Жул Верн
Тайнственият остров (37)

Глава XV

Завръщане. Спор. Сайръс Смит и непознатият. Порт Балон. Самоотвержеността на инженера. Трогателен опит. Сълзи

На следния ден, 20 октомври, в седем часа сутринта след четири дни път „Бонадвенчър“ спокойно стигна брега при устието на Благодарност.

Сайръс Смит и Наб, много разтревожени от лошото време и от продължителното отсъствие на другарите си, се бяха изкачили още призори на възвишение Обзор и най-после съгледаха кораба, който беше закъснял толкова много.

— Слава богу! Ето ги! — извика Сайръс Смит.

А Наб от радост започна да играе, да се върти, да пляска с ръце и да вика:

— О, господарю! Господарю!

Пантомима, по-трогателна и от най-трогателното слово!

Като преброи хората, които видя на палубата на „Бонадвенчър“, инженерът най-напред помисли, че Пенкроф не е намерил корабокрушенеца на остров Табор или пък поне, че нещастникът е отказал да напусне острова си и да замени своя затвор с друг затвор.

И наистина Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт бяха сами на палубата на „Бонадвенчър“.

Когато корабът пристигна, инженерът и Наб го чакаха на брега и преди още пътниците да скочат на пясъка, Сайръс Смит им каза:

— Много ни разтревожи вашето закъснение, приятели! Да не ви се е случило някое нещастие?

— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Напротив, всичко мина благополучно. Ще ви разкажем всичко.

— Все пак — продължи инженерът — усилията ви са излезли безплодни. Пак сте трима, както бяхте!

— Извинете, господин Сайръс — обади се морякът. — Четирима сме!

— Намерихте ли корабокрушенеца?

— Да.

— Жив ли?

— Да.

— Къде е той? Кой е той?

— Той е — отвърна дописникът, — или по-скоро, той е бил човек. Само това можем да ви кажем, драги Сайръс!

Инженерът веднага бе осведомен за всичко, което се беше случило по време на пътуването. Разказаха му при какви условия бяха направили издирванията, как единствената къщурка на островчето отдавна била запустяла, как накрая бяха уловили корабокрушенеца, който, изглежда, не принадлежеше вече към човешкия род.

— И то дотолкова — добави Пенкроф, — че не зная добре ли направихме, че го доведохме тук.

— Разбира се, че сте направили добре, Пенкроф — отвърна бързо инженерът.

— Но тоя нещастник няма вече разсъдък!

— Засега може би не — отвърна Сайръс Смит, — но само преди няколко месеца тоя нещастник е бил човек като вас и като мене. И кой знае какво ли ще се случи с последния останал жив измежду нас, след като остане дълго време сам на острова? Горко на оня, който е сам, приятели, и трябва да знаете, че самотата бързо помътнява разума, щом като сте намерили тоя клетник в такова състояние!

— Господин Сайръс — запита Хърбърт, — какво ви кара да смятате, че тоя нещастник е подивял само от няколко месеца?

— Бележката, която намерихме, е писана наскоро, момчето ми — отвърна инженерът, а само корабокрушенецът е могъл да я напише.

Хърбърт разказа с няколко думи как беше минало пътуването и подчерта любопитния случай със сякаш временното пробуждане на разума на пленника, когато за миг той пак стана моряк в най-страшната буря.

— Добре, Хърбърт — похвали го инженерът. — С право отдаваш толкова голямо значение на тоя случай. Нещастникът трябва да не е неизлечим и отчаянието го е довело до състоянието, в което се намира днес. Но тук той ще бъде пак с хора и щом като в него е останала душа, ние ще я спасим!

И при пълно съчувствие от страна на инженера и за крайно учудване на Наб корабокрушенецът от остров Табор бе измъкнат от каютата си на носа на „Бонадвенчър“ — щом стъпи на сушата, той най-напред се опита да избяга.

Но Сайръс Смит се приближи, сложи властно ръката си на рамото му и го погледна много кротко. Клетникът в миг сякаш се покори, успокои се малко по малко, сведе очи, склони глава и не се противи повече.

— Горкият човек! — прошепна инженерът.

Сайръс Смит го разгледа внимателно. Ако се съдеше по външността му, в тоя нещастник нямаше вече нищо човешко, но Сайръс Смит, както и дописникът преди, откри в погледа му сякаш недоловима искра разум.

Решиха изоставения или по-скоро непознатия — защото така вече щяха да го наричат новите му другари — да остане да живее в една стая в Гранитния дом, откъдето всъщност не можеше и да избяга.

По време на обеда — Наб беше избързал, тъй като дописникът, Хърбърт и Пенкроф умираха от глад — Сайръс Смит поиска да му разкажат подробно всички случки, свързани с издирването на острова. Той се съгласи с другарите си, че непознатият беше англичанин или американец, тъй като името „Британия“ навеждаше на тая мисъл, а освен това на инженера се стори, че през рошавата брада, през гъстата четина, която му служеше за коса, различава отличителните черти на англосаксонеца.

— Вярвате ли, Сайръс, че ще успеем да го направим пак човек? — запита дописникът.

— Да — отвърна инженерът.

След обеда Сайръс Смит и другарите му слязоха от Гранитния дом и се върнаха на брега. Разтовариха „Бонадвенчър“ и инженерът прегледа оръжието и сечивата, но нищо не му помогна да установи самоличността на непознатия.

Двете бурета с барут и сачмите, както и кутиите с капсули бяха също посрещнати с възторг. Решиха даже да си направят малък погреб извън Гранитния дом или пък дори в горната пещера, където нямаше никаква опасност от взрив. Все пак щяха да продължават да си служат с пироксилина, тъй като с него вече имаха прекрасни постижения и нямаха никаква причина да го заменят с обикновен барут.

