Жул Верн
Тайнственият остров (59)

Глава XVII

Последните часове на капитан Немо. Волята на един умиращ. Спомен за приятелите му, които го познаваха от един ден. Ковчегът на капитан Немо. Няколко съвета към преселниците. Краят. В морските дълбини

Съмна. Никакъв слънчев лъч не проникваше в дълбоката пещера. Приливът беше залял входа й. Но изкуствената светлина, която бликаше на дълги снопове от стените на „Наутилус“, не беше отслабнала и водата около плаващото вретено продължаваше да блести.

Страшна умора беше обзела капитан Немо и той се бе отпуснал на дивана. Не можеха да мислят да го пренесат в Гранитния дом, тъй като той беше изявил желанието си да остане сред съкровищата на „Наутилус“, които не можеха да се купят и с милиони, и да дочака там смъртта, която беше много близка.

Дълго време той лежа неподвижен, почти в безсъзнание, а Сайръс Смит и Джедеон Спилет следяха внимателно състояние на болния. Явно беше, че капитанът бавно гаснеше.

Инженерът и дописникът се посъветваха шепнешком. Можеха ли, ако не да го спасят, поне да продължат живота му с няколко дни? Самият той беше казал, че нямаше вече никакъв цяр, и очакваше спокойно смъртта, от която не се боеше.

— Не можем да направим нищо — заяви Джедеон Спилет.

— Но ако го изнесем на чист въздух, на слънце, може да се съживи — каза морякът.

— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — няма какво да опитваме. Освен това капитан Немо няма да се съгласи да напусне подводницата. Той живее тридесет години в „Наутилус“, в „Наутилус“ иска и да умре.

Изглежда, че капитан Немо чу отговора на Сайръс Смит, защото се приповдигна и промълви с по-слаб, но все още ясен глас:

— Имате право, господине. Искам и трябва да умра тук. Имам дори една молба към вас.

Сайръс Смит и другарите му се бяха приближили до дивана и нагласиха възглавниците така, че умиращият да се облегне по-удобно.

Тогава видяха погледа му да се спира върху всички чудеса в салона, осветяван от електрическите лъчи, които бликаха от арабеските на светлия таван. Той погледна една след друга картините, които видяха на чудните тъкани по стените — тия постижения на най-известните италиански, фламандски, френски и испански живописци, — погледна мраморните и бронзовите статуетки, които се издигаха на пиедесталите си, великолепния орган, облегнат на стената в дъното, витрините, наредени около един водоскок в средата, в които се намираха най-редките дарове на морето, и накрая погледът му се спря на девиза, който беше написан на вратата на музея — девиза на „Наутилус“: Mobilis in mobili^[1].

Той сякаш искаше да погали за последен път с погледа си постиженията на изкуството и на природата, с които беше ограничил своя кръгозор през дългогодишния си живот в морските дълбини!

След кратко време, през което навярно пред погледа му се изниза целият му живот, капитан Немо се обърна към преселниците и им каза:

— Господа, мислите ли, че сте ми поне малко задължени?…

— Капитане, бихме дали своя живот, за да продължим вашия!

— Добре — продължи капитан Немо, — добре!… Обещайте ми, че ще изпълните последната ми воля и ще ми се отплатите за всичко, което съм направил за вас.

— Обещаваме ви! — отвърна Сайръс Смит.

И с това обещание той обвързваше и себе си, и другарите си.

— Господа — продължи капитанът, — утре аз ще умра. Той спря с едно движение Хърбърт, който искаше да възрази. — Утре аз ще умра и желая гроб да ми бъде „Наутилус“. Той е ковчегът ми, моят ковчег! Всичките ми приятели почиват на морското дъно — и аз желая там да намеря покой. Дълбоко мълчание посрещна думите на капитан Немо.

— Чуйте ме добре, господа — продължи той. — „Наутилус“ е пленник на тая пещера, входът на която се е издигнал. Но ако не може да излезе от затвора си, той има поне възможността да потъне в бездната под него и да пази там тленните ми останки.

Преселниците слушаха почтително думите на умиращия.

— Утре след моята смърт, господин Смит — продължи капитанът, — вие и вашите другари ще напуснете „Наутилус“, тъй като всички съкровища, които той съдържа, трябва да изчезнат заедно с мене. Един-единствен спомен ще ви остане от принц Дакар, чието минало ви е вече известно. В онова ковчеже… там… има диаманти за няколко милиона — повечето от тях са спомени от времето, когато като баща и съпруг аз почти бях повярвал в щастието, — в него има и много бисери, които аз и другарите ми сме събрали на морското дъно. С това съкровище някой ден ще можете да извършите много добрини. В ръце като вашите, господин Смит, и като на вашите другари парите не могат да бъдат опасни. Аз ще участвам отгоре във вашите дела и не се боя от тях!

