Жул Верн
Тайнственият остров (20)

Глава XX

Дъждовете. Въпросът за облеклото. Лов на тюлени. Свещи. Вътрешни постройки в Гранитния дом. Какво намира Хърбърт в джоба си

Зимата наистина започна през месец юни, който съответства на декември в Северното полукълбо. Тя започна с проливни дъждове и непрестанни бури. Обитателите на Гранитния дом можаха да оценят предимствата на едно жилище, в което не се чувстваше лошото време. Комините щяха да бъдат съвсем неудобни за тежката зима и беше опасно големи приливи, подсилвани от откритите морски ветрове, да не нахлуят пак вътре.

Целият месец юни протече в най-разнообразен труд, който не изключваше нито лова, ни риболова и в килера имаше храна в изобилие. Пенкроф смяташе, като остане по-свободен, да постави примки, и разчиташе извънредно много на тях. Направил беше примки от растителни влакна и не минаваше ден да не улови някой заек в ливадата. Наб прекарваше почти цялото си време в солене и пушене на месо, което щеше да го запаси с вкусни консерви.

И въпросът за облеклото бе сериозно обсъден. Преселниците имаха само дрехите, които им бяха на гърба, когато балонът ги захвърли на острова. Тия дрехи бяха топли и здрави. Пазеха ги много грижливо и те, и бельото им бяха винаги чисти, но трябваше скоро да ги заменят. Освен това, ако и зимата бъдеше сурова, преселниците щяха да си изпатят много от студа.

През пролетта щяха да устроят сериозен лов на ония муфлони, които бяха забелязали още когато изкачваха планината Франклин, а сдобиеха ли се с вълна, инженерът щеше да им направи топли и здрави платове… Как? Щеше да помисли.

— Е, засега ще си греем краката в Гранитния дом! — рече Пенкроф. — Дърва има в изобилие, няма защо да ги пестим!

— Всъщност — забеляза Джедеон Спилет — остров Линкълн не е на много висока ширина и зимата тук надали е сурова. Не ни ли казахте, Сайръс, че тридесет и петият паралел съответства на Испания в Северното полукълбо?

— Да — отвърна инженерът, — но понякога зимата в Испания е много студена! Има сняг и лед, както другаде, а това може да ни сполети и на остров Линкълн. Все пак той е остров и се надявам, че няма да бъде много студено.

— Защо, господин Сайръс? — запита Хърбърт.

— Защото морето, момчето ми, може да се смята за грамаден склад, в който се натрупват летните горещини. През зимата то ги излъчва и затова в крайморските области температурите са по-умерени — не много високи през лятото и не много ниски зиме.

— Ще видим — намеси се Пенкроф. — Едно е само положително, дните са вече къси, а нощите — дълги. Я да поговорим малко за осветлението.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Сайръс Смит.

— И кога ще го разрешим?

— Още утре, като уловим няколко тюлена.

— За лоени свещи ли?

— Ами, Пенкроф! Спермацет!

На другия ден, 5 юни, при доста колебливо време тръгнаха към островчето. Пак трябваше да използват отлива, за да пребродят протока, а по тоя случай решиха да стъкмят криво-ляво някаква лодка за по-голямо удобство и за да могат да отплават срещу течението на река Благодарност при подробно изследване на югозападната част на острова, което бяха отложили за първите пролетни дни.

Тюлени имаше много и ловците, въоръжени с тояги с железни шипове, лесно убиха шест парчета. Наб и Пенкроф ги одраха и занесоха в Гранитния дом само лойта и кожата, от която щяха да си направят здрави обувки.

Сайръс Смит предпочете да превърне лойта в сапун чрез вар. Така получи варовит сапун, който лесно се разтваряше в сярна киселина, която утаяваше варта в сулфат и отделяше мастни киселини.

От тия три киселини — олеиновата, стеариновата и маргариновата, първата беше течна и я отляха с необходимото налягане. А другите две образуваха самото вещество, от което трябваше да направят свещи.

Работата не трая повече от двадесет и четири часа. След много опити направиха фитили от растителни влакна и потопени в течното вещество, те дадоха истински стеаринови свещи, направени на ръка, които не бяха само гладки и бели.

Между другото направиха и ножици и преселниците най-после можеха да си подстрижат косите и ако не да се обръснат, то поне да си подрежат брадите както си искат. Хърбърт нямаше брада, Наб също, но другарите им бяха така обрасли, че оправдаваха направата на споменатите ножици.

Ръчният трион им създаде много труд, но най-после се получи едно сечиво от вида на тъй наречените ножовки, с което, като се търка здравата, можеше да се пререже напречно дърво. И си направиха маси, столове, шкафове, с които наредиха главните стаи, легла, чиято постеля се състоеше само от морски треви.

Но дърводелците скоро трябваше да правят и мостове. И наистина новата река, прекарана с взрив, налагаше да се построят две мостчета, едното на възвишение Обзор, другото на самото крайбрежие — няколко дървета, издялани само с брадва, бяха достатъчни за тая цел. Работа за няколко дни. Когато построиха мостчетата, Наб и Пенкроф използваха случая и отидоха към дюните, където бяха открили стридите. Те бяха повлекли със себе си една груба количка, която заместваше предишната наистина много неудобна носилка, и докараха няколко хиляди стриди, които лесно привикнаха сред скалите и образуваха естествени стридарници при устието на Благодарност. Тия мекотели бяха много вкусни и преселниците си ловяха почти всеки ден.

Явно, че остров Линкълн, макар и обитателите му да познаваха малка част от него, задоволяваше вече почти всичките им нужди.

