Жул Верн
Тайнственият остров (40)

Глава XVIII

Разговорът. Сайръс Смит и Джедеон Спилет. Какво измисли инженерът. Електрическият телеграф. Жиците. Батерията. Азбуката. Лято. Колонията процъфтява. Снимките. Две години на остров Линкълн

— Бедният човек! — каза Хърбърт, който се беше втурнал към вратата, но се върна, след като видя как Еъртън се спусна по въжето на асансьора и потъна в мрака.

— Той ще се върне — заяви Сайръс Смит.

— Ах, господин Сайръс, какво означава това? — извика Пенкроф. — Как така! Значи Еъртън не е хвърлял бутилката в морето? Но кой тогава?

Смело може да се каже, че това беше най-уместният въпрос, който трябваше да се постави.

— Той е — обади се Наб, — само че нещастникът трябва да е бил вече луд.

— Да, потвърди Хърбърт, — и не е съзнавал вече какво върши.

— Това е единственото обяснение, приятели — съгласи се бързо Сайръс Смит, — и сега разбирам как Еъртън е означил точно местоположението на остров Табор, научил го е от самите събития, които са предшествали неговото изоставяне на острова.

— И все пак — забеляза Пенкроф — той не се е бил превърнал напълно в звяр, когато е писал бележката, а ако я е хвърлил преди седем-осем години в морето, как хартията не се е повредила от влагата?

— Това показва, че Еъртън си е загубил ума много по-късно, отколкото той самият предполага — заяви Сайръс Смит.

— Трябва да е така — съгласи се Пенкроф, — тъй като иначе случаят щеше да е съвсем необясним.

— Необясним наистина — смънка инженерът, който сякаш искаше да прекрати разговора.

— Но дали Еъртън казва истината? — запита морякът.

— Да — отвърна дописникът. — Събитията, които той разказа, са напълно верни. Спомням си много добре, че вестниците писаха за издирванията на лорд Гленарван и за крайния резултат.

— Еъртън казва истината — добави Сайръс Смит, — не се съмнявайте в това, Пенкроф, тъй като тя беше доста жестока за него. Човек, който се самообвинява така, не лъже!

На следния ден, 21 декември, преселниците слязоха на брега и като изкачиха възвишението, не свариха там Еъртън. През нощта Еъртън се беше прехвърлил в къщата си в кошарата и преселниците сметнаха, че е по-добре да не му досаждат с присъствието си. Времето навярно щеше да свърши това, което съчувствието им не можеше да свърши.

И Хърбърт, и Пенкроф и Наб се заловиха с всекидневната си работа. Тоя ден същата тая работа събра Сайръс Смит и дописника в Комините.

— Знаете ли драги Сайръс — започна Джедеон Спилет, — че обяснението, което ми дадохте за бутилката, никак не ме задоволи! Как може да се допусне, че тоя нещастник е написал бележката и е хвърлил бутилката в морето, без въобще да си спомня това?

— Но той не е хвърлил бутилката, драги ми Спилет.

— Тогава вие продължавате да мислите…

— Не мисля нищо, не зная нищо! — прекъсна го Сайръс Смит. — Зачислявам само една случка към другите събития, които до ден-днешен не мога да си обясня!

— Наистина, Сайръс — съгласи се Джедеон Спилет, — просто невероятно! Вашето спасяване, сандъкът на пясъка, премеждията на Топ и сега тази бутилка… Никога ли няма да разгадаем тия загадки?

— Ще ги разгадаем — отвърна решително инженерът, — дори ако трябва да преровя целия остров!

— Случаят може би ще ни даде ключа на загадката.

— Случаят! Спилет! Аз въобще не вярвам в случая, както не вярвам и в тайните на тоя свят. Има някаква причина за всичко необяснимо, което става тук и аз ще открия тази причина. А засега да наблюдаваме и да работим.