Като разтовариха кораба, Пенкроф каза:

— Господин Сайръс, мисля, че ще бъде разумно да приберем „Бонадвенчър“ на безопасно място.

— Няма ли да бъде удобно край устието на Благодарност? — запита инженерът.

— Не, господин Сайръс — отвърна морякът. — Повечето време той ще лежи на пясъка, а това ще го повреди. Знаете ли, той е много добър кораб и устоя знаменито на страшната буря, която ни връхлетя на връщане! Порт Балон е най-подходящото пристанище за кораба ни.

— Добре, Пенкроф, закарайте вашия „Бонадвенчър“ там, макар че аз предпочитах да ни бъде повече под око. Все пак ще трябва, когато ни остане време, да му нагласим пристанище.

— Знаменито! — извика Пенкроф. — Пристанище с фар, с вълнолом и с док! Ах, господин Сайръс, с вас винаги всичко се постига много лесно!

— Да, драги ми Пенкроф — отвърна инженерът, — но при условие все пак, че и вие ще ми помогнете, защото вие вършите три четвърти от нашата работа!

И Хърбърт, и морякът се качиха на „Бонадвенчър“, дигнаха котва, разпериха платната и попътният вятър ги откара бързо до нос Лапа. След два часа корабът си почиваше в тихите води на Порт Балон.

Най-напред, привикнал на простор, на безгранична свобода, на която се радваше на остров Табор, непознатият изпадна в глуха ярост и имаше опасност да се хвърли на брега от прозорците на Гранитния дом. Но малко по малко той се укроти и можеха да го оставят да се движи свободно.

И така, имаха основание да се надяват, и то много. Забравил вече хищническите си наклонности, непознатият започна да приема и не толкова животинска храна, като оная, с която беше свикнал на островчето, и печеното месо не го отвращаваше вече както на борда на „Бонадвенчър“.

Сайръс си наложи да прекарва всеки ден по няколко часа с него. Той идваше да работи край него и вършеше най-различни неща с цел да привлече вниманието му. Достатъчно беше може би само един проблясък, за да пробуди заспалата му душа, само един спомен можеше да му възвърне разума! Нали имаше вече такъв случай по време на бурята на борда на „Бонадвенчър“.

Инженерът не забравяше също да му говори високо, за да проникне едновременно чрез слуха и зрението в тоя затъпял ум. Ту един от другарите му, ту друг, а понякога и всички се присъединяваха към него. Те разговаряха най-често за мореплаването, което най-много можеше да засегне моряка. Понякога непознатият сякаш се вслушваше в разговора им и преселниците скоро се убедиха, че ги разбира отчасти. Понякога даже лицето му изразяваше дълбока скръб, доказателство, че той страдаше вътрешно, тъй като едва ли можеше да се преструва така умело. Но променил ли го беше новият му живот, или по-скоро — да употребим точно думата, която най-много му подхождаше — не се ли беше само опитомил като животно, опитомено от господарите си? Това беше важен въпрос, който Сайръс Смит бързаше да разреши, но не искаше да пресилва пациента си. За него непознатият беше само болен! Щеше ли да започне да оздравява някой ден?

Ах, как го наблюдаваше инженерът всеки миг! Как дебнеше душата му, ако може да се каже така! Как беше готов да я овладее!

Както казахме вече, непознатият беше напълно спокоен и проявяваше привързаност към инженера, от когото видимо се влияеше. И Сайръс Смит реши да направи опит с него, като го пренесе в друга среда, пред океана, който някога е съзерцавал, край горите, които щяха да му напомнят ония гори, където беше прекарал кой знае колко години от живота си!

— Но — попита Джедеон Спилет — можем ли да разчитаме, че като го оставим на свобода, той няма да избяга?

— Ще направим опит — отвърна Сайръс Смит.

— Ами! — промълви Пенкроф. — Като види простор пред себе си и като подиша чист въздух, тоя хубостник веднага ще офейка!

— Не вярвам — отвърна Сайръс Смит.

Тоя ден беше 30 октомври, с други думи, изминали бяха девет дни, откакто корабокрушенецът на остров Табор беше затворен в Гранитния дом. Беше топло и яркото слънце обливаше острова с лъчите си.

Сайръс Смит и Пенкроф влязоха в стаята на непознатия и го свариха легнал край прозореца, загледан в небето.

— Елате, приятелю — каза инженерът.

Непознатият стана веднага. Той устреми поглед в Сайръс Смит и го последва, а Пенкроф, който не вярваше особено много в успеха на опита, тръгна след тях.

Долу преселниците се отделиха малко от непознатия, така че да му дадат известна свобода.

Той пристъпи няколко крачки към морето, погледът му светна, извънредно оживен, но не направи никакъв опит да избяга. Той гледаше леките вълни, които се разбиваха в островчето и замираха на пясъка.

— Тук е само морето — забеляза Джедеон Спилет — и може то да не му вдъхва никакво желание да избяга!

— Да — съгласи се Сайръс Смит, — трябва да го заведем на възвишението край гората. Там опитът ще бъде по-убедителен.

Поведоха го към устието на Благодарност, всички тръгнаха по левия бряг на реката и се изкачиха на възвишение Обзор.

Като стигнаха там, където растяха първите хубави горски дървета, чиито клонки вятърът леко поклащаше, непознатият сякаш вдъхна опиянен приятното ухание, с което бе напоен въздухът, и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.

Преселниците стояха зад него, готови да го задържат, ако се опиташе да побегне!

И наистина той за малко щеше да се хвърли в реката, която го отделяше от гората, краката му се обтегнаха за миг като пружина…, но почти веднага се овладя, отпусна се на земята и едра сълза се отрони от очите му.

— Ах! — извика радостен Сайръс Смит. — Ти пак си човек, щом плачеш!