Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
АвторДмитрий Глуховски
Създаване2002 г.
Русия
Първо издание2005 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфантастика
Видроман
ПоредицаФантастика
СледващаМетро 2034
ISBNISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Източници

Драги московчани и гости на столицата! Московският метрополитен е транспортно предприятие, свързано с повишена опасност!

Съобщение във вагон на метрото

Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка светлина в него.

Хан

Схема на московското метро

Глава 1
Краят на света

— Кой е там? Ей, Артьом! Провери!

Артьом се надигна неохотно от мястото си до огъня и тръгна в тъмнината, прехвърляйки автомата от гърба на гърдите си. Застана на самия край на осветеното пространство, изщрака демонстративно със затвора, колкото се може по-шумно и внушително, и изкрещя дрезгаво:

— Стой! Паролата!

От тъмнината, откъдето минута по-рано се разнасяше странно шумолене и приглушено мрънкане, се чуха бързи, ситни стъпки. Някой отстъпваше навътре в тунела, изплашен от дрезгавия глас на Артьом и изщракването на оръжието. Артьом се върна бързо при огъня и подхвърли на Пьотр Андреевич:

— Не се показа. Не се представи, избяга.

— Ех, голям заплес си! Нали ти се каза: ако не отговарят — веднага стреляш! Откъде знаеш кой е бил? Може черните да се промъкват!

— Не… Мисля, че това изобщо не са хора… Звуците бяха много странни… А и стъпките му не бяха човешки. Какво, не мога ли да разпозная човешки стъпки? Освен това, ако бяха черните, щяха ли да избягат просто така? Нали знаете, Пьотр Андреевич, напоследък черните винаги се хвърлят напред — нападнаха патрул невъоръжени и крачеха право напред срещу картечницата. А този избяга веднага… Някаква страхлива твар.

— Достатъчно, Артьом! Много умуваш! Когато имаш заповеди — изпълнявай, а не разсъждавай. Може да е бил разузнавач. Видял е, че тук сме малко, и ако силите им ни превъзхождат… Може да ни нападнат, без много да му мислят, да ни резнат гръкляните и да изколят цялата станция, както стана с „Полежаевска“, и всичко това само защото не си покосил гадината навреме… Гледай ме, като ти говоря! Следващия път ще те пратя да го гониш по тунела!

Артьом настръхна, представяйки си тунела след седемстотния метър. Страх го беше дори да си помисли, че може да отиде там. След седемстотния метър на север не се осмеляваше да ходи никой. Патрулите стигаха до петстотния, осветяваха граничния стълб с прожектора от дрезината си и след като се убеждаваха, че никаква гадост не е пропълзяла зад него, бързо се връщаха. Разузнавачите — яки мъже, бивши морски пехотинци — се спираха на шестстотин и осемдесетия метър, криеха запалените си цигари в дланите и застиваха, прилепили към очите си приборите за нощно виждане. А после бавно, тихо отстъпваха назад, без да изпускат от поглед тунела и в никакъв случай не се обръщаха с гръб към него.

Патрулът, в който сега стояха двамата, се намираше на четиристотин и петдесетия метър, на петдесет метра от граничния стълб. Но проверка на границата се правеше само веднъж дневно и вече бе минала преди няколко часа. Сега техният пост беше най-крайният, а през часовете, които бяха минали след последната проверка, всички твари, които патрулът можеше да е уплашил, със сигурност бяха започнали да изпълзяват от убежищата си. Привличаше ги огънят, близостта на хората…

Артьом седна на мястото си и попита:

— А какво се е случило с „Полежаевска“?

Макар че вече знаеше тази вледеняваща кръвта история — бяха я разказвали пътуващи търговци в станцията — изпитваше желание да я чуе още веднъж, както децата ги привличат неудържимо страшните приказки за мутанти без глави и вампири, отвличащи бебета.

— С „Полежаевска“? Не си ли чувал? Странна история се е случила. Странна и страшна. Първо разузнавачите им започнали да изчезват. Отивали в тунелите и не се връщали. Наистина разузнавачите им са млади и зелени, не са като нашите, но нали и станцията им е по-малка и не живеят толкова много хора… Не живееха. Та значи, започнали да изчезват разузнавачите им. Заминал един отряд — и го няма никакъв. Отначало помислили, че са се забавили — тунелът им там криволичи, не е като нашия — при тези думи Артьом го побиха тръпки, — и патрулите не виждат нищо, колкото и да светят, да не говорим за онези в станцията. Обаче отрядът все не се връщал — половин час, един час, два часа. Изглеждало, че няма къде да изчезнат — били тръгнали само на километър разстояние, забранили са им да ходят по-далеч, пък и те самите не били глупаци… Изобщо, така и не ги дочакали и изпратили подсилен патрул да ги търси, и те ги търсили, крещели — но напразно. Нямало ги. Разузнавачите били изчезнали. И лошото било не това, че никой не видял какво се е случило с тях. Лошото било, че нищо не се чуло… Нито звук. И нямало никакви следи.

Артьом вече започваше да съжалява, че помоли Пьотр Андреевич да разкаже за „Полежаевска“. Пьотр Андреевич или беше по-осведомен, или си измисляше някои неща, но разказваше такива подробности, за каквито пътуващите търговци не бяха и сънували, въпреки че обичаха да разпространяват слуховете и бяха майстори разказвачи. От тези подробности кожата се вледеняваше и ставаше неуютно даже край огъня, и дори най-безобидните шумове от тунела възбуждаха въображението.

— Та така. И стрелба не се била чула, затова решили, че разузнавачите просто са ги напуснали — сигурно са били недоволни от нещо и са избягали. Е, много им здраве. Искат по-лек живот, искат да се мотаят с всякаква измет, с всякакви анархисти — нека се мотаят тогава. Така им е било по-лесно да мислят на онези в станцията. По-спокойно. Но след седмица изчезнала още една разузнавателна група. Те изобщо не трябвало да ходят по-далеч от седемстотния метър. И отново същата история. Никакъв звук, никаква следа. Като че потънали вдън земя. И в станцията започнали да се тревожат. Това вече било обезпокоително — за седмица да изчезнат два отряда. Трябвало да се направи нещо. Значи — да се вземат мерки. Е, сложили кордон на тристотния метър. Натрупали чували с пясък, сложили картечница, прожектор — по всички правила на фортификацията. Изпратили куриер до „Бегова“ — те бяха в конфедерация с „Бегова“ и с „1905-а година“. По-рано и „Октомврийско поле“ беше с тях, но после там се случи нещо, никой не знае какво точно, някаква авария, и стана негодно за живот, и всички избягаха оттам, обаче в случая това не е от значение. Та изпратили в „Бегова“ куриер — да предупреди, че става нещо нередно и да помоли за помощ. Куриерът едва се бил добрал до „Бегова“, не бил изминал и ден — още обмисляли отговора, — когато дотичал втори куриер, целият в пяна, и разказал, че всички от подсиления им кордон загинали, без да стрелят нито веднъж. Всичките — заклани. И което било най-страшното — сякаш били заклани, докато спят! А не е било възможно да заспят при всичкия този страх, още по-малко при такива заповеди и инструкции. В „Бегова“ моментално разбрали, че ако не направят нещо веднага, скоро и на тях ще им се случи същото. Събрали ударен отряд от ветерани — около стотина души, картечници, гранатомети… Разбира се, това им отнело известно време, ден и половина, но все пак изпратили отряда да помага. Ала когато той влязъл в „Полежаевска“, там вече нямало жива душа. И тела нямало, само кръв — навсякъде. Та така. Дявол знае кой е направил това. Аз не вярвам, че хора изобщо са способни на такова нещо.