Настъпи януари. 1867 година започваше. Лятната работа се извърши старателно. През следните дни Хърбърт и Джедеон Спилет отидоха към кошарата и се увериха, че Еъртън се беше настанил в къщата, която му бяха направили. Той се занимаваше с многобройното стадо, което му бяха поверили, и спестяваше на другарите си труда да се отбиват всеки два-три дни в кошарата.

И Сайръс Смит реши да установи бърза връзка между кошарата и Гранитния дом.

На 10 януари той съобщи на другарите си това свое решение.

— Ха! И какво ще направите, господин Сайръс? — запита Пенкроф. — Да не сте намислили случайно да прекарате телеграф?

— Да, телеграф — отвърна инженерът.

— Електрически ли? — възкликна Хърбърт.

— Електрически — отвърна Сайръс Смит. — Имаме всички необходими елементи за батерия и най-трудно ще ни бъде да изтеглим железни жици, но с помощта на една матрица ще се справим и с това.

— Ех! — обади се Пенкроф. — Вече не се съмнявам, че един ден ще се возим и с железница!

Заловиха се за работа и започнаха с най-трудното, с други думи, с изработването на жиците, защото беше излишно да се залавят с батерията и с другите части на телеграфа, ако опитът им се провалеше.

Желязото на остров Линкълн, както знаем, беше много доброкачествено и следователно лесно можеше да се изтегля. Сайръс Смит направи най-напред една матрица, с други думи, една стоманена плоча с най-различни по размер конически дупки, които щяха да придадат последователно на жицата желаната дебелина. След като я закалиха „здравата“, както казват металурзите, закрепиха устойчиво стоманената плоча в една рамка, забита здраво в земята само на няколко крачки от големия водопад, на който инженерът пак щеше да използва двигателната сила.

И наистина там беше тепавицата, която тогава не работеше, но валякът, раздвижен с голяма сила можеше да изтегля жицата и да я навива около себе си.

Работата беше тънка и изискваше голямо внимание. Желязото, предварително превърнато на дълги тънки пръчки с изпилени краища бе прекарано през най-голямата дупка на матрицата, валякът го изтегли и нави на около двадесет и пет тридесет стъпки дължина, после го развиха и го прекараха последователно през по-малките дупки! В края на краищата инженерът получи жици, дълги от четиридесет до петдесет стъпки, които лесно можеше да свърже и да опъне по цялото разстояние от пет мили, което делеше кошарата от Гранитния дом.

Трябваха им само няколко дни, за да свършат благополучно тая работа, и дори след като нагласи матрицата, инженерът остави другарите си да се занимават с изтеглянето на жицата, а той се залови с батерията.

В дадения случай беше необходимо да се получи батерия с постоянен ток. Известно е, че елементите на съвременната батерия са обикновено коксът, цинкът и медта. Инженерът нямаше никак мед и въпреки издирванията си не беше открил никакви следи от мед на острова и трябваше да мине без нея. Коксът, с други думи, твърдият графит, който остава в ретортите в газовите заводи, след като се отнеме водородът от въглищата, можеше да се получи, но трябваше да се нагласяват специални апарати, а това щеше да бъде свързано с много труд. Колкото за цинка — спомняте си, че сандъкът, намерен на нос Останка, беше подплатен с тоя метал и не можеше да се намери по-подходящ случай да се използва.

След зрели размишления Сайръс Смит реши да си направи съвсем обикновена батерия, прилична на батерията, която Бекерел^[1] откри в 1820 година и в която се поставя само цинк. Инженерът имаше на разположение останалите вещества — азотната киселина и поташа.

Инженерът направи няколко стъкленици и ги напълни с азотна киселина. Запуши всяка стъкленица с тапа, през която минаваше стъклена цев — долният й край, затъкнат с глина и увит в парцалче, щеше да остане потопен в киселината. В тая цев, през горния й край той наля разтвор от поташ, който беше получил предварително от изгаряне на разни растения, и по тоя начин киселината и поташът можеха да си взаимодействат през глината.

