Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 5 (11) (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава единадесета

Момичето дойде напълно на себе си едва на следващия ден. А три дни след това „Конкистадор“ вече се приближаваше към орбитата на Ямайка в обкиновеното пространство. И тези три последни денонощия се оказаха учудващо трудни за Язон и Мета, макар и по някое време да бяха решили, че вече са оставили зад гърба си основните си тревоги. Обаче „Язон, победителят на всички заговорници“ беше доста съмнителна титла. Пък и авторитетът, който си бе извоювал пред Морган, не представляваше нещо постоянно. Дошлото на себе си момиче пък съвсем не можеше да мине под параграфа „Подаръци“.

Психологическият шок се бе оказал непосилен за нея. На първо време мълчеше като риба, без да реагира на никакви лекарства и процедури. Язон по едно време дори започна да съжалява за стореното: ей така да вземе и да си обеси на врата един абсолютно безпомощен човек. Ами ако смъртният ужас бе зачеркнал всичко от паметта, чак до най-ранните детски кпомени и най-прости думи на интерланг? В такъв случай пораженията бяха необратими. А имаше и такова опасение.

За щастие обаче, в крайна сметка съвременните препарати, макар и постепенно, но все пак възстановиха мозъчната дейност на момичето. А може би това неистовото желание на двама души бе вдъхнало нови сили в нещастницата. Така или иначе, чудото стана, и сега Язон и Мета вече знаеха много. Името на рижата непозната беше Доли Сейн. След два месеца беше петнадесетият й рожден ден, така че Язон на практика не беше сгрешил. Все още бодрият и здрав дядо на име Клаус Гирдас беше собственик на една от най-големите междупланетни фармацевтични фирми с център на Зунбар, а загиналите жени представляваха съпругата му, дъщеря му и по-възрастната му сестра. Едното от момчетата беше брат на Доли, а другото — братовчед. Баща й Роналд Сейн не беше полетял с тях на това увлекателно пътешесетвие само защото на Зунбар го бяха задържали спешни дела.

И те бяха полетели цялото семейство на звездно пътешествие на собствения си комфортен кораб. Подобни самотни пътешествия от край време бяха на мода сред богатите семейства, а пътуването без придружаващи кораби и дори без лична охрана се считаше за особен шик, нещо като екзотическа романтика във века на всеобща скука и безопасност. А Зунбар се славеше в цялата Галактика като много благополучна и осигурена във всяко едно отношение планета. Само дето повече от суровият тамошен климат не радваше никого. И заможните зунбарци винаги прекарваха отпуските си в топлите светове. Този път семейство Гирдас планирало да приключи пътешествието си на Клианда или на Таормин. Те дори не били си избрали къде точно да полетят, така че никой не знаел нито къде да ги чака, нито пък, понятно, къде да ги търси. А на родната Зунбар татенцето едва ли щеше да почне да се безпокои преди да изтече времето на пътешествието. Не пращали съобщения? — Ами значи много добре си прекарват времето, щом не им остава и минутка свободна да драснат два реда. Роналд Сейн щеше да усети, че нещо не е наред едва след месец. Той работеше в процъфтяващата фирма на дядо Клаус, тоест своя тъст. И излизаше, че на практика работохолизмът го бе спасил от сигурна смърт, като по този начин дори бе станал фактически наследник на всичките милиарди на Гирдас. Само дето бе останал без семейство.

Всичко това им бе разказано от осиротялата Доли, която се надяваше да чуе в отговор поне нещичко за перспективите си за броени минути научи далеч повече, отколкото би й се искало, преживя на практика втори шок. Поради душевната си простота тя дори и не си беше представяла, че се грижат за здравето й на борда на кораба същите онези убийци, заклали майка й, братята й, леля й Даяна и любимия дядо. Разбира се, Язон и Мета не можеха дълго да скриват от момичето истинското си положение на пиратския кораб. На задаваните директно момичешки въпроси им се налагаше да отговарят почти честно; те само се мъчеха да я въвеждат в нещата постепенно, за да не допуснат едва дошлата на себе си внучка (или сега вече дъщеря?) на милиардер отново да заболее тежко или да не направи глупости поради присъщия на възрастта й максимализм.

