Жул Верн
Тайнственият остров (60)

Глава XVIII

Какво мисли всеки един от преселниците. Работата около кораба продължава. 1 януари 1869 година. Дим на върха на вулкана. Първите признаци на изригване. Еъртън и Сайръс Смит в кошарата. Изследване на пещерата Дакар. Какво беше казал капитан Немо на инженера

Призори преселниците стигнаха мълчаливи входа на пещерата, която нарекоха пещерата Дакар в памет на капитан Немо. Морето се беше отдръпнало и те лесно минаха под свода — вълните се разбиваха в базалтовите му основи.

Ламаринената лодка оставиха там, така че да бъде защитена от вълните. За по-голяма сигурност Пенкроф, Наб и Еъртън я издърпаха на тесния бряг край една от стените на пещерата, където не беше изложена на никаква опасност.

Сутринта бурята беше стихнала. Последният грохот на гръмотевиците заглъхваше на запад. Не валеше вече, но небето още беше покрито с облаци.

Като излязоха от пещерата Дакар, Сайръс Смит и другарите му тръгнаха към кошарата. По пътя Наб и Хърбърт се погрижиха да приберат жицата, която капитанът беше опънал между кошарата и пещерата и която можеха да използват по-късно.

По пътя преселниците почти не разговаряха. Различните преживелици през нощта на 15 срещу 16 декември им бяха направили много дълбоко впечатление. Непознатият, който ги закриляше в най-тежките минути, човекът, когото тяхното въображение беше превърнало в божество, капитан Немо не съществуваше вече. Той и неговата подводница почиваха на морското дъно. На всеки от тях му се струваше, че бяха по-самотни отпреди. Те бяха, тъй да се каже, свикнали да разчитат на могъщата сила, която днес им липсваше, и Джедеон Спилет и Сайръс Смит не правеха изключеше от общото настроение. И те вървяха безмълвни по пътя към кошарата.

Към девет часа сутринта преселниците се бяха прибрали в Гранитния дом.

Решили бяха да се заемат много усилено с кораба и Сайръс Смит вложи цялото си време и усърдие в тая работа. Не се знаеше какво щеше да им отреди бъдещето. А за преселниците беше необходимо да имат на разположение един здрав кораб, който да може да издържи в морето и при силни бури и да бъде достатъчно голям, за да предприеме, ако се наложеше, някое по-дълго пътешествие. Ако след привършването на кораба преселниците не се решеха да напуснат остров Линкълн и да отплават към някой полинезийски остров в Тихия океан или към бреговете на Нова Зеландия, те трябваше да отидат колкото можеше по-скоро до остров Табор, за да оставят там бележка къде се намира Еъртън. Това беше необходима мярка, в случай че шотландската яхта се появеше пак в тия морета, и те трябваше да направят всичко възможно, за да успеят.

И продължиха работата. Сайръс Смит, Пенкроф и Еъртън — Наб, Джедеон Спилет и Хърбърт им помагаха всеки път, когато не бяха заети с някоя друга неотложна работа — работеха неуморно. Необходимо беше новият кораб да бъде готов след пет месеца, с други думи, в началото на март. Ако искаха да отидат на остров Табор, преди силните бури през равноденствието да направят пътуването им невъзможно.

Краят на 1868 година протече в неуморен труд около кораба — всяка друга работа беше почти изоставена. След два месеца и половина ребрата бяха поставени и първите дъски на бортовата обшивка бяха прикрепени. Личеше вече, че чертежите на Сайръс Смит са били рядко сполучливи и че корабът щеше да издържи на далечно плаване. Пенкроф работеше с всички сили и никак не се стесняваше да мърмори, когато някой от дърводелците зарежеше секирата, за да отиде на лов. Складовете в Гранитния дом трябваше да се напълнят — нали идеше зима. Но какво от това! Добрият моряк не беше доволен, когато работниците ги нямаше в корабостроителницата. В такъв случай той мърмореше през зъби и страшно ядосан, работеше за шестима.

На 3 януари още призори Хърбърт се качи на възвишение Обзор, за да оседлае едната онага, и видя грамаден стълб дим, който се виеше на върха на вулкана.