— А какво се е случило с „Бегова“? — попита Артьом с глас, който не можеше да познае.

— Нищо не се случило с тях. Видели каква е работата и взривили тунела, който водел към „Полежаевска“. Сега там има голямо срутване, доколкото знам, четирийсет метра са затрупани, без техника не може да се разчисти, а и с техника сигурно няма да е лесно… Пък и откъде ще вземеш такава техника? Вече петнайсетина години, откакто е изгнила всякаква техника…

Пьотр Андреевич замълча, гледайки в огъня. Артьом се изкашля тихо и каза:

— Да… Разбира се, че трябваше да стрелям… Глупаво от моя страна.

От юг, откъм станцията, се чу вик:

— Хей, там, на четиристотин и петдесети! Всичко ли е наред при вас?

Пьотр Андреевич сви ръцете си на фуния около устата и изкрещя в отговор:

— Елате насам! Има произшествие!

От тунела, откъм станцията, светейки с джобните си фенерчета, към тях се приближаваха три фигури, вероятно патрулните от тристотния метър. Когато стигнаха до огъня, загасиха фенерчетата си и насядаха.

— Здрасти, Пьотр! Значи ти си тук? А аз се чудя кого са сложили днес на края на света — поздрави ги старшият на групата с усмивка, докато вадеше от пакета една цигара.

— Слушай, Андрюха! Момчето с мен видя нещо тук. Но не успя да стреля… То избяга в тунела. Казва, че не приличало на човек.

— Не прилича на човек? А как изглежда? — обърна се новодошлият към Артьом.

— Не можах да го видя… Само попитах за паролата и то веднага хукна обратно на север. Но стъпките му не бяха човешки — някакви леки и много ситни — сякаш имаше не два крака, а четири…

— Или три! — намигна Андрей на Артьом, правейки страховита физиономия.

Артьом се задави, спомняйки си историите за трикраките хора от „Филевска линия“, където част от станцията беше на повърхността и тунелът не слизаше много надълбоко, така че нямаше почти никаква защита от радиацията. Оттам и бяха плъзнали из цялото метро всякакви трикраки, двуглави и други гадини.

Андрей си дръпна от цигарата и каза на своите хора:

— Добре, момчета, щом така и така сме дошли, защо да не поседим тук? Ако ония трикраки дойдат пак, ще помогнем. Ей, Артьом! Имате ли чайник?

Пьотр Андреевич стана сам, наля водя от един бидон в очукан, опушен чайник и го окачи над огъня. След няколко минути чайникът забуча, кипвайки, и от този звук, толкова домашен и уютен, на Артьом му стана по-топло и по-спокойно. Той огледа насядалите около огъня хора: всичките бяха надеждни, яки, закалени от трудния живот тук. На такива можеше да се вярва и да се разчита. Станцията им беше една от най-благоденстващите по цялата линия благодарение на събралите се тук и на такива като тях. Всичките бяха свързани помежду си с топли, почти братски отношения.

Артьом вече бе надхвърлил двайсет, беше се появил на бял свят още там, горе, и не бе толкова слаб и блед като всички, родили се в метрото и не се осмелили никога да се покажат на повърхността, опасявайки се не само от радиацията, но и от изпепеляващите, гибелни за подземния живот слънчеви лъчи. Наистина и самият Артьом в съзнателния си живот бе излизал на повърхността само веднъж, и то за миг — радиационният фон там беше такъв, че прекалено любопитните изгаряха за два-три часа, без да успеят да се разходят на воля и да се нагледат на странния свят, лежащ на повърхността.

Не помнеше баща си изобщо. Майка му бе живяла заедно с него до петгодишната му възраст на „Тимирязевска“. Всичко им било наред и животът течал монотонно и спокойно, докато „Тимирязевска“ не била нападната от плъхове.

Огромните сиви мокри плъхове бликнали без никакво предупреждение от един от тъмните странични тунели. Той бил незабележимо разклонение от главния северен участък[1] и се спускал на големи дълбочини, за да се загуби в сложна плетеница от стотици коридори, в лабиринти, изпълнени с ужас, леден студ и отвратителна воня. Този тунел водел към царството на плъховете — място, където не би се решил да стъпи и най-отчаяният авантюрист. Дори и заблудилият се и не разбиращ от подземните карти и линии скитник би се спрял пред него, би усетил интуитивно черната, зловеща опасност, идваща от вътрешността му, и би избягал от зеещата пропаст на входа като от портите на чумав град.

Никой не безпокоял плъховете. Никой не се спускал в техните владения. Никой не се осмелявал да пристъпи границите им.

Но те самите дошли.

Много хора загинали в деня, в който живият поток от гигантски плъхове, такива големи, каквито никога не бяха виждани нито в станцията, нито в тунелите, залял и сложените кордони, и станцията, погребвайки под себе си защитниците й и населението, заглушавайки с масата си предсмъртните им вопли. Изяждащи всичко по пътя си — и мъртвите, и живите хора, и своите убити събратя, — движени сляпо и неумолимо от непонятна за човешкия разум сила, плъховете се носели напред, все по-надалеч и по-надалеч.

Само няколко души останали живи. Не жени, старци или деца — никой от онези, които обикновено спасяват най-напред, а петима здрави мъже, успели да надбягат смъртоносния поток. И го надбягали само заради това, че патрулирали с дрезина в южния коридор. Когато чули виковете от станцията, един от тях хукнал да провери какво става. „Тимирязевска“ вече загивала, когато той я видял в края на участъка. Още на входа разбрал по първото ручейче от плъхове, шурнало по перона, какво е станало, и понечил да се върне, знаейки, че с нищо не може да помогне на отбраняващите станцията, когато изведнъж някой го хванал отзад за ръката. Той се обърнал и видял жена с изкривено от страх лице, която настойчиво го дърпала за ръкава. Тя изкрещяла, опитвайки се да надвика многогласния отчаян хор:

— Спаси го, войнико! Смили се!

