод за сериозно безпокойство. Язон извади аптечката и я притисна към вътрешната страна на китката на Мета без изпуска от погледа белия костюм. Нима бяха успели да й въздействат по някакъв начин? Кой? И кога бяха успели да го направят?

— Язон, защо? — запита вяло Мета.

— Не се чувстваш добре — отвърна решително той.

— Така ли мислиш? — Тя сякаш разговаряше насън. — А според мен всичко е нормално. Тук много ми харесва… Виж, аптечката не може да постави диагнозата и изобщо няма намерение да ми бие каквото и да било.

— Тогама съм ти направил принудителна инжекция с общ стимулатор.

— Не съм сигурна, че си струваше — произнесе равномерно Мета.

— Струваше си — изрече Язон, но вече не беше в състояние да направи каквото и да е, защото непознатият в този момент се приближи прекалено близо, на не повече от десет метра. Долавяше се дори и шуртенето на пясъка под краката му: в този морето беше съвсем тихо. И Язон реши да премълчи. Следеше целият напрегнат движенията на непознатия.

А той равнодушно и спокойно, без дори да се оглежда, се съблече по гащета, и без да бърза закрачи към водата. Язон си помисли, че само още миг и ще изгуби разсъдъка си. Абсурдът на ситуацията достигна върха си.

Непознатият нагази във водата, легна и заплува, като разсичаше с широк размах ленивите вълни, и скоро почти се сля със сумрачното море. Язон се надигна като се озърташе внимателно и с три скока преодоля разстоянието до дрехите на любителя на нощното къпане; трийсет секунди му бяха достатъчни да направи пълен обиск. Нямаше нищо интересно: запалка, кутия цигари с лепенка на фирмата „Стело“, която владееше мрежа от денонощни магазини в хиляди междузвездни космодруми, гребенче, портмоне издуто от сгънати на две галактически кредитни банкноти и местна дарханска валута. Нямаше никакво оръжие, освен ако, разбира се, не приемеше случайния нощен плувец за суперагент, чиито небрежно захвърлени на брега дрехи не гъмжаха от микробомби и всякаква подобна микротехника.

— Е, как е? Обезоръжи ли го? — заинтересува се Мета когато Язон се върна при нея.

Язон премълча, а Мета изведнъж изригна в истеричен смях и се успокои едва след инжекцията.

Внезапно целият бряг се озари от мекото сияние на кръгри разноцветни фенерчета, образуващи сложна мрежа на фона на нощното небе. Конзолите, на които се крепеше цялото това съоръжение, практически бяха невидими, което придаваше допълнителна ефектност на украшението. Недалеч върху близък хълм замига реклама на заведение. Чуха се гласове, в разредения сумрак плъзнаха пъстри фигури. Оказа се, че в този час плажът съвсем не беше безлюден. Точно обратното, сега започваше бурният нощен живот.

Нали все пак бяха пристигнали на курорт. Не като онези на Касилия, съвсем различен, но разкошен, знаменит и отлично организиран. Хората идваха тук на почивка. Любителят на нощното къпане явно беше от тях.

Единствено Язон и Мета бяха долетели на планетата, за да изгубят разсъдъка си.

А може би и нищо не се беше случило? Може би всичко им се беше присънило: и безумното преследване, стрелбата по живи мишени?

Брюнетът изплува, доволен, усмихнат; отърси се като куче от водата, изгледа двамата като стари познати и им съобщи:

— Водата е чудесна. Защо не се изкъпете?

Нямаше дори и далечна прилика с Кортес. Обикновен мирен гражданин, инженер или банков чиновник.

— А ние си падаме по среднощното къпане. Тогава водата е по-хладна — неочаквано му отговори Мета.

— Е, това е въпрос на гледна точка — философски отбеляза брюнетът. — Понякога след полунощ водата се затопля.

Той вече бе приключил с изтриването си и почва да се облича. В този момент Язон се намеси в разговора, който вече бе успял да се пребори почти напълно с гнетящото го чувство за пълния абсурд на ставащото около тях.