Разбира се, Доли най-много на света мечтаеше да се върне на Зунбар при баща си. А пътят към изпълнението на мечтата й минаваше, разбира се, не през разстрела на Морган в собствената му кабина, съпроводен от театрално-истеричния вопъл: „Умри, мръсник!“ Да убедят младата Доли в тази очевидна истина не се оказа много просто, но Язон в крайна сметка се справи с поставената задача. По-нататък ставаше още по-сложно. Налагаше се да й обяснят с чия именно помощ ще почнат спасението. Набързо измислената басня за това, как на най-близката планета Язон ще замени своята част от плячката за правото да телепортира Доли на родната й планета изглеждаше съвсем неправдопобна дори на петнадесетгодишно момиче, която не си беше блъскала главата с тежки книги. Язон обаче не можеше да й предложи нищо друго на този етап. Та нали до пристигането им на Ямайка собствените му планове щяха да бъдат пълна мъгла.

— Ти си замислил една изключително сложна многоходова комбинация, мислиш се за супершпионина на цялата Вселена, и възнамеряваш едва ли не с голите си ръца да победиш цяла планета… и точно в този момент вземаш под закрила някакво изпаднало момиче! — му беше изтърсила веднъж Мета с цялата си пирянска прямота и прагматичност. — Дето му викат, на гол тумбак чифте пищови.

Язон не бе успял да й отговори, макар и думите й да му бяха причинили болка. Да каже, че в такива случаи така трябва да постъпва всеки порядъчен човек? Пълна глупост. Да каже, че му е дожаляло за Доли? Съвсем очевидно, следователно, безсмислено. И поради това също неистина.

Та нали Мета и тя по своему жалеше момичето. През изминалите дни тя не по-малко от Язон се бе привързала към Доли и се отнасяше към нея почти като към дъщеря. Само че новият набор шансове да се измъкнат на свобода от пиратския плен ставаше пренебрежимо слаб. И това беше толкова очевидно, че имаше моменти, в които ръцете направо се отпускаха от отчаяние.

Язон се стараеше да не се съгласява с Мета и й обясняваше, едновременно убеждавайки себе си, че ако не бяха проявили смелост, ако не бяха защитили пред Морган правото си на поне една благородна постъпка, то още преди пристигането на Ямайка щяха да се превърнат в завършени нищожества и хладнокръвни убийци.

— Това пък откъде дойде? — агресивно реагира Мета.

— Ами оттам, че още на следващия ден щяхме да станем свидетели на междуособно клане, в което би победил по-скоро проклетият д’Олоне. Шансът е винаги на страната на изненадата и в този случай Морган щеше да остане без глава. А след като д’Олоне заемеше мястото му, щеше веднага да посегне към теб. И тогава…

— И тогава какво? — запита предизвикателно Мета.

— Или смърт, или безчестие. А с Морган поне човек може да се договори.

— А ако при тази междуособица бяхме победили ние? — Мета както винаги в подобни ситуаци направи съвсем неординарно предположение.

Язон мисли върху него точно три секунди.

— Връщам се към онова, с което започнах. В резултат на тази славна победа щяхме да се превърнем в завършени нищожества, възглавявайки останките от бандитската шайка. А въпросът с освобождението от плен би отпаднла от само себе си.

— Не е особено убедително — промърмори Мета.

Не беше за чудене, че не бе успял да убеди и себе си.

Всичко това беше, разбира се, теория, да не кажем демагогия, и опит за самоизмама.

В действителност Язон през цялото време го мъчеше загадка: какво го беше подтикнало към може би най-безумната постъпка в живота му? Стремеж да измоли прошка за греховете си пред Бог, в когото никога не бе вярвал? Желанието да се изтъкне пред любимата Мета, която по определение не можеше да оцени това? И едното, и другото бяха пълни глупости. В такъв случай, причината за всичко беше внезапно обзелото го чувство към това нещастно момиче, и тогава ревността на Мета не беше без основание? Или е обикновената пробудила се човешка съвест? Топло, топло… но не е това.