Видял, че му подава детска ръчичка, малка мека длан, и хванал тази длан, без да осъзнава, че спасява човешки живот — направил го, защото го нарекли войник и го помолили да се смили. И мъкнейки след себе си детето, а по-късно вдигайки го под мишница, хукнал да се надбягва с първите плъхове, да се надбягва със смъртта — напред, по тунела, там, където чакала дрезината с другарите му по патрул. Още отдалеч, от петдесет метра, им изкрещял да палят. Дрезината им е била моторизирана, единствената такава в близките десетина станции, и само заради това успели да надбягат плъховете. Патрулните се носели напред и преминали на скорост покрай полуизоставената „Дмитровска“, на която се били приютили няколко отшелници. Могли да им извикат само: „Бягайте! Идват плъхове!“, но разбирали, че отшелниците вече няма да успеят да се спасят. Когато наближавали кордона на „Савеловска“, с която, слава Богу, в момента имали мирно споразумение, намалили скоростта, за да не ги вземат за нападатели и да не ги разстрелят при подстъпите, и изкрещели с всичка сила на патрулните: „Плъхове! Идват плъхове!“. Те били готови да бягат през „Савеловска“ и по-нататък, по-нататък по линията, молейки се да ги пуснат напред, докато има къде да бягат, докато сивата лава още не е заляла цялото метро.

Но, за тяхно щастие, се оказало, че в „Савеловска“ има нещо, което спасило и тях, и станцията, а може би и целия Серпуховско-Тимирязевски клон: те още се приближавали, покрити с пяна, крещейки на патрулните за смъртта, която били успели да изпреварят за кратко, а патрулните вече бързали, разполагали на поста си някакъв внушителен агрегат.

Това било огнепръскачка, сглобена от местните гении от намерени части; самоделна, но невероятно мощна. Още щом се показали челните отряди на плъховете и в мрака се разнесло засилващото се шумолене и скърцане на хилядите лапи на гризачите, патрулните задействали огнепръскачката и не я спрели, докато не свършило горивото. Ревящият оранжев пламък запълнил десетки метри от тунела и изгарял, изгарял плъховете, без да спира — десет, петнайсет, двайсет минути. Тунелът се изпълнил с отвратителната смрад на изгоряло месо и дивите писъци на плъховете… А зад гърбовете на патрулните от „Савеловска“, станали герои и прославили се по цялата линия, била спряла изстиващата дрезина, готова за нов бяг, а на нея — петимата мъже, бягащи от станция „Тимирязевска“, и още един човек — спасеното от тях дете. Момченце. Артьом.

Плъховете отстъпили. Сляпата им воля била сломена от едно от последните изобретения на човешкия военен гений. Хората винаги са умеели да убиват по-лесно, отколкото което и да било друго живо същество.

Плъховете се оттеглили и се върнали в огромното царство, истинските размери на което не са известни никому. Всичките тези лабиринти, лежащи на неимоверна дълбочина, бяха толкова тайнствени и изглеждаха толкова безполезни за работата на метрополитена, че на никого не му се вярваше въпреки уверенията на авторитетите по въпроса, че всичко това е било изградено от обикновените строители на метрото.

Един от тези авторитети дори беше работил по-рано, още тогава, като помощник-машинист на електрическа мотриса. Такива хора почти не бяха останали и бяха особено ценни, защото в самото начало се оказали единствените, което не изгубили самообладание и не се поддали на страха, когато се озовали извън удобните и безопасни капсули на мотрисите в тъмните тунели на московския метрополитен, в тази каменна утроба на мегаполиса. Всички на станцията се отнасяха към него с уважение и учеха децата си на същото, и навярно затова и Артьом го бе запомнил, запомнил го бе за целия си живот: изнемощял мършав човек, залинял за дългите години работа под земята, в протрита и изгубила цветовете си униформа на работник от метрополитена, вече отдавна лишила се от своята елегантност, но все още обличана със същата гордост, с която пенсионираните адмирали обличат парадните си мундири. И Артьом, тогава още хлапе, виждаше в хилавата фигура на помощник-машиниста неописуеми осанка и мощ…

И още как! Работниците в метрото бяха за всички останали негови обитатели същото, което са гидовете туземци за научните експедиции в джунглите. Вярваха им свято, напълно разчитаха на тях, от техните знания и умения зависеше оцеляването на останалите. Много от тях оглавиха станции, когато се разпадна единната система за управление и метрополитенът се превърна от комплексен обект на гражданската отбрана, огромно противоядрено бомбоубежище, в множество несвързани с единна власт станции, потопи се в хаос и анархия. Станциите станаха независими и самостоятелни, своеобразни държави джуджета, със свои идеологии и режими, лидери и армии. Те воюваха една с друга, обединяваха се във федерации и конфедерации, за ден се превръщаха в метрополии на надигащи се империи, за да се окажат на следващия ден победени и колонизирани от вчерашните си съюзници или роби. Сключваха краткосрочни съюзи против обща заплаха, а когато заплахата отминеше, с нови сили се вкопчваха в гърлата си. Самозабравили се, те се биеха за всичко: за жизнено пространство, за храна — насаждения от белтъчни дрожди, плантации от гъби, които не се нуждаеха от дневна светлина, курници и свинеферми, където бледите подземни свине и хилави пилета биваха хранени с безцветни подземни гъби и, разбира се, за вода, тоест за филтри. Варварите, които не бяха в състояние да поправят излезлите от строя филтриращи механизми и умиращи от отровената с радиация вода, се нахвърляха с животинска ярост върху крепостите на цивилизования живот, станциите, където работеха изправно динамомашините и малките примитивни хидроелектростанции, където редовно се ремонтираха и чистеха филтрите и където, отгледани от грижливи женски ръце, пробиваха мократа почва белите шапчици на печурките и свините сито грухтяха в кочините.

Напред, към безкрайния отчаян щурм, ги водеха инстинктът за самосъхранение и вечният революционен принцип — отнемай и разделяй. Защитниците на благополучните станции, организирани в боеспособни части от бивши професионални военни, до последната си капка кръв отблъскваха нападенията на вандалите, преминаваха в контраатаки, предаваха и отнемаха с бой всеки метър от тунелите между станциите. Станциите трупаха военна мощ, за да отговорят на набезите с наказателни експедиции, за да изтикат цивилизованите си съседи от жизненоважно пространство, ако не успеят да постигнат договореност по мирен път, и, най-сетне, за да дадат отпор на гадините, които пълзяха по всички отвори и тунели. На всичките тези странни, уродливи и опасни създания, всяко от които би могло да доведе Дарвин до отчаяние със своето явно несъответствие на законите на еволюционното развитие. Колкото и фрапиращо да се отличаваха от обичайните за човека животни, всичките тези твари, независимо дали преобразили се под невидимите гибелни лъчи от безобидни представители на градската фауна в изчадия на ада, или винаги обитавали дълбините, а сега обезпокоени от човека, те все пак бяха част от живота на земята. Изкривена и извратена част, но все пак част от живота. И се подчиняваха на същия основен импулс, от който се ръководеше целият органичен живот на планетата.

Да оцелеят. Да оцелеят на всяка цена.

