Жул Верн
Тайнственият остров (62)

Глава XX

Самотна канара в Тихия океан. Последното убежище на преселниците от остров Линкълн. Предстоящата смърт. Неочаквана помощ. Откъде и как дойде помощта. Последното благодеяние. Остров на твърда земя. Гробът на капитан Немо

Самотна канара, дълга тридесет и широка петнадесет стъпки, която се издигаше едва на десет стъпки над водата, беше единствената твърда почва, която вълните на Тихия океан не бяха още залели.

Тя беше и единствената останка от масива на Гранитния дом! Гранитната стена се беше разлюляла, после се беше разпаднала и няколко скали от голямата стая се бяха струпали така, че образуваха тая канара. Всичко беше изчезнало в бездната наоколо: долният конус на планината Франклин, разкъсан от взрива, челюстите на застинала лава на залив Акула, възвишение Обзор, островчето Спасение, гранитните скали на Порт Балон, базалтовите стени на пещерата Дакар, продълговатият полуостров Змия, който се намираше толкова далеч от вулканичния център! От остров Линкълн беше останала само тясната канара, която служеше за убежище на шестимата преселници и на кучето им Топ.

Животните също бяха загинали при бедствието — и птиците, и останалите представители на животинското царство на острова, всички бяха смазани или се бяха издавили, а и клетият Юп за нещастие беше намерил смъртта си в някоя земна пукнатина.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб и Еъртън останаха живи само защото се намираха тогава под палатката си и бяха захвърлени в морето тъкмо когато различни останки от острова валяха като дъжд от всички страни.

Когато изплуваха на повърхността, видяха на половин кабелт само купчината канари, заплуваха към нея и се спасиха.

На тази гола канара те живееха от девет дни! Малкото храна, която бяха изнесли от склада на Гранитния дом още преди бедствието, и сладката вода, която дъждът беше излял в една дупка на канарата, бяха единственото имущество, което нещастниците притежаваха. Последната им надежда — корабът, беше разбита. Нямаха никаква възможност да напуснат канарата. Нямаше с какво да си запалят огън. Обречени бяха на смърт!

Този ден, на 18 март, имаха храна само за два дни, макар че се бяха хранили само колкото да залъжат глада си. Всичките им познания, умът им бяха безпомощни при това положение. Само Бог можеше да ги избави от явната смърт.

Сайръс Смит беше спокоен. Джедеон Спилет — по-нервен, и Пенкроф, обзет от глух гняв, сновяха надлъж и шир по канарата. Хърбърт не се отделяше от инженера и го гледаше, сякаш му искаше някаква помощ, която Сайръс Смит нямаше как да му даде. Наб и Еъртън се бяха примирили със съдбата си.

— Ах, нещастие! Нещастие! — повтаряше често Пенкроф. — Да имахме поне някоя орехова черупка, за да се прехвърлим на остров Табор! Но нищо, нищичко!

— Капитан Немо добре направи, че умря! — каза веднъж Наб.

Следните пет дни Сайръс Смит и клетите му другари живееха много оскъдно и се хранеха само колкото да не умрат от глад. Бяха страшно изтощени. Хърбърт и Наб започнаха да бълнуват.

При това положение можеха ли да хранят каквато и да било надежда? Не! На какво можеха да се надяват? Да мине някой кораб край канарата? Но те знаеха вече много добре от опит, че корабите не пътуваха никога в тая част на Тихия океан! Можеха ли да се надяват, че по някакво наистина чудно съвпадение шотландската яхта щеше да дойде точно по това време да търси Еъртън на остров Табор? Това беше невероятно, пък и дори не можеха да допуснат, че ще дойде, преселниците не бяха оставили никаква бележка къде се намираше Еъртън и капитанът, след като претърсеше острова и не откриеше нищо, щеше да се качи на яхтата си и да отплава по на юг.

Не! Не можеха да хранят никаква надежда, че ще бъдат спасени, и само смърт, ужасна смърт от глад и жажда ги очакваше на тая канара!

И те се бяха проснали на канарата бездушни, без да съзнават какво ставаше наоколо им. Единствен Еъртън със свръхчовешко усилие повдигаше от време на време глава и хвърляше отчаян поглед към пустото море!…

Но ето че на 24 март сутринта Еъртън протегна ръце към някаква точка в простора, подигна се най-напред на колене, после се изправи и ръката му сякаш даде някакъв сигнал…

Срещу острова плаваше кораб! И този кораб не пътуваше наслуки! Канарата беше за него строго определена цел, той плаваше право към нея с пълна пара и нещастниците щяха да го забележат няколко часа по-напред, ако им бяха останали още сили да наблюдават хоризонта.

— „Дънкан“ — прошепна Еъртън и падна в безсъзнание.

Когато Сайръс Смит и другарите му дойдоха на себе си благодарение на грижите, с които бяха заобиколени, те се намираха в каютата на един параход, без да можеха да разберат как се бяха избавили от смъртта.

Една дума на Еъртън беше достатъчна, за да си обяснят всичко.

— „Дънкан“! — прошепна той.