— Сакото ви или целия костюм, откъде… — заинтересува се той, с огромни усилия изтръгвайки се от сграбчилите го вълни на абсурда.

— Тук го купих — охотно отвърна мъжът. — Най-последна мода. Половината град ходи с такива дрехи, в симсъл на пристигащите туристи.

По-нататък Язон вече бе изключил от съзнанието събеседника си. Нещо му прещрака в главата. Никога до този момент не се беше излагал така пред себе си. Никаква униформа служителите от тайните служби не беше това! Къде въобще специалните служби имат униформа? Те просто се бяха маскирали с най-разпространените и популярни дрехи в града. Съвсем логичен ход! И как беше възможно да не го проумее?

— Хайде да се къпем — обърна се той към Мета. — Давай.

— А тук разрешават ли къпането след залез слънце? — неочаквано запита Мета, като се обърна не толкова към Язон, колкото към непознатия, току-що излязъл от водата, мъж.

Въпросът й беше съвсем естествен и туристът, който вече се бе наканил да си тръгва, любезно им обясни:

— Тук конкретно — може. Вие само не се събличайте съвсем голи и не падайте с ръце на пясъка, дори и при пълен мрак. Понякога тук се навъртат патрули с фенери. Аз самият съм бил свидетел.

— Благодаря ви — каза Язон.

Той се чувстваше абсолютно разбит. Сега беше точно моментът, в който да си поеме дъх, да се поотърси, да поплува в морето, да си прочисти напълно мозъка! Поне за десет минути. А след това хубавичко да хапнат някъде и да се наспят. Впрочем… стоп! В близко време спане не се предвиждаше никакво. Нищо, след като Солвиц ги бе превърнал в безсмъртни, в случай на необходимост можеха да не спят по шест-осем денонощия подред.

А водата наистина беше много приятна, някъде около двайсет и пет — двайсет и шест градуса, прохладна в сравнение с въздуха, но не чак такава, че да замръзнат. И с голяма концентрация на соли — човек можеше да лежи почти неподвижно във водата без потъне.

Изкъпаха се на смени. Вече ставаше ясно, че на курортната територия не се крадеше, не беше прието. Но това важеше за другите. А в техния случай двамата имаха специални отношения с този свят, и щеше да е повече от глупаво да се окажат почти голи без пари и технически присопособления на почти непозната и общо взето враждебна планета.

След това дойде редът на вълчия апетит, надминат единствено от жаждата.

На входа на заведението местен въгленочерен човек търгуваше със сокове. Соковете тук се продаваха не в кутии, както по цялата Галактика, а изцеждаха пресни плодове право пред погледа на клиента. Това беше здравословно и дори романтично, само дето сред изобилието от плодове не можеха да зърнат дори и дори и прилика с познатите им сортове и видове. Имаше някакви яркосини мъхести гевречета, и зеленикави корени с безформени преплетени кълба, и кехлибарени гроздове, плътно облепили счупените клонки, и продълговати, полупрозрачни сарделки с розовотелесен цвят, и подобни на гигантски малини отровнопурпурни пирамидки, и някакви ивичести топчици, подобни на миниатюрни дини. Най-накрая двамата почти едновременно съзряха познатите златисто-рижави цитруси, и разбира се, си поръчаха именно портокалов сок. Оказа се, че е доста далеч от портокала, дори и цветът му беше зеленикав, но най-важното, вксусът му не ги разочарова.

— Алфо шукран — благодари Язон на местното наречие, с което особено трогна търговеца, и получи пълното ресто в цяла шепа дархански монети. На другите, които плащаха в кредити, хитрият търговец все гледаше да закръгли цената в своя полза.

Заведението изглеждаше съвсем непретенциозна закусвалня, а апетитът им се беше отворил, още повече, че цените на Дархан радваха с умереността си. И те се отправиха в открития наблизо ресторант. Беше малко необичайно да поглъщат морските деликатеси, салати и обилни порции печено без алкохол в това уютно помещение с традиционно приглушена светлина. В менюто нямаше дори и намек за наличие на бира. Какво да се прави, затова пък всичко останало беше чудесно. Закоравелите пушачи ходеха да пушат скришом в тоалетната, но Язон не падна толкова ниско. Реши да потърпи до хотела.