Артьом пое бялата емайлирана чаша, в която се плискаше техният собствен чай, запазена марка на станцията. Разбира се, това не беше никакъв чай, а екстракт от сушени гъби с добавки, защото не бе останал почти никакъв истински чай. Него го икономисваха и го пиеха само на големи празници, а и цената му беше десет пъти повече, отколкото на гъбения екстракт. И все пак на станцията обичаха варивото си, гордееха се с него и го наричаха „чай“. Наистина несвикналите чужденци отначало плюеха, но после им харесваше и свикваха. И славата на чая дори напусна пределите на станцията им и пътуващите търговци тръгнаха към тях. Отначало рискувайки собствената си кожа, един по един, но после чаят се разпространи из цялата линия и дори Ханза се заинтересува от него, и цели кервани потеглиха за вълшебния екстракт от ВДНХ[2]. Потекоха пари. А където има пари — там има и оръжия, и дърва, и витамини. Там има живот. И откакто във ВДНХ започнаха да правят този чай, станцията започна да укрепва, в нея се прехвърлиха предприемчиви хора от съседните станции и участъци, започна разцвет. Във ВДНХ се гордееха много и със свинете си и разказваха легенди как точно са попаднали те в метрото — когато още в самото начало някакви смелчаги се добрали до полуразрушения павилион „Свиневъдство“ на самата Изложба и докарали животните на станцията.

— Хей, Артьом! А как е Сухия? — попита Андрей, като духаше усърдно чая си и отпиваше малки предпазливи глътки.

— Чичо Саша? Всичко е наред с него. Наскоро се върна от поход по линията с нашите хора. С експедицията. Сигурно знаете.

Андрей беше с петнайсет години по-голям от Артьом. Общо взето, той беше разузнавач и рядко патрулираше по-близо от четиристотин и петдесетия метър, и то само като командир на кордон. Ето — сложили го на тристотния метър като прикритие, а него все го влечеше навътре и се бе възползвал от първия предлог, първата лъжлива тревога, за да се приближи към тъмнината, към тайната. Той обичаше тунела и го познаваше добре с всичките му разклонения. А на станцията, сред фермерите, работниците, търговците и администраторите, се чувстваше не на място — ненужен може би. Не можеше да си наложи да разрохква земята за гъбите, или, още по-лошо, да тъпче с тези гъби угоените свине, затънал до колене в торта във фермите на станцията. Не можеше и да търгува — откакто се помнеше, не можеше да понася търгашите, а винаги бе бил войник, воин, и вярваше с цялата си душа, че това е единственото достойно за мъжете занимание. Горд беше с това, че той, Андрей, през целия си живот бе правил само това — да защитава и вмирисаните фермери, и суетливите пътуващи търговци, и деловите до невъзможност администратори, и децата, и жените. Жените ги привличаше неговата пренебрежителна, подигравателна сила, неговата стопроцентова увереност в себе си, неговото спокойствие за себе си и за хората, които са с него в момента, защото той винаги можеше да ги защити. Жените му обещаваха любов, обещаваха му уют, но той започваше да се чувства уютно едва след петдесетия метър, когато светлините на станцията се скриеха след завоя. А жените не идваха там с него. Защо?

И ето, разгорещил се от чая, свалил старата си черна барета и изтривайки с ръкав мустаците си, мокри от парата, той се зае разпалено да разпитва Артьом за новините и слуховете, донесени от последната експедиция на юг от втория баща на Артьом — същия този човек, който, след като преди деветнайсет години бе отървал Артьом от плъховете при „Тимирязевска“, не бе могъл да изостави детето и го бе отгледал.

— Може и да съм чул това-онова, но ще го чуя с удоволствие и за втори път. Какво, да не ти се свиди да ми го кажеш? — настояваше Андрей.

Не се наложи да го уговаря дълго: на самия Артьом му беше приятно да си спомни и да преразкаже историите на втория си баща — та нали всички щяха да го слушат внимателно, с отворени уста.

— Е, сигурно знаете къде са ходили… — започна Артьом.

— Знам, че на юг. Те, вашите пратеници, са дълбоко засекретени — усмихна се Андрей. — Специални задачи на администрацията, разбираш ли!

Той намигна на един от своите хора.

— Нямаше нищо секретно в тази работа — махна с ръка Артьом. — Целта на експедицията им беше разузнаване на обстановката, събиране на информация… Достоверна информация. Защото не може да се има доверие на пътуващите търговци, които дрънкат разни неща на станцията ни — те може и да са пътуващи търговци, но може и да са провокатори и да разпространяват дезинформация.

— На пътуващите търговци изобщо не трябва да им се вярва — изсумтя Андрей. — Те са користни хора. Откъде да го знаеш: днес продава твоя чай на Ханза, а утре може да продаде теб самия заедно с всичките ти парцали на някого. Те може и да събират информация тук, при нас. Аз и на нашите, честно казано, не се доверявам много.

— Е, на нашите — напразно, Андрей Аркадич. Нашите всички са нормални. Аз самият ги познавам почти всичките. Най-обикновени хора. Само дето обичат парите. Искат да живеят по-добре от другите, стремят се към нещо — опита се да защити местните търговци Артьом.

— Именно. Точно за това говоря. Обичат парите. Искат да живеят най-добре от всички. А кой ги знае какво правят, когато излязат в тунела? Можеш ли да ми кажеш с увереност, че още на първата станция не ги вербуват нечии агенти? Можеш или не?

— Чии агенти? Пред чии агенти нашите търговци биха се предали?

— Ето какво, Артьом! Още си млад и има много неща, които не знаеш. Слушай по-старите и току-виж живееш по-дълго.

— Все някой трябва да върши тази работа! Ако нямаше пътуващи търговци, щяхме да изкукаме тук без боеприпаси, щяхме да стреляме със сол в пушките по черните и да си пием чая — не отстъпваше Артьом.

— Добре, добре, я какъв икономист се извъди… Успокой се. По-добре разкажи какво е видял там Сухия. Как е при съседите? В „Алексеевска“? В „Рижка“?

— В „Алексеевска“? Нищо ново. Отглеждат свои гъби. Та какво е „Алексеевска“? Селце… Разправят — Артьом снижи глас заради секретността на информацията, — че искат да се присъединят към нас. И „Рижка“ като че ли също не е против. При тях натискът от юг нараства. Настроението е мрачно — всички шепнат за някаква заплаха, всички ги е страх от нещо, а от какво ги е страх — никой не знае. Или от онази страна на линията се е появила някаква империя, или ги е страх от Ханза, или искат да се разширят, или нещо друго. И всички тези села започват да се стремят към нас. И „Рижка“, и „Алексеевска“.

— Какво конкретно искат? Какво предлагат? — поинтересува се Андрей.

— Молят да се обединим с тях във федерация с обща отбранителна система, да се укрепят границите от двете страни, в тунелите между станциите да се сложи постоянно осветление, да се организира милиция, да се затрупат страничните тунели и коридори, да се пуснат транспортни дрезини, да се прекара телефонен кабел, и по цялото свободно пространство — гъби… Стопанството да е общо, да работим, да си помагаме взаимно, ако се наложи.

