Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова


Глава XXII

Примките. Лисици. Пекари. Снежна буря. Кошничари. Най-големите зимни студове. Кристализация на кленовата захар. Тайнственият кладенец. Сачмата.

Силните студове продължиха до 15 август, но не надминаха наблюдаваните дотогава градуси по Фаренхайт. При тихо време ниската температура лесно се понасяше. Но завееше ли вятър, леко облечените преселници мъчно издържаха. Пенкроф стигна до положението да съжалява, че на остров Линкълн нямаше някоя и друга мечка вместо тия лисици и тюлени.

— Мечките — казваше той — са обикновено добре облечени и най-голямото ми желание е да ни заемат за през зимата топлата дреха, която е на гърба им.

— Пенкроф — отвръщаше усмихнат Наб, — мечките можеше да не се съгласят да ти дадат дрехите си. Та тия животни не са благодетели!

— Щяхме да ги принудим, Наб, щяхме да ги принудим! — възразяваше най-самонадеяно Пенкроф.

Но на острова нямаше от тия страшни хищници или поне още не се бяха мяркали.

Все пак Хърбърт, Пенкроф и дописникът се заеха да нагласят примки на възвишение обзор и край гората.

Примките бяха при това съвсем обикновени: изкопаха трапове, покриха ги с клони и трева, за да ги прикрият, а на дъното сложиха примка, чиято миризма можеше да привлече животните — нищо друго. Трябва да споменем също, че те не бяха изкопани безразборно, а на места, където много дири показваха, че там често минават четириноги. Отбиваха се всеки ден, но на три пъти през първите дни намериха от ония лисици, които бяха виждали вече на десния бряг на река Благодарност.

Морякът беше направил и примки от тръстикови влакна и те свършиха повече работа от траповете. Рядко минаваше ден да не уловят някой заек от ливадата. Вечно зайци наистина, но Наб умееше да разнообразява гозбите и сътрапезниците му и не мислеха да се оплакват.

Но през втората седмица на август в траповете попаднаха и други, по-полезни животни от лисиците. Уловиха се няколко от ония диви свини, които бяха забелязали вече на север от езерото. Пенкроф нямаше защо да пита ядат ли се тия животни. Ясно личеше по приликата им с американските и европейските свини.

— Това не са прасета, Пенкроф — предупреди го Хърбърт, — внимавай!

— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, като се наведе над трапа и измъкна за опашчицата един от представителите на свинската порода, — остави ме да си мисля, че са прасета!

— Толкова ли обичаш прасета, Пенкроф?

— Много обичам прасета — отвърна морякът, — и най-вече заради краката. Ако имаха по осем крака вместо по четири, щях да ги обичам двойно повече!

Въпросните животни бяха „пекари“, един от четирите вида на свинската порода, и бяха дори от рода „таясу“.

Към 15 август задуха северозападен вятър и времето изведнъж се промени. Температурата се повиши с няколко градуса и водните пари, струпани във въздуха, скоро паднаха като сняг. Бяла пелена покри целия остров и обитателите му го видяха в съвсем друг вид. Силен сняг валя няколко дни и за кратко време стана две стъпки дебел.

Вятърът скоро се изви със страшна сила и горе от Гранитния дом се чуваше морският рев.

Жителите на Гранитния дом колко ли бяха благодарни на небето, че ги беше сдобило с тая здрава и непоклатима къща! Тук всички бяха в безопасност и бурите не можеха да им напакостят. Ако бяха построили на възвишение Обзор къща от тухли и греди, тя положително нямаше да устои на бясната стихия. А Комините — само по бученето на вълните, което долиташе с такава страшна сила, можеше да се смята, че са напълно необитаеми, тъй като морето, което беше заляло островчето, навярно ги биеше яростно. Но тук, в Гранитния дом, сред тоя масив, където и вятърът, и морето не можеха да ги стигнат, нямаше от какво да се опасяват.

През тия няколко дни затвор преселниците не стояха без работа. Складът беше пълен с дърва, нарязани на дъски, и те попълниха малко по малко покъщнината с маси и столове, много здрави навярно, тъй като не пестяха материала. Покъщнината беше тежичка и не оправдаваше много името си движим имот.

После столарите станаха кошничари и сполучиха доста в новото си занятие. Скоро най-различни по големина кошове и кошници увеличиха имуществото на колонията. Напълниха склада, а Наб сложи в отделни кошници боровите ядки, корените от драконово дърво и другите корени, които бяха събрали.

Последната седмица през август времето се промени още веднъж. Температурата поспадна и бурята стихна. Преселниците изскочиха навън. Снегът на брега беше дълбок към две стъпки, но по заледената му повърхност можеше да се върви без особени усилия.

