Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (17) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава седемнадесета

Кърк излезе от президентския си дом, както понякога на шега наричаха зданието на Главното управление по координацията, и с два точни изстрела пръсна налитащите му шипокрили. Той успя да отбележи, че крилатите твари летяха някак си особено лениво, сякаш без охота. А освен тях, така лесно унищожени, наоколо нямаше нито едно враждебно същество, нито в синьото безоблачно небе, нито в яркозелените гъсти храсталаци, заобикалящи малката ливада. Впрочем, управлението специално го бяха разположили сред джунглите, далеч от града и пристанището.

Бручо вървеше след него.

— Можеше и да не ги гърмиш — произнесе недоволно той.

— Това пък защо? — запита намръщено Кърк.

Бручо, най-старият биолог, беше комай единственият, комуто Кърк можеше да прости толкова нетактична забележка.

— Това бяха шипокрили, отделили се от утринното ято, те не представляваха заплаха за нас. Помниш ли, Арчи вчера много грамотно ми докладва? Точно за тия птици ставаше дума. Как зависи прагът им на агресивност в третата фаза на периодическите миграции…

— Това не ме интересува, Бручо — прекъсна го Кърк. — И въобще, не ти ли се струва, че всички сякаш сме се побъркали? Язон и Мета потънаха нейде от месец. А ние вместо да ги търсим или да се заемем с някаква важна работа, се каним да ходим по научни конференции! Тфу! И всичко това само защото млад чуждопланетен сополанко ни подава фитили!

— Не си справедлив към него, Кърк — възрази му Бручо. — Той много добре ни помага. А днес съвсем не си в настроение.

— Днес! — изсумтя Кърк. — Аз вече от два месеца не съм бил дори и един час в настроение. Проклет да съм, ако почна да анализирам в какъв шипокрил да стрелям и в какъв не! Ами че аз вече съм на косъм да почна да стрелям и по дървета, ако в най-близко време не се захванем с нещо наистина важно. И то става дума за мен, Бручо! Забележи. И си помисли, на колко сме години с теб двамата, и какво им е на младежта да седят с кръстосани ръце. Ами че те скоро тук ще разпердушинят цялата планета, ако ние само седим със скръстени ръце и чакаме Язон. Толкова ли не можем да се захванем с някаква нова сериозна операция и без него?

— Може — произнесе спокойно Бручо. — Мисля си, че точно в този момент толкова любимият ти млад сополанко от Юктис ще ни подхвърли някаква идея.

Едва сега Кърк застави себе си да прибере пистолета си в кобура и да извика по радиостанцията Стан.

— Успя ли да се свържеш с Бервик?

— Да, но информация нова няма. Откакто са изгубили Язон на Дархан, нямат нищо ново.

— Чудя се, за какво му беше притрябвало да се мъкне на тоя дяволски Дархан — продължаваше да ръмжи Кърк, но вече поуспокоен. — И проклет да е тоя Специален корпус, който вече цял месец и още не може да открие човек в Галактиката. Лентяи, идиоти! Бручо, ще летим ли някъде или ще стърчим тук до края на света?

Отговори му пронизителният сигнал на линията за аварийни повиквания. За такива цели специално подбираха особено дразнещи високи звуци, способни да пробудят човек и от мъртвешки сън. Кърк мигновено натисна бутона на апарата за планетарна връзка, закачен към дрехата му.

— Какво се е случило? — изръмжа той, изпълнен от радостно предчувствие, като едва не добави на глас: „Е, най-после!“

— Случи се — отвърна Гриф, дежурният диспечер на космодрума. — На околопланетна орбита легна доста голям транспортен кораб от междузвезден клас, който не издава никакви сигнали и не отговаря на запитванията ни. Какво са разпорежданията, Кърк?

— Налага се да встъпим в пряк контакт. Аз ще се заема с това. Чакайте ме след няколко минути и подгответе добър лек кръстосвач от ранга на „Темучин“, с който отлетя Мета.

— Имаме такъв вариант — отрапортува Гриф. — Друго?

— Само един въпрос — каза Кърк. — Този транспортен кораб може ли всъщност да се окаже боен?

— Като едното нищо — отвърна Гриф. — Камуфлажът не изисква кой знае колко ум, стига да си специалист. А сондирането с радар при такива случаи не дава резултати.

— Пригответе два кръстосвача — резюмира Кърк и като изключи връзката, бързо закрачи към универсалната си космическа ракета, паркирана на поляната до президентската резиденция.

Транспортният кораб се оказа безлюден. Напълно безлюден. В него дори и въздухът се бе запазил едонствено в капитанската кабина, отделена от останалото корабно пространство с резервен авариен шлюз. А през не напълно затворените външни люкове в звездолета се процеждаше леденият космически вакуум. След беглия оглед на вътрешните помещения не можаха да стигнат до единно мнение. Беше трудно да се определи не само какво се бе случило на борда, но и кога бе станало. Не можаха да открият дори и следа от традиционния бордови дневник, нито някакви записи в компютрите, нито следи от борба или разрушения — нищо, което би им помогнало да разгадаят тайната на кораба. Истински кораб-призрак. Мрачна тишина, пустота и студ. Транспортният звездолет не само че го бяха напуснали и членовете на екипажа му, но той беше изчистен и от практически всичко ценно, включително товар, гориво и дори много уреди, в частност навигационните. Той се движеше, както би се изразил някой мореплавател, според каприза на времето. Тоест летеше по инерция, под влияние на гравитационните полета на небесните тела.