Хаосът от мисли и чувства полека улягаше, разбраха колко е часът (беше минала полунощ), уточниха къде се намират (западните покрайнини на града, в самото начало на плажния сектор) и накрая си изясниха как да се доберат до хотел „Лулу“. Не беше много близо, но с такси щеше да отнеме не повече от час. Нямаше за къде да бързат.

А и не им се искаше, кой знае защо. Не беше ли странно? Да се откъснеш от родната си планета, да забравиш всичко, дори да не си вземеш за из път толкова необходими вещи, за да успееш, да догониш, да не изтървеш. А сега — хайде да се търкаляме на плажа, да се къпем в морето, и да си убиваме времето в уютен ресторант, смучейки лениво през сламката коктейли от тропически плодове с лед? Но тук това беше единственият начин за прекарване на времето. Язон вече го бе проумял. А ако започнеш да се щураш насам-натам, да нервничиш, да си блъскаш главата с глупости, беше най-сигурният начин да стопиш лагерите. При жените се изразяваше с пристъпи на истерия, а мъжете изпадаха в апатия. Просто климатът беше такъв. И в крайна сметка губиш повече, отколкото си икономисал.

Да кажат, че вечеряха без да бързат, беше все едно да кажат нищо: те закусваха, обядваха и вечеряха без пауза, като наваксваха всички планирани вечери, пропуснати заради суматохата на Касилия, през време на пътуването, когато съвсем бяха загубили апетит (при Язон например космическите полети винаги убиваха апетита му). И не на последно място, и двамата бяха загубили порядъчно количество калории при схватките и бягството, въпреки жестоката жега.

Но ето че сега дори и най-пухкавите пирожки и най-изисканите плодови сокове с минерална вода и лед не искаха да влизат в стомасите им: нямаше повече свободно място. А нощта беше още в разгара си. Язон изведнъж проумя, че подсъзнателно чака утрото. Така трябваше, макар да не знаеше точно за какво. А той беше привикнал да се доверява на интуицията си. Мета пък още повече му се доверяваше за всичко. По същество, ролята й в тази експедиция беше на негов телохранител. Младата невеста дори престана да се опитва да проумее мъдрите планове на жениха си. Нека просто това си бъде тяхно сватбено пътешествие. Сватбено пътешествие преди сватбата?? Голяма работа. При тях всичко беше различно, не като у обикновените хора.

До разсъмването според местните жители оставаше час и половина, и трябваше просто да убият с нещо времето. И Язон си зададе логичния въпрос: а с какво си запълваха нощите на тази планета, когато не спят?

С новопристигащите всичко беше ясно. Те се пръсват по почивните станции и хотели, и там, зад заключените врати на луксозните апартаменти и стаи, където аскетичните закони на Дархан нямат достъп, се отдаваха на всички мислими и немислими греховни радости, които можеха да дойдат на човешкия ум през дългите хилядолетия на историята си. А какво правеха местните? Оказа се, че те продължават да се тъпчат (забрани в количествено отношение нямаше), да се къпят в морето (с дрехите), да играя спортни (не хазартни!) игри и интелектуални (не хазартни!) игри — наистина, чудесно занимание нощем! И най-накрая, ходят в храма. Последното беше най-екзотично. Струваше си да се погледа.

Но тъкмо това не им позволиха да направят.

Черен човек в бели дрехи на входа на много красива църква със стръмни сводове и тънки кули обясни на Язон и Мета, че те са неправилни.

— Какво означава това „неправилни“? — възмути се Язон. — В какъв смисъл? (Мета вече бе престанала да се възмущава от каквото и да било.)

— Вие не вярвате в Единния Бог — поясни човекът.

— Не само, че не вярваме — съгласи се Язон, — но дори и не можем да си го представим как изглежда. Затова и искахме да влезем да погледаме.