— „Дънкан“ — повтори Сайръс Смит. И като дигна ръце към небето, извика: — Ах, Боже всемогъщи! Значи ти се смили над нас!

И наистина параходът беше „Дънкан“, яхтата на лорд Гленарван, вече под командата на Робърт, сина на капитан Грант, който бил изпратен на остров Табор, за да намери Еъртън и да го върне в родината му след дванадесет години изкупление!…

Преселниците бяха спасени и бяха вече на път към родината си.

— Капитан Робърт — попита Сайръс Смит, — какво ви наведе на мисълта, след като напуснахте остров Табор, без да намерите там Еъртън, да отплавате на сто мили оттам в североизточна посока?

— Господин Смит — отвърна Робърт Грант, — аз тръгнах насам не само заради Еъртън, а за да намеря и вас, и другарите ви!

— И мене, и другарите ми ли?

— Разбира се! На остров Линкълн!

— На остров Линкълн ли! — извикаха крайно зачудени Джедеон Спилет, Хърбърт, Наб и Пенкроф.

— Откъде знаете за остров Линкълн? — попита Сайръс Смит. — Та този остров не е дори отбелязан на картите!

— От бележката, която сте оставили на остров Табор — отвърна Робърт Грант.

— От бележката ли? — възкликна Джедеон Спилет.

— Разбира се! Ето я! — отвърна Робърт Грант и им подаде бележка, на която бяха отбелязани дължината и ширината на остров Линкълн, „където се намира сега Еъртън заедно с петима американски преселници“.

— Капитан Немо!… — каза Сайръс Смит, след като прочете бележката и позна почерка, с който беше написана и бележката, която бяха намерили в кошарата!

— Ах — каза Пенкроф, — значи той се е качвал на нашия „Бонадвенчър“ и е плавал сам чак до остров Табор!…

— За да остави там тая бележка! — добави Хърбърт.

— Виждате ли? — извика морякът. — Имал съм право, като казвах, че даже и след смъртта си капитан Немо ще ни направи още някоя последна услуга.

— Приятели — каза Сайръс Смит, дълбоко развълнуван, — нека милостивият Бог приеме душата на нашия спасител капитан Немо!

Преселниците свалиха шапки при последните думи на Сайръс Смит и прошепнаха името на капитана.

В това време Еъртън се приближи до инженера и му каза простичко:

— Къде да оставя това ковчеже?

Ставаше дума за ковчежето, което Еъртън беше спасил с опасност за живота си тъкмо когато островът потъваше, и сега го предаваше честно и почтено на инженера.

— Еъртън! Еъртън! — промълви инженерът, дълбоко развълнуван.

После се обърна към Робърт Грант:

— Господине — добави той, — вие бяхте оставили един престъпник, а днес пред вас стои честен човек и аз с гордост му подавам ръката си!

След това разказаха на Робърт Грант за чудните приключения на капитан Немо и на преселниците на остров Линкълн. После Робърт отбеляза местоположението на канарата, която беше останала и която щеше да бъде нанесена вече на картите на Тихия океан, и даде заповед да отплават обратно.

След петнадесет дни преселниците слязоха в Америка и намериха родината си умиротворена подир страхотната война, след която бяха възтържествували правото и справедливостта.

С по-голямата част от богатствата в ковчежето, завещано на преселниците на остров Линкълн от капитан Немо, купиха грамадна област в щата Айова. Само един, най-хубавият бисер, беше изваден от съкровището и изпратен на лейди Гленарван от името на тези, които „Дънкан“ спаси и върна в родината им.

В тази област преселниците призоваха към труд, с други думи, към щастие и благоденствие всички ония, които смятаха да поканят на остров Линкълн. Там основаха грамадна колония и я нарекоха на името на острова, който бе потънал в дълбините на Тихия океан. Там имаше река, която нарекоха Благодарност, планина — планината Франклин, езерце, което стана езерото Грант, и гори — горите Фар-уест. Областта стана нещо като остров на суша…

Там под вещата ръка на инженера и на другарите му колонията процъфтя. Нито един от някогашните преселници на остров Линкълн не се засели другаде, тъй като те се бяха заклели да живеят винаги заедно — Наб, там, където се намираше господарят му, Еъртън, готов на всякаква жертва, Пенкроф, по-добър фермер, отколкото на времето моряк, и Хърбърт, който завърши образованието си под ръководството на Сайръс Смит. А Джедеон Спилет започна да издава „Ню Линкълн хералд“, който стана най-добре осведоменият вестник в целия свят.

Там Сайръс Смит и другарите му бяха посещавани на няколко пъти от лорд и лейди Гленарван, от капитан Джон Мангълс и жена му, сестрата на Робърт Грант, от самия Робърт Грант, от майор Мак Набс, от всички, които бяха замесени в двойната история на капитан Грант и на капитан Немо.

Всички бяха щастливи и задружни в настоящето, както бяха задружни в миналото. Но никога не забравиха острова, на който стъпиха бедни и голи, острова, който цели четири години задоволяваше всичките им нужди, а сега беше само къс гранит, в който се разбиваха вълните на Тихия океан, гроб на този, който се наричаше някога капитан Немо!