Това успя да определи Лиза. Втори пилот на „Арго“, тя беше добре запозната с тежката космическа техника. И изказа най-правдоподобната хипотеза.

По всяка вероятност корабът е бил нападнат от космически разбойници, целият екипаж се е предал без бой. После престъпниците, след като прехвърлят целия товар, са се готвили да прикрият следите си, съгласно навиците им, и са нанесли по ненужната им вече купчина метал мощен удар. Най-вероятно посредством електромагнитен деструктор. Но те не са били особено грамотни и не са взели предвид, че звездолети от този ранг могат да притежават специални системи на защита. Ставаше дума за автоматична еднократна защитна система, от остарял тип. Силово поле, възникващо в отговор на удара, защитаващо корпуса от разрушение и едновременно придаващо на кораба импулс, достатъчен за измъкване от радиуса на стрелба на противника, но който не е смъртоносен за хората на борда. Ако изобщо е имало такива в звездолета. А после вече корабът си лети и лети. Всичко това е могло да се случи и предния ден, и преди много години.

— Второто е по-вероятно — завърши разказа си Лиза. — Много е стар тоя чайник.

— Аз ще ви кажа какво не ми харесва в цялата работа, приятели — взе думата Стан. — За какво им е било да оставят в капитанската кабина въздуха? Това може само да означава, че новите стопани на кораба нещо са му направили преди да го унищожат. Може би са го програмирали по някакъв начин за някакво действие. Нали не успяхме да прочетем нищо в компютъра им.

— Искаш да кажеш, че това е бомба с часовников механизъм ли? — завърши обяснението му Тека.

— Не е изключено — кимна Стан.

Той, както и всички останали впрочем, вече държеше бдително пистолета в ръка. Макар и да разбираше, че едва ли можеше да се измисли нещо по-глупаво от стрелбата по бомба с часовников механизъм.

— Им една такава легенда — обади се и Арчи. — За летящия в пространството изоставен преди хиляди години кораб-призрак.

— Ами — решително отсече Кърк. — Язон на времето достатъчно ни проглуши ушите с легендите си. Мен сега ме интересуват само конкретни предложения.

— Моля — съгласи се с него Арчи. — Предлагам още малко да побродим из звездолета, за да разберем все пак каква е историята му и за какво е бил предназначен.

Кърк повдигна рамене.

— Щом считаш, че това е безопасно за теб, давам ти още половин час, докато „Арго“ легне на орбита, а Клиф ще подготви за бой челните оръдия. Изучавай, записвай, измервай… на Пир обаче не й нужен чужд изкуствен спътник.

Това беше и краят на дискусията.

А след четиридесет минути, когато и двата леки кРестосвача потънаха в недрата на гигантския „Арго“, Клиф хвана любимите си лостове, гръмко произнесе обратното броене и с едно кратък натиск превърна овехтелия кораб-призрак в огнено кълбо, което се разсипа в ситни искри и бързо угасна на черния фон, подобно на празничен салют.

— Лошо знамение — не се сдържа Арчи.

— Самата поява на кораба ли? Или това, че го унищожихме? — запита Лиза.

За разлика от останалите пирянки, тя притежаваше и известно любопитство. Нали отговорът на въпроса й нямаше никакво практическо значение за тях.

— И едното и другото — отвърна Арчи. — Ако се доверим на старинната легенда.

— Слушай, чуждопланетниче, само твоите суеверия ни липсват сега! — заръмжа Кърк.

— По-добре си замълчи, само изнервяш шефа — посъветва Тека младия юктисианец.

— Нищо — отвърна Арчи, — сега пък ще го позарадвам.

И той смело се извърна към вожда на пирянците:

— Добре, Кърк, хайде да оставим настрана суеверията. Успях да открия нещо важно. Когато прелитахме над морето на току-що унишожения от вас кораб, характерът на движението му забележимо се променяше, сякаш попадаше в поле с много мощна гравитация. Управляемите апарати обикновено компенсират подобни въздействия, а тук това беше особено забележимо. За мен лично има само едно обяснение на този феномен: в нашия Епицентър са започнали някакви активни процеси. Между другото, има от какво. А следователно време ни е да се заловим с тях. Без да чакаме Язон.

— Ето това вече е добра идея! — не скри възторга си Язон.

И в този момент зави сирена. На „Арго“ още от древни времена беше предвиден много силен сигнал за аварийно повикване. Пирянците бяха съхранили тази характеристика, макар и да бяха преустроили кораба. Гласът, врязал се в кабината през високоговорителя, беше също така гръмък и звънък:

— Тук Миди! Намирам се в изследователския комплекс! Чувате ли ме? Получихме съобщение от Язон! Чувате ли ме?

— Чуваме — отвърна Кърк.

След това се обърна към Арчи:

— И ти му казваш на това лоша поличба? Давай още такива!