След кратка почивка поради крайната му слабост капитан Немо продължи със следните думи:

— Утре вие ще вземете ковчежето, ще напуснете салона и ще затворите вратата. После ще се качите на палубата на „Наутилус“ и ще завинтите здраво капака на входника.

— Ще изпълним волята ви, капитане — отвърна Сайръс Смит.

— Добре. Тогава ще се качите на лодката, с която дойдохте. Но преди да напуснете „Наутилус“, минете на кърмата и отворете двата големи крана, които се намират на водолинията. Водата ще напълни резервоарите, „Наутилус“ ще потъне лека-полека под водата и ще намери покой на морското дъно.

Сайръс Смит понечи да направи някакво движение, но капитанът добави:

— Не се бойте от нищо. Вие ще погребете мъртвец!

И Сайръс Смит, и другарите му не можеха и да направят никакво възражение на капитан Немо. Той им предаваше последната си воля и те трябваше да я изпълнят.

— Обещавате ли ми, господа? — продължи капитан Немо.

— Да, капитане — отвърна инженерът.

Капитанът поблагодари с едно кимване и помоли преселниците да го оставят сам няколко часа. Джедеон Спилет настоя да остане при него, да не би да му стане зле, но болният отказа с думите:

— Аз ще живея до утре, господине!

Всички напуснаха салона, минаха през библиотеката и през столовата и излязоха на носа, в машинното помещение, гдето се намираха електрическите уреди, които произвеждаха топлината и светлината и служеха същевременно и за двигател на „Наутилус“.

„Наутилус“ беше рядко постижение на техниката, пълно с постижения, и инженерът остана смаян.

Преселниците се качиха на палубата, която се издигаше на седем-осем стъпки над водата. Тук те полегнаха край дебело лещообразно стъкло, което затваряше някакво грамадно око, откъдето бликаше сноп светлина. Зад окото се намираше кабина с колелата на кормилото — там беше стоял кормчията, когато е направлявал „Наутилус“ през водните пластове, които навярно са били осветявани на доста голямо разстояние от електрическите лъчи.

Сайръс Смит и другарите му стояха известно време безмълвни — това, което бяха видели и чули, им беше направило силно впечатление и сърцата им се късаха при мисълта, че този, който им беше помагал толкова пъти, че закрилникът, когото познаваха едва от няколко часа, умираше.

Каквато и присъда да произнесяха бъдещите поколения над тоя, тъй да се каже, свръхчовешки живот, принц Дакар щеше да си остане вечно една от ония чудни личности, които никога не се забравят.

— Това се казва човек! — заяви Пенкроф. — Просто да не повярваш, че е живял толкова години на морското дъно! А като си помисля, че и там може би не е намерил спокойствие!

— „Наутилус“ — забеляза Еъртън — можеше да ни послужи да напуснем остров Линкълн и да стигнем до някой населен бряг.

— Приятели — намеси се инженерът, — „Наутилус“ не ни принадлежи и ние нямаме право да разполагаме с него. Прочее не бихме могли да го използваме в никакъв случай. Той не може да излезе вече от пещерата, чийто изход е затворен от базалтовите скали, а и самият капитан Немо желае подводницата да потъне заедно с него след смъртта му. Желанието му е изрично и ние ще го изпълним.

Сайръс Смит и другарите му разговаряха още известно време и отново слязоха в „Наутилус“. Там похапнаха и влязоха в салона.

Капитан Немо се беше съвзел от слабостта, която го потискаше, а очите му бяха възвърнали предишния си блясък. Лека усмивка сякаш трептеше на устните му.

Преселниците се приближиха до него.

— Господа — каза им капитанът, — вие сте смели, честни и добри мъже. Всички вие сте предани до смърт на общото дело. Често съм ви наблюдавал. Обикнах ви и ви обичам!… Дайте си ръката, господин Смит.

Сайръс Смит подаде ръката си на капитана и той я стисна сърдечно.

— Така! — прошепна той. После продължи: — Но стига сме говорили за мене! Имам да ви поговоря за вас самите и за остров Линкълн, където намерихте убежище… Смятате ли да го напускате?

— Да, но за да се върнем пак, капитане — побърза да отговори Пенкроф.

— За да се върнете ли?… Да, наистина, Пенкроф — отвърна усмихнат капитанът, — зная колко много обичате този остров. Вие го променихте толкова много с вашите грижи, че той ви принадлежи!