— А къде бяха по-рано? Къде бяха по-рано, когато откъм „Ботаническата градина“ и „Медведково“ идваха всичките тези гадини? Къде бяха, когато черните ни щурмуваха? — замърмори Андрей.

— Не викай бедата, Андрей! — намеси се Пьотр Андреевич. — Засега няма черни — и това е добре. Но ние не сме ги победили. Имат си някакви свои проблеми, вътрешни — и са се укротили. Може да трупат сили. Така че съюзът няма да ни попречи. Още повече, ако се обединим със съседите си. И за тях хубаво, и за нас добре.

— И ще настъпи при нас свобода, равенство и братство! — иронизира Андрей, свивайки пръсти.

— Не ви е интересно да слушате, така ли? — попита обидено Артьом.

— А, продължавай, Артьом, продължавай — каза Андрей. — Ние с Пьотр ще продължим после. Това ни е вечен спор.

— Та така. И разправят, че главният ни като че ли е съгласен. Няма принципни възражения. Трябва само да се уточнят подробностите. Скоро ще има събрание. А след това — референдум.

— Как ли пък не — референдум! Ако народът каже „да“ — значи да. Ако каже „не“ — значи народът не е мислил както трябва. Нека народът помисли още веднъж — изрече подигравателно Андрей.

— Артьом, а какво става след „Рижка“? — попита Пьотр Андреевич, без да обръща внимание на Андрей.

— Какво идва след това? „Проспект на мира“. Е, с „Проспект на мира“ нещата са ясни. Това е границата ни с Ханза. Чичо казва, че Ханза все така е в мир с червените. Никой вече не си и спомня за войната — продължи да разказва Артьом.

Ханза се наричаше Общността на станциите от Околовръстната линия. Тези станции, свързани помежду си с тунели и намиращи се на пресечките на всички останали разклонения, а значи и на търговските пътища, почти от самото начало станаха места за срещи на търговците от всички краища на метрото. Те забогатяваха с фантастична скорост и скоро, разбирайки, че богатството им предизвиква завист у прекалено много хора, решиха да се обединят. Нарекоха Общността Ханза — някой веднъж ги бе сравнил бегло със съюза на търговските градове в средновековна Германия, думата беше звучна и се наложи. Първоначално Ханза включваше само част от станциите, обединението ставаше постепенно. Първо бе участъкът от Околовръстната линия от „Киевска“ до „Проспекта на мира“, така наречената Северна дъга, и сключилите съюз с нея „Курска“, „Таганска“ и „Октомврийска“. После в Ханза се вляха и „Павелецка“, и „Добрининска“ и се сформира втората Дъга, Южната. Но главният проблем и главната пречка за обединяването на Северната и Южната дъга беше в Соколническа линия.

— Работата е там — бе разказал на Артьом вторият му баща, — че Соколническа линия винаги е била особена. Като погледнеш картата, веднага ще й обърнеш внимание. Първо — права е като стрела. Второ — на всички карти е оцветена в яркочервено. А и имената на станциите са все някакви такива: „Червеноселска“, „Червените порти“, „Комсомолска“, „Библиотека «Ленин»“ и „Ленинските хълмове“. Дали заради тези имена, или по някаква друга причина, но тази линия винаги е привличала изпитващите носталгия по славното социалистическо минало. На нея особено добре се възприемаха идеите за възраждане на съветската държава. Отначало една от станциите официално се върна към идеалите на комунизма и на управлението от социалистически тип, после и съседната, после хората от другия край на тунела се заразиха от революционен оптимизъм, свалиха администрацията си, и се започна. Оцелелите ветерани, бившите комсомолски и партийни функционери, неизбежните лумпени-пролетарии — всички започнаха да се стичат на революционните станции.

Създадоха комитет, отговорен за разпространяването на новата революция и комунистическите идеи из целия метрополитен, с почти ленинско наименование: Интерстанционал. Той подготвяше отряди от революционери и пропагандисти и ги изпращаше все по-надалеч във вражеския лагер. Общо взето, се минаваше с малко пролята кръв, тъй като гладуващите хора на безплодната Соколническа линия жадуваха за възстановяване на справедливостта, която според техните разбирания не можеше да приеме никаква друга форма освен уравниловката. И целият клон, подпален от единия край, скоро беше обхванат от яркочервения огън на революцията. Благодарение на по чудо оцелелия метромост през Яуза съществуваше връзка между „Соколники“ и „Преображенския площад“. Първоначално късият участък на повърхността се преодоляваше само нощем и с движещи се на пълна скорост дрезини. После осъдени на смърт работници построиха стена и покрив на моста. Станциите започнаха да си връщат старите, съветски имена: „Чисти езера“ отново стана „Кировска“, „Лубянка“[3] — „Дзержински“, „Ловджийски пазар“ — „Проспект на Маркс“. Станциите с неутрални имена усърдно се преименуваха в нещо по-ясно идеологически: „Спортна“ — в „Комунистическа“, „Соколники“ — в „Сталинска“, а „Преображенския площад“, където бе започнало всичко — в „Знамето на революцията“. И ето че тази линия, някогашната Соколническа, която народът наричаше „червената“ — тогава е било прието московчаните да наричат всички клонове по цвета, с който са обозначени на картата, — напълно официално стана Червената линия.

Обаче се стигна само дотук.

По времето, когато Червената линия вече се беше оформила окончателно и започна да предявява претенции към станциите от другите клонове, чашата на търпението на всички останали преля. Прекалено много хора помнеха какво е това съветска власт. Прекалено много виждаха в агитаторите, изпратени от Интерстанционала из цялото метро, метастазите на тумор, заплашващ да унищожи целия организъм. И колкото и да обещаваха агитаторите и пропагандистите от Интерстанционала електрификация на целия метрополитен, твърдейки, че в съвкупност със съветската власт това ще даде комунизъм (едва ли ленинският лозунг, толкова безсъвестно експлоатиран, някога е бил по-актуален), хората извън линията не се блазнеха от мисълта за обединение. Улавяха интерстанционалните сладкодумци и ги изпращаха обратно в съветската държава.

И тогава червеното ръководство постанови, че е време да се действа по-решително: ако останалата част от метрото не иска да се занимава с веселия революционен огън, тя трябва да бъде запалена. Съседните станции, обезпокоени от засилващата се комунистическа пропаганда и подривна дейност, също стигнаха до подобен извод. Историческият опит ясно показваше, че няма по-добър начин за пренасяне на комунистическия бацил от щика.

И гръмна гръм.

Коалицията от антикомунистическите станции, предвождана от Ханза, разделена на две от Червената линия и жадуваща да затвори кръга, прие предизвикателството. Червените, естествено, не предполагаха, че ще срещнат организирана съпротива и бяха надценили силите си. Леката победа, която очакваха, не се предвиждаше дори в далечно бъдеще.