Каква промяна! Горите, които бяха оставили да се зеленеят особено в оная част край възвишението, където преобладаваха иглолистните дървета, сега се губеха под едноцветна пелена. Всичко се белееше, от върха на планината Франклин до крайбрежието — горите, ливадата, езерото, реката, пясъците.

Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт не пропуснаха случая и отидоха да видят примките. Не ги намериха лесно, защото снегът ги беше затрупал. Никакво животно не се беше хванало, но наоколо имаше безброй дири, а между другото и съвсем ясни следи от нокти. Хърбърт заяви, без да се колебае, че някои хищници от котешката порода са минавали край примките, което потвърждаваше мнението на инженера, че на остров Линкълн имаше опасни зверове. Навярно тия зверове живееха в гъстите гори Фар-уест, но гладът ги беше принудил да се спуснат чак до възвишение Обзор. Бяха ли подушили жителите на Гранитния дом?

— Каква е тая котешка порода? — попита Пенкроф.

— Тигри — отвърна Хърбърт.

— Мислех, че тия животни се срещат само в топлите страни.

— На новия континент ги има от Мексико до пампасите на Буенос Айрес — отвърна момчето. — А понеже остров Линкълн се намира почти на една и съща ширина с областите край Ла Плата, не е чудно и тук да се срещат някои и други тигри.

— Добре, ще си отваряме очите — отговори Пенкроф.

Но накрая времето се затопли и снегът се стопи. Заваля дъжд и благодарение на него бялата пелена изчезна.

Отбиха се в Комините и преселниците можеха само да се радват, че не са били там по време на бурята. Морето беше оставило неоспорими доказателства за опустошенията си. Подети от морските ветрове, вълните бяха залели островчето, нахлули бяха в коридорите, изпълнили ги бяха до половина с пясък, а пластове водорасли покриваха канарите. Докато Наб, Хърбърт и Пенкроф ходеха на лов или попълваха запасите гориво, Сайръс Смит и Джедеон Спилет се заловиха да разчистят комините и намериха ковачницата и пещите почти непокътнати, запазени преди всичко от натрупания пясък.

Към 25 август се заредиха пак сняг и дъжд, задуха югоизточен вятър и студът стана много остър. По преценка на инженера един термометър Фаренхайт би показвал най-малко осем градуса под нулата (22° 22’ Целзий под нулата) и страшният студ, станал по-непоносим от острия вятър, трая няколко дни. Преселниците бяха принудени да се затворят пак в Гранитния дом и тъй като трябваше да затъкнат плътно прозорците и вратата и да оставят само малък отвор, колкото беше необходимо, за да се пречиства въздухът, отидоха много свещи. За да ги пестят, преселниците много често си светеха само с пламъка на огнището и не жалеха горивото.

Знаем, че преселниците нямаха никаква захар и разполагаха само със сока, който получаваха от клана, след като направят дълбоки нарези по стъблото му. Достатъчно беше да съберат тоя сок в паници и го употребяваха за най-различни готварски цели, още повече че като престоеше, той побеляваше и се сгъстяваше като сироп.

Но можеше да се получи и нещо по-добро и един ден Сайръс Смит извести на другарите си, че ще рафинират захар.

— Захар ли! — възкликна Пенкроф. — Мисля, че тоя занаят затопля малко?

— Не малко, а много — отвърна инженерът.

— Тогава тъкмо навреме! — рече морякът.

За да се кристализира тоя сок, достатъчно беше да го пречистят по съвсем обикновен начин. Поставиха го на огъня в големи пръстени съдове. Щом започна да се сгъстява, Наб взе да го бърка с дървена лопатка, за да ускори изпаряването и същевременно да не му позволи да добие вкус на загоряло.

След няколко часа варене на силен огън, който беше еднакво благотворен и за преселниците, и за сока, той се превърна в гъст сироп. Изляха сиропа в глинени калъпи с най-различни форми, предварително приготвени в самата готварска пещ. На другия ден изстиналият сироп образуваше различни бучки и глави. Захарта беше малко червеникава, но почти прозрачна и много вкусна.

Трябва да споменем, че най-нетърпелив в своя затвор след Пенкроф, разбира се, беше Топ. На вярното куче му беше много тясно в Гранитния дом. То сновеше от стая в стая и по своя начин показваше колко му беше досадно, че е затворено.

Сайръс Смит често пъти забеляза, че когато приближеше до мрачния кладенец, който беше свързан с морето и зееше в дъното на зимника, Топ странно ръмжеше. Той се въртеше около дупката, която беше покрита с дървен капак. Понякога даже са мъчеше да пъхне лапите си под капака, сякаш искаше да го повдигне. Той джафкаше тогава някак особено и джафкането изразяваше едновременно гняв и тревога.