Сайръс Смит взе след това две цинкови пластинки и ги потопи едната в азотната киселина, а другата в разтвора от поташ. Веднага се получи ток, който се движеше от пластинката в стъкленицата до пластинката в цевта и като свърза двете пластинки с жица, пластинката в цевта стана положителен полюс, а пластинката в стъкленицата — отрицателен. И тъй всяка стъкленица стана източник на ток и всички тези източници, събрани заедно, бяха достатъчни да приведат в движение електрическият телеграф.

Такъв беше умно измисленият и същевременно съвсем обикновен апарат на Сайръс Смит, който му позволяваше да установи телеграфна връзка между Гранитния дом и кошарата.

На 6 февруари започнаха да побиват стълбовете — със стъклени изолатори, — на които щеше да бъде опъната жицата по целия път до кошарата. След няколко дни жицата бе опъната и готова да предаде със скорост от сто хиляди километра в секунда електрическият ток, който земята щеше да върне в изходната му точка.

Сайръс Смит направи две батерии, едната за Гранитния дом, другата за кошарата, защото, ако кошарата трябваше да бъде във връзка с Гранитния дом, и Гранитния дом имаше нужда да бъде свързан с кошарата.

А приемателят и предавателят бяха съвсем обикновени. И в кошарата и в Гранитния дом навиха жицата на електромагнит, с други думи на парче меко желязо с намотана жица. Щом се установеше връзка между двата полюса, токът тръгваше от положителния полюс, минаваше по жицата, влизаше в електромагнита, който едновременно се намагнетизирваше, и се връщаше през земята в отрицателния полюс. Прекъснеше ли се токът, електромагнитът веднага губеше магнитните си свойства. Достатъчно беше да се постави една пластинка от меко желязо, която магнитът да привлича, когато има ток, и веднага да пуска, щом токът се прекъснеше. Като нагласи движението на пластинката, Сайръс Смит много лесно прикрепи към нея кръг със стрелка, по края на който беше нанесена азбуката, и така се установи връзката между Гранитния дом и кошарата.

На 12 февруари всичко беше напълно готово. Същия ден Сайръс Смит пусна тока по жицата, запита какво има в кошарата и получи от Еъртън задоволителен отговор.

Пенкроф не го свърташе от радост — сутрин и вечер той пращаше по една телеграма в кошарата и никога не оставаше без отговор.

Тая връзка имаше две съществени преимущества — първо, позволяваше да се провери дали Еъртън е в кошарата и после, не го оставяше в пълна самота. Всъщност Сайръс Смит поне веднъж в седмицата се отбиваше да го види, а и Еъртън прескачаше от време на време до Гранитния дом и винаги беше добре посрещан.

Лятото премина във всекидневна работа. Запасите на колонията, особено откъм зеленчук и жито, се увеличаваха от ден на ден, а разсадите от остров Табор се хванаха добре. Четвъртата жътва беше много добра и ясно е, че никой не се зае да провери дали четиристотинте милиарда зърна бяха налице. На Пенкроф му дойде на ум да се залови с тази работа, но Сайръс Смит му каза, че дори да успее да прехвърли по триста зърна в минута или по осемнадесет хиляди в час, ще му трябват към пет хиляди и петстотин години да ги преброи всичките и славният моряк се отказа от намерението си.

Пак по това време Джедеон Спилет, подпомаган от Хърбърт, направи няколко снимки на най-живописните местности в острова с фотографския апарат, който бяха намерили в сандъка, но още не бяха използвали.

Фотографите не забравиха да снемат и всички жители на острова, без да пропуснат нито един.

— Така сякаш ставаме повече — казваше Пенкроф. Морякът не можеше да се нарадва, като видя собствения си лик да краси стените на Гранитния дом, и се спираше на драго сърце пред тази изложба като най-богатите витрини на Бродуей.

Но трябва да признаем, че най-сполучливата снимка беше несъмнено снимката на бай Юп. Бай Юп беше позирал с неописуема сериозност и снимката му — аха — да проговори!

— Сякаш ей сега ще ни се изплези! — казваше Пенкроф.

След няколко дни, на 26 март, станаха две години, откакто бегълците от Ричмънд бяха захвърлени на остров Линкълн!