Войната, оказала се дълга и кръвопролитна, доста понамали и без това не особено многобройното население на метрото. Продължи почти година и половина и се състоеше главно от позиционни боеве, но със задължителните партизански набези и диверсии, със затрупване на тунели, с разстрелване на пленници, с няколко случая на зверства от едната и от другата страна. Имаше всичко: войскови операции, обсади и пробиване на обсади, подвизи, пълководци, герои и предатели. Но главната особеност на тази война стана това, че нито една от страните не успя да придвижи фронтовата линия на някакво значително разстояние. Понякога изглеждаше, че едните успяват да постигнат преимущество, превземайки някоя гранична станция, но противникът се стягаше, мобилизираше допълнителни сили — и везните са накланяха на обратната страна.

А войната изтощаваше ресурсите. Отнемаше най-добрите хора. Омаломощаваше.

И оцелелите се измориха от нея. Революционното ръководство незабележимо смени първоначално поставените задачи с по-скромни. Ако преди започването й основната цел на войната беше разпространението на комунистическата власт и социалистическите идеи из целия метрополитен, то сега червените вече искаха поне да поемат контрола над това, което смятаха за светая светих — станцията „Площад на революцията“. Първо — заради името й, и второ — защото тя беше по-близо от всяка друга станция на метрото до Червения площад и до Кремъл, чиито кули все още бяха увенчани с рубинови звезди, ако можеше да се вярва на малкото смелчаги, до такава степен подплатени идеологически, че да излязат горе и да погледнат. Е, и, разбира се, там, на повърхността, в самия център на Червения площад, се намираше Мавзолеят. Никой не знаеше дали тялото на Ленин е все още там или го няма, пък и това нямаше особено значение. За дългите години съветска власт Мавзолеят бе престанал да бъде просто гробница и бе станал нещо ценно само по себе си, сакрален символ на приемствеността на властта. Именно от него са приемали парадите великите вождове от миналото. Именно към него се стремяха повече от всичко настоящите вождове. И се говореше, че точно от станцията „Площад на революцията“, от служебните й помещения, тръгват тайните тунели до секретната лаборатория в Мавзолея, а оттам — и до самия гроб.

Под контрола на червените си оставаше станцията „Площад Свердлов“, бившата „Ловджийски пазар“, укрепена и превърнала се в плацдарм, от който се извършваха набезите и нападенията над „Площада на революцията“.

Не един кръстоносен поход беше благословен от революционното ръководство, за да се освободят тази станция и гробницата. Но защитниците й също разбираха какво значение има тя за червените и я бранеха до последно. „Площадът на революцията“ се превърна в непристъпна крепост. Най-жестоките, най-кървавите боеве станаха именно на подстъпите към тази станция. Най-много народ загина там. Тези битки си имаха своите александърматросовци[4], подлагащи гърдите си на картечниците, и герои, окичили се с гранати, за да се взривят заедно с противниковата огнева точка, и използване на забранените огнепръскачки срещу хора… Всичко беше напразно. Превземаха станцията за ден, но не успяваха да се укрепят и загиваха, отстъпвайки я на следващия ден, когато коалицията преминаваше в контраатака.

Абсолютно същото, само че с разменени роли, ставаше при „Библиотека «Ленин»“. Там червените държаха отбраната, а коалиционните сили нееднократно се опитваха да ги изтласкат. Станцията имаше огромно стратегическо значение за коалицията, защото в случай на успешен щурм би позволила да се разбие Червената линия на два участъка и още затова, че даваше веднага връзка с три други линии и трите такива, че Червената линия не се пресичаше с тях на друго място. Само там. Тоест тя беше лимфен възел, който, ако бъдеше поразен от червената чума, би й дал достъп до жизненоважни органи. И за да се предотврати това, „Библиотека «Ленин»“ трябваше да бъде превзета на всяка цена.

Но колкото безплодни бяха опитите на червените да завладеят „Площада на революцията“, толкова безплодни бяха и усилията на коалицията да ги прогони от „Библиотеката“.

А през това време народът се уморяваше все повече и повече. И вече започна дезертиране, все по-често имаше случаи на побратимяване, когато войниците и от двете страни на фронта захвърляха оръжията… Но, за разлика от Първата световна война, това не беше от полза за червените. Революционният плам тихичко гаснеше. Не вървяха по-добре нещата и при коалицията: недоволни от това, че им се налага постоянно да треперят за живота си, хората напускаха и се преместваха със семействата си от централните станции в покрайнините. Ханза запустяваше и отслабваше. Войната удари болезнено търговията, пътуващите търговци търсеха обиколни пътеки, важните търговски пътища опустяваха.

На политиците, все по-малко подкрепяни от войниците, спешно им се наложи да търсят възможност за приключване на войната, докато оръжията не са се обърнали против тях. И тогава, в обстановка на най-строга секретност и на задължителната в такива случаи неутрална станция, се срещнаха лидерите на враждуващите страни: другарят Москвин — от съветска страна, а от коалицията — президентът на Ханза Логинов и ръководителят на Арбатската конфедерация Колпаков.

Мирният договор бе подписан бързо. Страните си обмениха станциите. Червената линия получи пълния контрол над полуразрушената „Площад на революцията“, но отстъпи на Арбатската конфедерация „Библиотека «Ленин»“. И за едните, и за другите тази крачка не беше лека. Конфедерацията загуби един член и заедно с него — владения на североизток. Червената линия стана прекъсната, тъй като точно по средата й сега имаше станция, която не й се подчиняваше и я разделяше на две. Въпреки че двете страни си гарантираха правото на свободно транзитно преминаване през бившите територии, такава ситуация не можеше да не обезпокои червените… Но това, което предлагаше коалицията, бе прекалено примамливо. И Червената линия не устоя. Най-много от всички спечели от мирния договор, разбира се, Ханза, която сега можеше безпрепятствено да затвори кръга, отстранявайки последните пречки по пътя към процъфтяването. Договориха се за съблюдаване на статуквото, за забрана на водене на агитационна и подривна дейност на територията на бившия противник. Всички останаха доволни. И сега, когато пушките и политиците замлъкнаха, дойде редът на пропагандистите, които трябваше да обяснят на масите, че именно тяхната страна е постигнала огромни дипломатически успехи и всъщност е спечелила войната.

Изминаха години от онзи паметен ден, в който беше подписано мирното споразумение. То се спазва и от двете страни: Ханза откри в Червената линия изгоден икономически партньор, а Червената линия изостави агресивните си намерения — другарят Москвин, Генерален секретар на Комунистическата партия на московския метрополитен „В. И. Ленин“, доказа диалектически възможността за изграждане на комунизма на една отделно взета линия и взе историческото решение за началото на това изграждане. Старата вражда бе забравена.

Артьом запомни много добре този урок по най-нова история, както се стараеше да запомня всичко, което му говореше вторият му баща.

— Добре, че приключиха с клането… — каза Пьотр Андреевич. — Година и половина нямаше никакъв начин да се стъпи на Околовръстната — навсякъде кордони, проверяваха документите по сто пъти. По онова време имах работа там и нямаше как да се мине освен през Ханза. И аз минах през Ханза. И точно на „Проспект на мира“ ме спряха. За малко да ме изправят до стената.