Инженерът наблюдава на няколко пъти какво правеше кучето. Какво ли имаше в тая бездна, та умното животно се тревожеше толкова много? Кладенецът беше свързан с морето, това беше положително. Но не се ли разклоняваше в тесни проходи под острова? Не беше ли във връзка и с други подземни пещери? Някое морско животно не идеше ли от време на време да подиша в дъното на кладенеца? Инженерът не знаеше какво да мисли и в ума му неволно се пораждаха най-странни предположения. Навикнал да се задълбочава в областта на научните случаи, той не можеше да си прости, че се увлича в областта на чудното и почти свръхестественото. Но как да си обясни, че Топ, едно от онези умни кучета, които никога не са си губили времето да лаят на вятъра, продължаваше да души и да се вслушва упорито в пропастта, ако в деня нямаше нищо, което да го тревожи? Поведението на Топ озадачаваше Сайръс Смит повече, отколкото беше разумно да си признае това той самият.

Най-после студът престана. Последваха дъждове, кратковременни бури, примесени със сняг, кратки градушки, ветрове, но те не траяха дълго. Запролетяването зарадва обитателите на Гранитния дом, които скоро започнаха да се отбиват там, само колкото да се нахранят и да преспят.

През втората половина на септември ходиха много на лов и това накара Пенкроф да настоява с ново упорство за пушки, като твърдеше, че Сайръс Смит ги бил обещал. Инженерът знаеше много добре, че без строго определени сечива му беше почти невъзможно да направи и една пушка, която да върши що-годе работа, дърпаше се непрестанно и отлагаше работата за по-късно. Той обръщаше прочее внимание, че Хърбърт и Джедеон Спилет бяха станали опитни стрелци, че всички вкусни животни: агути, кенгура, кабиаи, гълъби, дропли, диви патици, бекасини, с една дума, всякакъв вид дивеч падаше под стрелите им и че можеше да се почака. Но упоритият моряк си правеше оглушки и нямаше да остави на мира инженера, докато той не задоволеше желанието му.

Но по това време не въпросът с пушките занимаваше Сайръс Смит, а облеклото. С тези дрехи преселниците бяха презимували, но не можеха да прекарат с тях до идната зима. Необходимо беше да си набавят на всяка цена кожи от хищници или вълна от преживни животни и понеже имаше муфлони, трябваше да обмислят как да опитомят някое стадо за собствените си нужди. Една кошара за домашните животни и един курник за птиците, ето двата важни въпроса, които трябваше да разрешат през лятото.

Но за да изпълнят своето намерение, налагаше се да проучат цялата непозната част от остров Линкълн. За това беше необходимо хубаво време и трябваше да чакат още цял месец, ако искаха проучването им да има успех.

Беше 24 октомври. Тоя ден Пенкроф отиде да наобиколи примките си, които никога не оставаха без стръв. В едната той намери три животни, които бяха добре дошли за кухнята им. Едно женско пекари с двете си малки.

И Пенкроф се прибра в Гранитния дом радостен от придобивката си и похвали както винаги своя лов.

— Прасенце ли, Пенкроф? Помислих, че носите яребица с трюфели!

— Как! — учуди се Пенкроф. — Да не би случайно да не обичате прасенце?

— Обичам — отвърна най-равнодушно Джедеон Спилет, — стига да не се прекалява…

— Добре, добре, господин дописнико — възрази морякът, който не обичаше да подценяват неговия лов, — вие ставате придирчив! А преди седем месеца, когато слязохме на острова, щяхте да бъдете много щастлив, ако имахте такъв дивеч!…

И морякът, последван от Наб, отиде в кухнята, където готвенето скоро го погълна.

Оставиха го да прави, каквото си знае. Той и Наб приготвиха прекрасна вечеря — двете малки пекари, супа от кенгуру, пушен бут, борови ядки, питие от корените на драконово дърво, освегски чай — с една дума, всичко най-хубаво, което имаха. Но между всички ястия на първо място трябваше да стоят сочните пекари, сготвени задушени.

В пет часа седнаха да вечерят в Гранитния дом. Супата от кенгуру димеше на масата. Всички я харесаха много.

След супата беше ред на прасенцата, които Пенкроф пожела сам да разреже и сложи по едно грамадно парче на всеки от сътрапезниците си.

Прасенцата бяха наистина много вкусни и Пенкроф лапаше лакомо своя дял, когато изведнъж ревна и изруга.

— Какво? — попита Сайръс Смит.

— Какво… какво… счупих си един зъб? — отвърна морякът.

— Я! Да няма камъчета във вашето печено? — каза Джедеон Спилет.

— Изглежда! — отвърна Пенкроф и измъкна от устата си предмета, който му беше счупил един кътник!…

Не беше камъче… а сачма.