Хърбърт предупреди веднага преселниците и те изтичаха да разгледат върха на планината Франклин.

— Я гледай! — извика Пенкроф. — Това вече не е пара! Изглежда, че вулканът не се задоволява вече с дишане, а е започнал да дими!

Образните думи на моряка изразяваха правилно промяната, която беше станала в кратера на вулкана. Към парите се беше примесил гъст дим, който се издигаше в сивкав стълб, широк повече от триста стъпки в основата си, и се разстилаше като грамадна гъба на седемстотин-осемстотин стъпки над планинския връх.

— Коминът се е подпалил — каза Джедеон Спилет.

— И няма да можем да го изгасим! — добави Хърбърт.

— Трябва да има коминочистачи и за вулканите! — забеляза Наб, който сякаш питаше най-сериозния въпрос.

— Правилно, Наб — извика Пенкроф, — но ти наемаш ли се да чистиш вулкани?

И Пенкроф прихна да се смее.

Сайръс Смит наблюдаваше внимателно гъстия дим над планината Франклин и даже се поослушваше, сякаш искаше да долови някакво далечно бучене. После се върна при другарите си, тъй като се беше поотдалечил от тях:

— Така е, другари, настъпила е съществена промяна и няма защо да я крием. Вулканичните вещества вече не само кипят, но са и пламнали и нас положително ни застрашава някое близко изригване!

— Голяма работа, господин Смит! — извика Пенкроф. — Ще погледаме изригването и ще му ръкопляскаме, ако е сполучливо! Мисля, че няма защо да се тревожим!

— Не, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Старият път на лавите е все още отворен и благодарение на наклона на кратера те са текли досега на север. Но…

— Но — прекъсна го дописникът — ние няма да имаме никаква полза от изригването и по-добре ще бъде то да не става.

— Кой знае? — намеси се морякът. — Във вулкана може да има някое ценно и полезно вещество и благодарение на неговата любезност ние ще го използваме както трябва!

Сайръс Смит поклати глава като човек, който не очакваше нищо добро от явлението, което се развиваше толкова бързо.

— Струва ми се — каза Еъртън, който беше легнал и беше опрял ухо на земята, — струва ми се, че чувам глух грохот, като че минава каруца, натоварена с железа.

Преселниците се ослушаха много внимателно и установиха, че Еъртън не се лъже. Към грохота се примесваше от време на време някакво подземно бучене, което се усилваше и постепенно стихваше, сякаш някакъв страшен вятър се беше извил в земните недра. Но още не се чуваше никакъв ясен тътнеж. Можеше да се дойде до заключението, че димът си минаваше свободно през главния кратер и понеже той беше достатъчно широк, нямаше опасност от никакъв взрив, нито пък от разместване на земните пластове.

— Е, хайде де! — каза тогава Пенкроф. — Днес няма ли да работим? Планината Франклин може да си дими, да гърми, да бучи, да бълва огън и пламък колкото си иска, но ние трябва да си гледаме работата! Хайде, Еъртън, Наб, Хърбърт, господин Сайръс, господин Спилет, днес трябва всички да се заловим здравата. Днес трябва да поставим ширстека и всички сте ми необходими. Искам след два месеца новият ни „Бонадвенчър“ — тъй като ние ще му запазим името, нали? — да плава във водите на Порт Балон! Хайде, нямаме време за губене!

След вечерята Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт се изкачиха пак на възвишението Обзор. Беше вече тъмно и мракът щеше да им позволи да видят дали парите и димът над кратера не бяха премесени с пламъци или с някои горящи вещества, които изхвърляше вулканът.

— Кратерът гори! — извика Хърбърт, който, по-лек от другарите си, се беше изкачил пръв на възвишението.

Планината Франклин, която се намираше на около шест мили от възвишението, приличаше тогава на исполински факел, на чийто връх се виеха тъмни пламъци. Те бяха примесени с толкова дим, сгурия и пепел, че намаленият им блясък не се открояваше ярко в нощния мрак. Но някаква червеникава светлина обливаше острова и осветяваше смъртно близките гори. Грамадни облаци дим забулваха небесните висини, а през дима трептяха няколко звезди.

— Не чувствате ли някакви трептения в почвата? — попита Сайръс Смит.