Имаше и още нещо. Проблеснало като комета по нощен небосклон и потънало обратно в глъбините на съзнанието. Странното усещане, нахлуло внезапно, когато опияненият от кръвта Франсуа д’Олоне влачеше рижото момиче на борда на ораба. В онзи момент Доли още можеше да върви сама. Тя се движеше като сомнамбул, като механическа кукла, на която всеки момент щеше да се развие докрай тласкащата я напред пружина. Но ярките изумрудени очи гледаха съвсем осъзнато Язон. Да, този момент не можеше да го забрави! В мозъка му все едно бе лумнал пожар. Сякаш цялата му телекинетическа енергия (или както и да я наричаха), неподвластна и на самия него, изведнъж се разбушува. И той почувства с остротата, достъпна единствено на екстрасенс, че нещо го свързва с това момиче, че няма право да я изоставя. Пламъкът беше могъщ, но краткотраен. Нищо не бе успял да разбере.

Впоследствие Язон неведнъж се бе опитвал да се промъкне в съзнанието на момичето. Та нали тази тайна беше невъзможно да се види или чуе — а само да се усети с неведомото му шесто чувство. И той се опитваше, както тогава в казиното, концентрирайки се върху безчувствените кубчета на заровете. Но нищо не се получаваше. Емоциите, както обикновено, той четеше безпогрешно, но само дотам. Нещо дълбоко и много важно, спотаено в тази млада главица, оставаше недостъпно за него. Дори и когато тя проговори, когато разказа за себе си всичко, което пазеше паметта й. Дори и когато двамата с Мета, доверявайки й се донякъде, й обясниха, че възнамеряват да работят за флибустиерите, но за собствени цели, че възнамеряват да отстояват и занапред специалния си статус и на кораба, и на планетата Ямайка, и поради тази причина никога нямаше да я изоставят.

Психологическият контакт, установил се помежду им, беше идеален, а виж, най-главният, екстрасензорният, както и преди пак не се получаваше. Язон обаче беше уверен в едно: нещо щеше да му помогне, трябваше да се случи нещо. И търпеливо чакаше този момент.

По-рано обаче настана друг момент. Както винаги изскочиха безшумно и недоловимо от хиперпространството, и започнаха спирачна маневра при леко увеличена сила на тежестта. Или бързаха да стигнат в някакъв определен момент, или просто беше някаква традиция — при прибиране да доведат до ускорение 1,5 g, за да няма излишни емоции. Както успя да забележи Язон, пиратите понасяха спокойно увеличената сила на тежестта, бяха тренирани момчета. Макар че се виждаше, че не са привикнали. Така че Язон също не се опитваше да се покаже супермен и обясни на Мета, че ще е по-добре да се покажат вяли и потиснати. На Морган не му влизаше в работата да знае, че Мета се бе родила и отраснала при двойна сила на тежестта, а и Язон бе прекарал не година и две при същите условия. Първо, планетите от земен тип с подобна сила на тежестта не бяха чак толкова много в обитаемата Вселена, а второ, най-добре беше да си пазят козовете колкото е възможно по-дълго.

И самият Язон не можеше да обясни, как се досети, че наближават Ямайка, но предположението му се оказа вярно. Това се изясни, когато Морган извика при себе си в капитанската рубка и тримата пленници.

— Следващата спирка е последна — каза той, като счете за необходимо да поясни. — Така казваха в обществения транспорт на родната ми планета Казан. Знаете ли какво е това обществен транспорт?

— Навикът ти да разговаряш преимуществено с идиоти, Хенри, прави речта ти понякога прекалено досадна с изобилието си от излишни въпроси и прекалено подробни обяснения.