— Това, което говорите в момента, е богохулство. Единният Бог никак не изглежда — търпеливо продължаваше да обяснява черният човек. — И тези, които не вярват, не могат да видят нищо нито вътре, нито извън храма. Ето защо ние, служителите на храма, не пускаме в светилището неправилни.

— Е, добре — смири се Язон, — а тези вашите, правилните, какво правят там? Поне ни разкажете, щом не можем да влезем.

— Вярващите — поправи го служителят на храма. — Вярващите идват в храма, за да станат едно цяло с Бога. Те просто седят в специална поза и разговарят с Него, но не глас.

— Цялата нощ? — възкликна Язон.

— Кой колкото може. Някои — само няколко минути, други — цяла нощ, трети — и денем и нощем. А има и такива, които общуват с Него няколко дни подред.

— Това предизвиква уважение — изрече почти сериозно Язон.

Служителят кимна, но не счете за необходимо да коментира думите на чужденеца.

Мета гледаше потока енориаши с изражение, смесица от недоумение и отвращение. Явно не я свърташе и секунда на това място.

— Всички са като луди! — възкликна дълго сдържалата се пирянка, докато пистолетът трескаво прескачаше от дланта в кобура й и обратно.

Вече се бяха отдалечили доста; осветеният в нощта храма, наподобяващ междупланетен кръстосвач, извършил меко опашно кацане, окончателно потъна зад високите разклонени корони на дърветата от неизвестен вид. За по-просто Мета и Язон наричаха между себе си цялата тази дебелоствола растителност палми, макар и, разбира се, да нямаше нищо общо с палмите. Все пак не бяха долетели на планетата да изучават ботаниката й.

— Аз и самият бих стигнал до този извод, ако не бяха изумителните успехи на Дархан — каза Язон. — Просто не ми го побира главата, как можеш да изповядваш такава задрямала религия и едновременно с това да покоряваш такива върхове на съвременната технология, да търгуваш с цялата Вселена, да имаш могъщ флот, да претендираш за ролята на едва ли не втората финансова столица на Европа! Знаеш ли колко междузвездни банки са разположени в Дурбаид, Бурунг-хи и Джугисхин? Повече, отколкото на Касилия, Клаинда и Лусуозо, взети заедно.

— Значи, Галактиката окончателно е превъртяла — резюмира Мета.

— Това вече е по-близо до Истината — усмихна се Язон.

— Да отидем да се изкъпем още веднъж — предложи Мета, която си оставаше все същата, неспособна да философства едно по-продължително време.

— Да ходим тогава.

И те посрещнаха изгрева над водата. В този предутринен час хора на брега почти не се виждаха. Пясъкът беше ярко-розов, морето — нежно-синьо, а над вълните много ниско прелитаха едри лимоненожълти птици, и жалко пищяха със зинали виолетови човки, сякаш в знак на солидарно неодобрение с развоя на събитията в Галактиката.

Двамата обсъдиха шансовете си докато крачеха към пътя. Трябваше да признаят, че шансовете им бяха направо нищожни. Да се сближат с пиратите, или по-точно, да им се предадат, като заобиколят преследвачите си, беше повече от проблематично. Безполезно беше и да се опитват да се свържат директно със самия Хенри Морган. Да разпитват открито за него в хотела? Щяха да ги пипнат за врата още преди да са си отворили устата. Имаха само един изход: да се настанят в хотел „Лулу“ под чужди имена и да почнат спешно, но подмолно частно разследване. Провървеше ли им, щяха да открият Морган преди специалните служби открият самите тях. Не им ли провървеше… какво пък, всеки конфликт, дори и най-тежкият, рано или късно си има край. Леталният изход по презумпция беше изключен, а с всичко останало щяха да се справят, в края на краищата не бяха деца. Щяха да извикат подкрепления от Пир, щяха да включат в играта и Бервик, а после… после щяха да предприемат и втория си опит. Ако Язон беше разбрал правилно сър Роджър Уейн, хитрият банкер и по-нататък щеше да знае точното местонахождение на Морган. В крайна сметка не можеха да претърпят поражение, просто рискуваха само да изгубят време. Впрочем, що се касаеше до Мета, вариантът с втория опит определено не беше много вероятен. Може би и поради тази причина, опитвайки се да ускори събитията, тя издигна парадоксалната си хипотеза:

— Ами ако Кортес е самият Морган? И цялата му банда, от която бягаме, са тъкмо тези, които всъщност търсим?