— Чувствам — отвърна Джедеон Спилет, — но от тия трептения до истинското земетресение…

— Не казвам, че има опасност от земетресение — прекъсна го Сайръс Смит, — Боже опази! Не! Тия трептения се дължат на разгарянето на подземния огън. Земната кора не е нищо друго, а стена на парен котел и вие знаете, че стените на парния котел винаги трептят под налягането на газовете като металическа пластинка. Такъв е сега случаят и с нашия остров.

— Какъв чуден сноп искри! — възкликна Хърбърт.

В същия миг от кратера бликнаха някакви ракети — парата не можа да намали блясъка им. С хиляди огнени езици и безброй искри се пръскаха в различни посоки. Някои от тях разкъсаха бързо купола дим, издигнаха се над него и оставиха след себе си диря огнен прах. Изригването беше придружено от последователни гърмежи, сякаш пукот от цяла артилерия картечници.

Изминаха три дни — 4,5 и 6 януари. Преселниците продължаваха да строят кораба и инженерът, без да дава никакви обяснения, ускоряваше с всички сили работата. Планината Франклин тогава беше обвита с тъмен, зловещ облак и заедно с пламъците бълваше и нажежени камъни — някои от тях падаха обратно в самия кратер и това караше Пенкроф, който гледаше на явлението само като на някакво забавление, да казва:

— Я гледай! Великанът играе библок! Фокуси прави!

И наистина изхвърлените вещества падаха обратно в бездната, изглежда, че лавата, изтласкана от вътрешното налягане, не се издигаше още до отвора на кратера.

Но колкото и да бързаха да завършат кораба, други грижи налагаха на преселниците да наобикалят различните части на острова. Преди всичко трябваше да се отбиват в кошарата, гдето беше затворено стадото муфлони и кози, и да оставят кърма на тия животни. Решили бяха Еъртън да отиде там на другия ден, на 7 януари, и понеже той беше свикнал вече с тая работа и можеше да я върши и сам, Пенкроф и другарите му останаха доста изненадани, когато чуха инженера да казва на Еъртън:

— Понеже вие отивате утре в кошарата, и аз ще дойда с вас.

— Е, господин Сайръс! — извика морякът. — Работните ни дни са преброени и ако и вие отидете в кошарата, ще останем с двама души по-малко!

На другия ден още призори Сайръс Смит и Еъртън се качиха на колата, впрегната с двете онаги, и поеха бързо към кошарата. Сайръс Смит и Еъртън едва стигнаха в кошарата и някакъв тъмен сняг, приличен на ситен барут, падна на земята и веднага измени вида й. Дървета и ливади — всичко изчезна под пласт, дебел няколко пръста. Но за щастие духаше североизточен вятър и по-голямата част от облака се изсипа над морето.

— Странно явление, господин Смит — каза Еъртън.

— Опасно явление — отвърна инженерът. — Тоя пуцолан, тая пемза, превърната на прах, с една дума, тая вулканична пепел показва колко голямо е смущението във вътрешността на вулкана.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо, можем само да следим хода на явлението. Еъртън, свършете си работата в кошарата. През това време аз ще се кача отвъд изворите на Червена река и ще видя в какво състояние са намират северните склонове на планината.

Еъртън влезе в двора на кошарата и докато чакаше завръщането на инженера, се зае с муфлоните и с козите, които сякаш изпитваха някакво безпокойство пред първите признаци на изригването.

А Сайръс Смит се изкачи по билото на източните разклонения, заобиколи Червена река и стигна до мястото, където той и другарите му бяха открили северния извор при първото проучване, което направиха.

Нещата много се бяха изменили! Вместо един-едничък стълб дим той преброи тринадесет, които изригваха от земята, сякаш някакво бутало ги изтласкваше със страшна сила навън. Явно, че на това място земната кора беше под страхотно налягане. Въздухът беше наситен със серни изпарения, водород, въглена киселина, смесени с водни пари.

Инженерът се убеди още повече в това, когато разгледа северния склон на планината Франклин. Кратерът бълваше облаци дим и пламъци. Дъжд от сгурия падаше на земята. Но никаква лава не изтичаше от гърлото на кратера, което доказваше, че вулканичните вещества още не бяха стигнали до горното отвърстие на главния комин.