— Нашето намерение, капитане — каза тогава Сайръс Смит, — е да го подарим на Съединените щати и да основем тук пристанище за нашата флота, благоприятно разположено в тая част на Тихия океан.

— Вие мислите за вашата родина, господа — отвърна капитан Немо, — вие работите за нейния разцвет, за нейната слава. Имате право. Родината!… Там трябва да се върне човек! Там трябва да умре!… А аз умирам далеч от всичко, което съм обичал!

— Имате ли да ни предадете някое последно желание, някой спомен за приятелите, които може да сте оставили в индуските планини? — попита бързо инженерът.

— Не, господин Смит. Аз нямам вече приятели! Аз съм последният от своя род… и отдавна съм мъртъв за всички, които познавах… Но да поговорим за вас. Самотата и уединението са тежко нещо, свръх човешките сили… Умирам, понеже мислех, че може да се живее сам!… И тъй вие трябва да направите всичко възможно, за да напуснете остров Линкълн и да видите пак земята, където сте родени. Зная, че ония проклетници са разбили кораба, който си бяхте построили…

— Сега строим друг кораб — прекъсна го Джедеон Спилет, — достатъчно голям, за да може да ни пренесе до най-близката суша. Но ако успеем рано или късно да напуснем остров Линкълн, ние пак ще се върнем. Много спомени ни свързват с него и никога няма да го забравим!

— Тук се запознахме и с капитан Немо! — добави Сайръс Смит.

— И само тук всичко ще ни напомня винаги за вас! — заяви Хърбърт.

— И тук аз ще спя вечния си сън, ако… — отвърна капитанът.

Той се позамисли и вместо да се доизкаже, задоволи се само с думите:

— Господин Смит, искам да говоря с вас… насаме!

Другарите на инженера уважиха желанието на умиращия и се оттеглиха.

Сайръс Смит остана само няколко минути с капитан Немо и скоро повика приятелите си, но не сподели с тях нито дума от тайните, които умиращият бе пожелал да му повери.

Джедеон Спилет разгледа много внимателно болния. Ясно личеше, че капитанът беше поддържан само от някаква душевна сила, която скоро щеше да отстъпи пред телесната му слабост.

Денят изтече, без да се яви никаква промяна. Преселниците не напуснаха нито за миг „Наутилус“.

Падна нощ, макар че в пещерата това не можеше да се забележи.

Капитан Немо не страдаше, но гаснеше бавно.

Той заговори още веднъж или два пъти преселниците, които стояха край него, и им се усмихна с оная последна усмивка, която остава и след смъртта.

Най-после, малко след полунощ, капитан Немо направи върховно усилие и успя да скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да умре в това положение.

Към един часа сутринта целият живот се беше съсредоточил само в погледа му. Последен пламък блесна в зениците, които някога тъй силно горяха. После пошепна: „Бог и родина!“, и тихо угасна.

Тогава Сайръс Смит се наведе и склопи очи на този, който беше някога принц Дакар и който не беше вече и капитан Немо.

Хърбърт и Пенкроф плачеха. Еъртън изтриваше бегло една сълза. Наб беше паднал на колене до дописника, който стоеше като изваян.

Сайръс Смит издигна ръка над главата на покойника.

— Господи, успокой душата му! — каза той и като се обърна към другарите си, добави: — Да се помолим за този, когото загубихме!

След няколко часа преселниците изпълниха обещанието, което бяха дали на капитана — изпълниха последната воля на покойния.

Сайръс Смит и другарите му напуснаха „Наутилус“, след като взеха със себе си единствения спомен, който им беше оставил техният благодетел — ковчежето с несметното богатство.

Затвориха грижливо чудния салон, все още облян в светлина. Завинтиха и железния капак на входника, така че нито капчица вода да не може да проникне в каютите на „Наутилус“.

После преселниците слязоха в лодката, която беше вързана за самата подводница.

Доплаваха с лодката на кърмата. Там, на водолинията, имаше два големи крана, свързани с резервоарите, които служеха за потопяване на подводницата.

Отвориха крановете, резервоарите се напълниха, „Наутилус“ започна да потъва бавно и изчезна под водата.

Но преселниците имаха възможност да го следят още известно време в морските дълбини. Ослепителната му светлина озаряваше прозрачните води, а пещерата ставаше все по-тъмна и по-тъмна. После грамадното електрическо сияние изчезна и скоро „Наутилус“, станал ковчег на капитан Немо, почиваше на морското дъно.