Идеята беше достатъчно налудничава, за да не повярва в нея. Приемайки обаче подобно предположение за истина, трябваше веднага да тръгнат през целия град с плакат „Запознайте се динАлт“ и да се настанят в „Лулу“ в окръжението на цяла тълпа репортери и полицаи. Язон претегли всички „за“ и „против“, усмихна се замечтано и произнесе:

— Не. Въпреки всичко ще си направим бал с маски.

Около осем часа сутринта местно време в хотел „Лулу“ влезе един много черен човек в много бял костюм, с блестящо миталическо куфарче: неизменният атрибут на всеки бизнесмен на Горещата Планета, в съпровод на една истински вярваща в Единния Бог дарханска жена с напълно закрито за околните лице. Дори и фигурата беше скрита напълно зад широките и свободни гънки на синята й тога ( а как иначе да се нарече този получаршаф-полуплащ?)

Просторното фоайе на хотела блестеше, благоухаеше, преливаше в нежни краски, унасяше с тихата си музика и успокояваше с буйната зеленина на свежите си листа. Ако се доверяха на Кортес и приемеха, че това не е най-добрият хотел в града, то дори и виделият какво ли не Язон не можеше да си представи какво ли пък тогава ще представлява наистина най-добрият.

— О, какво говорите, какво говорите! Нима бих пестил пари? Един от най-богатите рудодобивници от южното полукълбо има достатъчно пари, за да отседне в който си хотел иска, но аз съм готов да се нанеса във вашия! Нима хотелът ви е не най-добрият в Галактиката?

Язон отвори уста да прознесе на гласа отрепетираната вече тирада, но се оказа, че няма нужда. Пистолетите се оказаха далеч по-небходими.

Още не бяха се доближили до кабината на портиера, когато изпод блестящата столешница като мълниености змии изскочиха автоматични белецници и се захлопнаха върху едната китка на Язон и върху двете на Мета; самият портиер се хвърли на пода. Не, това не беше полицията. Тя отначало се легитимира, а като реакция на грубата сила отговаря с още по-груба сила.

Язон мигновено започна да стреля, дори без да се цели особено внимателно. Обезоръжи втурналия се срещу него човек и се опита да го вземе като заложник, като го обхвана за шията със свободната си ръка. Опитът се оказа абсолютно безсмислен, защото животът на заловения от него бандит (агент? Шпионин? Пират?) не представляваше никаква ценност тук. Далеч повече ги интересуваше Мета, която само за миг се изтръгна от стойката с белезниците и откри ураганен огън по всички подвижни и неподвижни цели.

Общо взето, вече след секунда, когато всички „случайни посетители“ и „служители на хотела“ залегнаха като професионални бойци на космическата гвардия, финият аромат на цветя и подправки рязко беше сменен от задушаващата воня на вмирисана риба. Язон се опита да диша с носа през предвидливо поставените по-рано филтри, но практически проумя още на мига, че нямаше смисъл: бяха им пуснали така наречения „китов газ“, който блокираше порите на всякакви филтри. Въпросната гадост я приготвяха на базата на чудовищната по свойствата си черна амбра на гигантския делфилот — ендемикът на океаните на Грублиани. Язон познаваше добре и делфилота и отровната му гадост.

„Ех, трябваше да се предадем, трябваше да действаме съгласно смешния, но добрия стар план, който произтичаше от необакваното предположение на Мета! А сега главите ни ще се пръскат от болка!“

Това беше последната му мисъл преди да потъне в мрака.