„Бих предпочел да имаше лава! — си каза Сайръс Смит. — Щях да бъда поне положителен, че тя е тръгнала по стария си път. Кой знае дали няма да се излее от някой нов кратер? Но опасността е друга! Капитан Немо добре е предчувствал! Да! Опасността е друга!“

Еъртън го чакаше.

— Оставих кърма на животните, господин Смит — каза Еъртън.

— Добре, Еъртън.

— Изглеждат неспокойни, господин Смит.

— Да, инстинктът говори в тях, а инстинктът не лъже.

— Аз съм готов…

— Вземете фенер и кремък, Еъртън — каза инженерът, — и да вървим.

Еъртън изпълни нареждането на инженера. Разпрегнатите онаги бродеха из кошарата. Залостиха вратата отвън и Сайръс Смит, който беше излязъл преди Еъртън, тръгна на запад, по тясната пътечка, която водеше към брега.

Еъртън и Сайръс Смит започнаха да се спускат по стръмния бряг, като следваха горе-долу ужасния път, който ги беше извел през оная бурна нощ до пещерата Дакар. Посред бял ден слизането не беше толкова опасно, а освен това и пепелта, която покриваше гладките скали, позволяваше на крака да стъпва по-устойчиво и да не се хлъзга по наклонения път.

Скоро стигнаха високия към четиридесет стъпки насип, който беше продължение на брега. Сайръс Смит си спомняше, че насипът се спускаше с лек наклон до самото море. Макар че имаше отлив, не се виждаше никакъв пясък и вълни, замърсени от вулканичния прах, се разбиваха право в крайбрежните базалтови канари.

Сайръс Смит и Еъртън лесно откриха входа на пещерата Дакар и се спряха под последната канара, с която завършваше насипът.

— Ламаринената лодка трябва да е тук — каза инженерът.

— Тук е, господин Смит — заяви Еъртън, като издърпа леката лодка, която беше скрита под свода на пещерата.

Двамата преселници се качиха в лодката. Лекото вълнение ги повлече по-навътре под схлупения свод на пещерата. Еъртън чукна кремъка и запали фенера. После хвана двете гребла — фенерът беше поставен на носа на лодката, така че да им осветява пътя напред, — Сайръс Смит застана на кормилото и навлязоха в мрачната пещера.

„Наутилус“ го нямаше вече там, за да разсее със светлината си дълбокия мрак.

Но светлината на фенера, макар и недостатъчна, позволи на инженера да продължи напред, край дясната страна на пещерата. Гробна тишина цареше под мрачния свод, поне в самото му начало, тъй като Сайръс Смит скоро долови ясния тътнеж, който се носеше от планинските недра.

— Това е вулканът — каза той.

Скоро ведно с тътнежа се понесе остра миризма от химически съединения и серните изпарения задавиха инженера и неговия спътник.

— Ето от какво се опасяваше капитан Немо! — прошепна инженерът и леко пребледня. — Но трябва да продължим докрай.

— Да продължим! — каза Еъртън, заби греблата и подкара лодката навътре.

Двадесет и пет минути след като навлезе навътре в пещерата, лодката стигна стената в дъното и спря.

Тогава Сайръс Смит се качи на пейката и освети с фенера стената, която делеше пещерата от главния комин на вулкана. Колко ли дебела беше тая стена? Сто стъпки ли, или десет? — Не можеше да се каже. Но подземното бучене беше много ясно и тя не можеше да бъде много дебела.

След като разгледа стената във водоравна посока, инженерът закачи фенера на едно гребло и го издигна по-високо по базалтовата стена.

Там през едва видими цепнатини между пропуканите призми проникваше остър дим, който тровеше въздуха в пещерата. Пукнатини браздяха стената, а някои от тях бяха по-големи и се спускаха само на две-три стъпки над водите в пещерата.

Сайръс Смит най-напред се замисли. После прошепна:

— Да! Капитанът имаше право! Ето опасността, и то каква опасност!

Еъртън не продума нито дума, но Сайръс Смит му даде знак, той хвана греблата и след половин час двамата с инженера излязоха от пещерата Дакар.