— Така ли? Не си разказвал това, Пьотр… И как се случи? — поинтересува се Андрей.

Артьом леко посърна, виждайки, че безцеремонно му отнемат ролята на разказвач. Но се очертаваше интересна история и той не протестира.

— Как, как… Много просто. Помислиха ме за червен шпионин. Излизам значи аз от тунела на „Проспект на мира“, на нашата линия[5]. А нашият проспект също е под контрола на Ханза. Анексия, така да се каже. Е, там още не е много строго — имат панаир, търговска зона. Нали знаете, в Ханза навсякъде е така: станциите, които са на самата Околовръстна — това е все едно техният дом. А на преходите от околовръстните станции към радиалните имат граница — митница, паспортна проверка…

— Знаем го това, какво ни четеш лекции… По-добре разкажи какво се случи там с теб! — прекъсна го Андрей.

— Паспортна проверка — повтори Пьотр Андреевич, сурово сключи вежди и упорито продължи: — На радиалните станции имат панаири, базари… Там се допускат чужденци. Но през границата — не. Излязох на „Проспект на мира“, носех половин кило чай… Трябваха ми патрони за автомат. Мислех да обменям. А там при тях — военно положение. Не отпускат боеприпаси. Питам един пътуващ търговец, втори — всички клатят глава и отстъпват от мен. Само един ми прошепна: „Какви патрони, глупак… Махай се оттук по-бързо, сигурно вече са направили донос срещу теб.“ Благодарих му и тръгнах тихичко обратно към тунела. И на самия изход ме спира патрул, а от станцията — изсвирване и тича още един наряд. Документите, казват. Давам им паспорта, с печата на нашата станция. Разглеждат го те внимателно и питат: „А къде ви е пропускът?“ Казвам им учудено: „Какъв пропуск?“ Изяснява се, че за да попадна на станцията, трябва непременно да получа пропуск — на изхода от тунела има масичка, там им е канцеларията. Проверяват самоличността и в случай на необходимост издават пропуск. Развъдили бюрокрация, плъховете…

Не знам как съм минал покрай тази маса… Защо не са ме спрели тези дръвници? Иди после обяснявай на патрула. Стои оная късо подстригана горила в камуфлажна униформа и ми разправя: промъкнал си се! Прокраднал си се! Пропълзял си! Прелиства паспорта ми нататък, вижда печата на „Соколники“. По-рано живеех там, в „Соколники“… Вижда този печат и направо очите му кръвясват. Като на бик пред червено наметало. Сваля автомата от рамото и крещи: ръцете на тила, гад! Веднага си личи обучението. Хваща ме за врата и така, влачешком — през цялата станция, към пропускателния пункт в прехода, при старшия. И през това време ми обяснява: чакай само да взема разрешение от началството и ще те изправя до стената, шпионино. Стана ми лошо. Опитвам се да се оправдавам, обяснявам: „Какъв шпионин съм аз? Търговец съм! Ето, донесох чай, от ВДНХ.“ А той ми обяснява, че ще ми натъпче тоя чай в устата и ще го трамбова с дулото, за да влезе повече. Виждам, че не съм убедителен и ако получи одобрение от началството, ще ме отведе на двестотния метър, ще ме обърне с лице към тръбите и ще ми направи дупка в главата по законите на военното време. Лоша работа, мисля си… Стигаме до пропускателния пункт и горилата отива да се съветва къде ще е най-добре да ме застреля. Поглеждам аз началника му и камък ми пада от сърцето — Паша Федотов, мой съученик, с него дружахме и дълго време след училище, но после си изгубихме следите…

— Мамицата ти! Изплаши ни! А аз помислих, че са те убили! — подхвърли ехидно Андрей и всичките хора, събрали се около огъня на четиристотин и петдесетия метър, избухнаха в дружен смях.

Дори самият Пьотр Андреевич, който в първия момент бе погледнал сърдито Андрей, не издържа и се усмихна. Смехът се понесе по тунела и роди някъде в далечината му изкривено ехо, не приличащо на нищо страховито боботене… Вслушвайки се в него, всички постепенно утихнаха.

В този момент от дълбината на тунела, от север, доста ясно се чуха същите тези подозрителни звуци: шумолене и леки ситни стъпки.

Андрей, разбира се, беше първият, който чу всичко това. Мигновено млъкна и направи знак на другите също да замълчат, вдигна автомата си от земята и скочи от мястото си. Бавно дръпна затвора и изпрати патрона в цевта, после безшумно, придържайки се към стената, тръгна от огъня навътре в тунела. Артьом също се надигна — любопитно му бе да види кого е пропуснал предишния път, — но Андрей се обърна и сърдито му махна с ръка.

Той сложи приклада на рамото си и спря на мястото, където тъмнината започва да се сгъстява. Легна по корем и извика:

— Дайте светлина!

Един от неговите хора, приготвил мощния акумулаторен фенер, сглобен от местни майстори от стари автомобилни фарове, го включи и яркобял лъч разпори чернотата. За секунда в полезрението им се появи изтръгнат от мрака неясен силует — нещо не много голямо, като че ли безобидно, което стремително хукна назад, на север. Артьом не издържа и закрещя с всичка сила:

— Стреляй! Ще избяга!

Но Андрей кой знае защо не стреляше. Пьотр Андреевич също се надигна, приготвил автомата си за стрелба, и извика:

— Андрюха! Жив ли си там?

Седналите около огъня зашепнаха обезпокоено, чу се тракане на затвори. Най-накрая Андрей се показа в светлината на фенера, изтупвайки куртката си.

— Жив съм, жив съм! — каза той през смях.

— Какво се хилиш? — попита напрегнато Пьотр Андреевич.

— Три крака! Две глави! Мутанти! Черните идват! Ще изколят всички! Стреляй, ще избяга! Колко шум вдигнахте. Голям майтап! — продължаваше да се смее Андрей.

— Защо не стреля? Да, и моето момче не стреля, но то е младо, не съобрази. А ти защо пропусна шанса? Не си малък. Нали знаеш какво се случи с „Полежаевска“? — попита сърдито Пьотр Андреевич, когато Андрей се върна при огъня.

— Слушах за вашата „Полежаевска“ вече десет пъти! — махна с ръка Андрей. — Това беше куче! Даже кутре, а не куче… Вече за втори път се промъква към огъня, към топлината и светлината. А вие едва не сте го убили и сега питате и мен защо се церемоня с него? Палачи!

— Откъде да знам, че е било куче? — обиди се Артьом. — Такива звуци издаваше… Освен това разправят, че преди седмица са видели тук плъх с размерите на свиня — той изтръпна. — Изстреляли в него половин пълнител, а той — сякаш нищо не е станало.

— Вярвай ти на всички приказки! Чакай, сега ще ти донеса твоя плъх! — каза Андрей, метна автомата през рамо, отдалечи се от огъня и се разтвори в мрака.