Преселниците на остров Линкълн търпяха само още едно лишение. Имаха достатъчно храна, с други думи месо, имаха и зеленчук, с който разнообразяваха ястията си. Корените на драконовите дървета, подложени на ферментация, им даваха някакво кисело питие, един вид бира, която беше за предпочитане пред прясната вода. Имаха даже и захар, без захарна тръстика и захарно цвекло, а от сока на клена, наречен acer saccharium, който вирее във всички умерени пояси и се срещаше в голямо количество на острова. Правеха си и много приятен чай от маточината, която бяха набрали в ливадата. Най-после имаха в изобилие и сол, единственото минерално произведение, което влиза в човешката храна… но нямаха хляб.

Може би впоследствие преселниците щяха да заменят хляба с някоя равностойна храна — с брашно от сагова палма или с нишесте от хлебно дърво, и наистина не беше изключено в южните гори да има от тия ценни дървета, но дотогава не бяха срещали.

Но ето че и в случая провидението помогна непосредствено на преселниците, извънредно малко наистина, но в края на краищата Сайръс Смит с целия си ум и изобретателност никога нямаше да успее да произведе това, което един ден Хърбърт намери най-случайно в подплатата на дрехата си, която беше седнал да позакърпи.

Тоя ден валеше като из ведро и преселниците се бяха събрали в голямата зала в Гранитния дом, когато момчето изведнъж извика:

— Я, господин Сайръс, пшенично зърно!

И показа на другарите си едно зърно, едно-едничко зърно, което се беше мушнало през продупчения му джоб в подплатата на дрехата.

Намирането на това зърно се обясняваше с навика на Хърбърт да храни, когато беше в Ричмънд, няколко гривяка, които Пенкроф му беше подарил.

— Пшенично зърно ли? — попита бързо инженерът.

— Да, господин Сайръс, но едно-едничко!

— Е, момчето ми — заяви усмихнат Пенкроф, — добре сме, няма какво да се каже! Какво ли бихме могли да направим с едно-единствено зърно?

— Ще си направим хляб — отвърна Сайръс Смит.

— Хляб, баници, торти! — възрази морякът. — Хайде де! Хлябът от това пшенично зърно няма да ни приседне скоро!

Хърбърт не отдаваше голямо значение на откритието си и се готвеше да хвърли въпросното зърно, но Сайръс Смит го взе, разгледа го, установи, че е в добро състояние, и погледна моряка право в очите.

— Пенкроф — попита той спокойно, — знаете ли колко класа може да даде едно пшенично зърно?

— Един, предполагам! — отвърна морякът, изненадан от въпроса.

— Десет, Пенкроф, А знаете ли колко зърна има един клас?

— Ей богу, не знам.

— Средно осемдесет — каза Сайръс Смит. — И тъй, ако посеем това зърно, при първата жътва ще имаме осемстотин зърна, които при втората ще дадат шестстотин и четиридесет хиляди, при третата петстотин и дванадесет милиона, а при четвъртата повече от четиристотин милиарда зърна. Ето какво е съотношението.

Другарите на Сайръс Смит го слушаха безмълвни. Цифрите ги смайваха. А бяха точни.

— Да, приятели — продължи инженерът. — Такава е геометричната прогресия на плодовитата природа. И то какво е това размножение на пшеничното зърно, чийто клас има само осемдесет зърна, в сравнение с мака, който има тридесет и две хиляди зърна, и тютюна, който има триста и шестдесет хиляди семена? Без многото разрушителни причини, които спъват развитието им, тия растения за няколко години биха задушили цялата земя.

Но инженерът не беше свършил с малкия си разпит.

— А сега, Пенкроф — поде той, — знаете ли колко крини представляват четиристотин милиарда зърна?

— Не — отвърна морякът, — но единственото нещо, което зная, е, че съм говедо!

— Повече от три милиона, по сто и тридесет хиляди зърна в крина, Пенкроф.

— За четири години ли?

— За четири години — отвърна Сайръс Смит. — И даже за две, тъй като при тая ширина се надявам да имаме по две жътви на година.

Верен на навика си, Пенкроф намери да възрази само с гръмко ура.

— И така, Хърбърт — добави инженерът, — ти направи много важно за нас откритие. Всичко, приятели мой, всичко може да ни послужи при условията, в които се намираме. Моля ви, не забравяйте това.

— Не, господин Сайръс, не, няма да го забравяме — отвърна морякът — и ако намерим някога някое от ония тютюневи семенца, които дават по триста и шестдесет хиляди семена, уверявам ви, че няма да отиде на вятъра! А сега знаете ли какво ни остава да направим?

— Да посеем зърното — отвърна Хърбърт.

Беше 20 юни. Времето прочее беше много благоприятно за посяването на това единствено и скъпоценно пшенично зърно. Най-напред стана въпрос да го посадят в гърне. Но след като обмислиха, решиха да се доверят по-смело на природата и да го поверят на земята. Това направиха още същия ден и е излишно да добавяме, че взеха всички мерки, за да успеят.

Времето се беше поизяснило и преселниците се изкачваха горе, над Гранитния дом. Там, на самото възвишение, те избраха едно място, добре закътано от вятъра и изложено на благодарната топлина на обедното слънце. Почистиха го добре, изплевиха го грижливо, даже го прекопаха, за да изчистят червеите и насекомите, посипаха го с хубава пръст, премесена с малко вар, заградиха го и после заровиха зърното във влажната почва.

Не изглеждаше ли, че преселниците полагат основния камък на някаква сграда? Това напомни на Пенкроф деня, когато беше запалил единствената си клечка кибрит и всички грижи, които положи, за да пламне клечката. Но тоя път случаят беше по-сериозен. И наистина преселниците все биха могли да си запалят огън по един или друг начин, но никаква човешка сила не можеше да пресъздаде това житно зрънце, ако то погинеше!