Язон вече можеше да си позволи такъв тон при разговор с Морган. Морган се намръщи, но не пое ръкавицата за словесен дуел, а веднага мина на въпроса:

— В такъв случай ви моля да изслушате краткия ми инструктаж. Вие пристигате на планетата с гордото име Ямайка. Атмосферата е азотно-кислородна, силата на тежестта е 0,9 g, слънчевият спектър е стандартен. Нестандартното е другаде. Планетата живее по законите на флибустиерите, и всички жители строго ги спазват. С пълния текст на закона ви предстои да се запознаете. А сега ще ви разкажа за главното. Категорични са забранени кражбите, защото да крадеш от своите — това е смъртен грях, а на Ямайка чужди няма — всички са свои. При всички конфликтни въпроси трябва да се обръщате към СС, Службата за справедливост. Ако вие не сте успели да се сдържите и сте пречукали някого при разгорещеност, с вас ще се заеме Съдът на справедливостта. И ще изнесе решение. За нарушението на закона вас могат да ви затворят в яма или да ви лишат от главата. В никакъв случай не го забравяйте. Освен нас, на планетата живеят буканиери, виталиери и приватири, като последните почти не вземат участие в бойни действия. Всички категории население са равни пред закона. Флибустиерите, към които ще бъдете временно или условно зачислени, представляват висша категория и се ползват от някои привилегии, но само в отделни случаи. За това вие ще узнаете когато му дойде времето. И накрая, още нещо. Последното, но може би най-важното. Придвижванията на гражданите по планетата, както на местните, така и на чуждестранните по принцип не се ограничава от никого. Но нито една жива душа няма право да напуска Ямайка без разрешението на СМ, службата по миграцията. Във вашия случай това ще означава, че не можете да го направите без моето лично разрешение.

Той помълча, очевидно опитвайки се да си спомни дали няма още нещо за казване, няколко пъти прехвърли погледа си от командния пулт върху внимателните си слушатели и обратно, след което добави, прозявайки се:

— Пък и много ми се иска да видя как така без моето разрешение ще тръгнете да отлитате в космоса.

Морган се изсмя гръмко, очевидно останал доволен от току-що изречената си фраза, обърна се към пулта и натисна бутона под екрана на гравитометра.

Гравитометърът показваше не диска на небесно тяла, както можеше да се очаква, а просто ярка точка в центъра и излизащото от нея лъчение, плавно угасващо към краищата. Не само Мета, но и Язон прекалено добре разбираха, какво означава това: това беше изображението на близките измервания на гравитационното поле, тоест корабът вече фактически висеше над повърхността на планетата. Потвърждаваше го и газоанализаторът, който показваше стремителното навлизане в разредените слоеве на атмосферата. Междувременно на всички останали екрани, включително фронталния, продължаваше да мига зведното небе, и дори електромагнитните датчици покадваха абсолютно отсъствие на каквито и да били забележими изменения в околното пространство.

— Така, значи, цялата ви планета е екранирана от външния свят? — запита направо Мета.

— Имате удивителен нюх — язвително забеляза Морган. — Само че се обзалагам, че за такъв екран като този вие никога не сте и чували дори. През него не само лъчи, но и корабите не могат да преминават без мое разрешение.

И той отново гръмко се изсмя.

Мета не знаеше какво означава „обзалагам се“, дори и Язон схващаше само приблизително смисъла на тази архаична фраза.

Морган много бързо набра сложна комбинация от цифри и букви; може би беше парола, защото в следващия миг всички екрани сякаш се взривиха в калейдоскопичен фойерверк; едновременно гръмна бодра мелодия и красив млад глас запя:

Яма-а-а-а-йка,

Най-прекрасната планета.

Яма-а-а-а-йка,

Тук банани има цялата година.

Ямай-а-а-а-айка,

Ще ви кажа откровено,

На любимата планета

Под любимата звезда

Веселят се мойте хора

Стиховете бяха самата смърт, но пък под музикалния съпровод звучаха красиво. Във всеки случай, създаваше се празнично настроение. И в един момент на Язон му се стори, че просто отиваха на поредния курорт. Касилия, Дархан, сега пък Ямайка. Колко мило! Кой ли беше следващият пункт по плана на голямата туристическа обиколка? Аха, нищо? Как така нищо?

„Ами ето така, Язон! — сурово отвърна той сам на себе си, за да се съвземе малко. — Именно тук ти заповядват да останеш завинаги!“

— Сър Хенри — гръмко извика Язон в опита си да надвика музиката. — Тук при вас прието ли е да почерпят с нещо по този повод? Или просто нямате нищо за пиене?

— Има си хас да не е прието — отвърна Морган и зарева в микрофона: — Шампанско в рубката!