След минута се чу тънкото му подсвиркване. А после се разнесе и гласът му — ласкав, примамващ:

— Хайде, ела тук… Ела тук, малкото, не се бой!

Той уговаряше някого доста дълго, десетина минути, подвиквайки и подсвирвайки, и ето че накрая фигурата му отново се мярна в полумрака. Когато се върна при огъня, Андрей се усмихна триумфално и разтвори куртката си. Оттам на земята се изтърси кученце — треперещо, жалко, мокро, непоносимо мръсно, с окапваща козина с непонятен цвят, с черни очи, пълни с ужас, и притиснати към главата малки уши. Когато се озова на земята, то веднага се опита да избяга, но беше хванато за козината от твърдата ръка на Андрей и върнато на място. Галейки го по главата, той свали куртката си и покри кученцето.

— Нека се сгрее палето… — обясни.

— Стига, Андрей, сигурно е пълно с бълхи! — опита се да го вразуми Пьотр Андреевич. — Може да има и глисти. И изобщо — ще вземеш да хванеш някаква зараза и да я пренесеш на станцията…

— Добре де, Андреич! Стига си ми чел лекции. Виж го само! — и като повдигна крайчеца на куртката, Андрей показа на събеседника си муцунката на кученцето, все още треперещо, от студ или от страх. — Гледай в очите му, Андреич! Тези очи не могат да лъжат.

Пьотр Андреевич погледна скептично кутрето. Очите му, макар и изплашени, несъмнено бяха честни. И той омекна.

— Добре… Млад природозащитник… Чакай, ще потърся нещо за ядене — промърмори и пъхна ръка в раницата.

— Потърси, потърси… Може и да израсне нещо полезно от него. Немска овчарка например — заяви Андрей и премести куртката с кученцето по-близо до огъня.

— А откъде се е взело тук това кутре? От тази страна няма хора. Само черните. Нима черните отглеждат кучета? — попита един от хората на Андрей, поуморен слаб мъж с разрошени коси, досега слушал мълчаливо останалите.

— Разбира се, че си прав, Кириле — отговори сериозно Андрей. — Доколкото знам, черните изобщо не отглеждат животни.

— А как живеят? Какво ядат? — попита приглушено другият, дошъл с тях, почесвайки с нокти небръснатата си челюст, при което прехвръкна лека електрическа искра.

Той беше висок мъж с обръсната глава, който изглеждаше сякаш някога е бил пълен и широкоплещест. Бе облечен с дълго кожено яке с хубава кройка, което беше рядкост в тези дни.

— Какво ядат ли? Говори се, че ядат всякакви боклуци. Ядат мърша. Ядат плъхове. Ядат хора… Не са много придирчиви, знаеш… — отговори Андрей с гримаса на отвращение.

— Канибали? — попита обръснатият без никакво учудване и си личеше, че му се е налагало да се сблъсква с човекоядство.

— Канибали… Те не са хора. Зомбита. Дявол знае какво изобщо представляват. Добре, че нямат оръжия, така че ги отблъскваме. Засега. Пьотр! Помниш ли, когато преди половин година успяхме да пленим един от тях жив?

— Помня — отговори Пьотр Андреевич. — Седя две седмици в карцера, не пиеше от водата ни, не докосна храната, така си и умря.

— Не го ли разпитвахте? — попита бръснатият.

— Не разбираше нито дума от това, което му говорехме. Говорят му на чист руски, той мълчи. Изобщо — мълча през цялото време. Като риба. Бият го — мълчи. Дават му да яде — мълчи. Само от време на време ръмжеше. И преди смъртта си виеше така, че разбуди цялата станция.

— Така че откъде се е взело кутрето? — напомни разчорленият Кирил.

— Дявол знае откъде се е взело… Може би е избягало от тях. Може да са искали да го изядат. Дотук е само два километра. Колко му е да избяга от тях? А може да е на някого. Някой, дошъл откъм север, и попаднал на черните. А кученцето е успяло да се измъкне навреме. Какво значение има откъде е? Погледни го само — прилича ли ти на чудовище? На мутант? Паленце като паленце, нищо особено. И хората го привличат — свикнало е значи. Защо вече трети час се мотае около огъня?

Кирил си затрая, обмисляйки аргументите. Пьотр Андреевич доля в чайника вода от бидона и попита:

— Още някой иска ли чай? Хайде по последна чаша, скоро ще ни сменят.

— Чай — бива! Давай — одобри Андрей, останалите също се оживиха.

Чаят кипна. Пьотр Андреевич наля на желаещите още по чаша и помоли:

— Вие, ъъъ… Не бива да говорите за черните. Ето, предишния път седяхме така, говорихме за тях и те дойдоха. И момчетата са ми разправяли, че и при тях е ставало така. Това може и да е съвпадение, не съм суеверен, но ако не е? А ако усещат по някакъв начин? Смяната ни почти свърши, за какво ни е тази дяволска работа в последния момент?

— Така е… Навярно не си струва — подкрепи го Артьом.

— Добре, момче, не се паникьосвай! Ще се справим! — опита се да ободри Артьом Андрей, но не излезе много убедително.

Само при мисълта за черните всичките ги побиваха тръпки, дори и Андрей, въпреки че се стараеше да не го показва. Той не се боеше от никакви хора — нито от бандити, нито от анархисти главорези, нито от бойците на Червената армия. Но всякаквите гадини го отвращаваха и не че толкова се страхуваше, колкото не можеше да мисли за тях спокойно, както мислеше за всички други опасности, свързани с хората.

Всички замълчаха. Тежката, потискаща тишина обгърна групичката, струпала се край огъня. Само едва-едва се чуваше как пращят корите и цепениците в огъня, а някъде отдалеч, от север, от тунела, понякога долиташе приглушено утробно ръмжене, сякаш московският метрополитен беше гигантско черво на неизвестно чудовище. И от тези звуци на всички им ставаше съвсем страшно.

Бележки

[1] В оригинала — перегон. Линията между две от станциите на метрото. — Бел.прев.

[2] ВДНХ (Выставка достижений народното хозяйства) — Изложба на достиженията на народното стопанство, огромен изложбен център в Москва. — Бел.прев.

[3] В изданието на „Сиела“ това название неоправдано е „преведено“ на български като „Любянка“; позволих си при редактирането на сканирания текст да възвърна оригиналното възвание. — Бел. NomaD.

[4] Александър Матросов — съветски войник през Втората световна война, пожертвал живота си чрез подлагане на картечен обстрел, за да даде възможност на частта си да обезвреди врага. Символ за смелост и воинска доблест. — Бел.прев.

[5] На местата, на които се пресичат линиите, има по две, три или дори четири станции (в зависимост от броя на линиите), които се намират на различна дълбочина и са свързани помежду си с ескалатори или тунели (общо наименование — преходи). Станциите може да имат различни имена или едно и също (както е в случая с „Проспект на мира“ — има две станции с това име, едната на Околовръстната линия, другата — на Калужко-Рижката линия). — Бел.прев.