Жул Верн
Тайнственият остров (4)

Глава IV

Литодомите. Устието на реката. Комините. Търсенето продължава. Зелената гора. Запас гориво. Горе от брега. Салът с дърва. Завръщането на брега

Най-напред дописникът каза на моряка да стои и да го чака, докато се върне, и без да губи нито миг, изкачи брега в същата посока, в която беше тръгнал няколко часа преди това негърът Наб. И изчезна бързо зад един крайбрежен завой, толкова голямо беше нетърпението му да разбере какво се беше случило с инженера.

Хърбърт искаше да го придружи.

— Стой тука, момчето ми — му каза морякът. — Трябва да намерим къде да се подслоним и да видим има ли възможност да си похапнем нещо по-хранително от стридите. И приятелите ни ще трябва да се подкрепят, като се върнат. Всеки да си знае работата.

— Готов съм, Пенкроф — съгласи се Хърбърт.

— Добре! — продължи морякът. — Ще я наредим. Но трябва да се действа както му е редът. Ние сме уморени, студено ни е, гладни сме. Става въпрос, с други думи, да си намерим подслон, огън и храна. В гората има дърва, в гнездата има яйца: остава да си намерим дом.

— Добре — каза Хърбърт, — ще потърся сред скалите някоя пещера. Все ще се намери някъде дупка, където да се заврем!

— Така е — отвърна Пенкроф. — Да вървим, момчето ми.

И двамата тръгнаха покрай грамадния зид по песъчливия бряг, който отливът беше открил напълно. Но вместо да се изкачат на север, слязоха на юг. Пенкроф беше забелязал, че на неколкостотин крачки под мястото, където бяха излезли, имаше тясно врязване, което според него навярно беше устие на река или поток. От една страна, беше важно да се настанят край прясна вода за пиене, а, от друга — възможно беше течението да е завлякло нататък Сайръс Смит.

Високият зид, както казахме вече, се издигаше на триста стъпки, но беше гладък навсякъде — дори и в основата му, едва достигана от морските вълни, нямаше ни най-малка пукнатина, където да се приюти временно човек. Той представляваше отвесна скала от много твърд гранит, който вълните не бяха успели да разядат.

Хърбърт, който беше тръгнал малко по-наляво, скоро забеляза няколко канари, осеяни с алги, които приливът щеше пак да покрие след няколко часа. По тия скали сред хлъзгавите водорасли имаше безброй миди с двойна черупка, които гладни хора не можеха да пренебрегнат. И Хърбърт повика Пенкроф, който бързо дотича.

— Ха! Това са миди! — извика морякът. — Ето с какво ще заменим яйцата, които ни липсват!

— Не са никакви миди — отвърна младият Хърбърт, който разглеждаше внимателно полепените по скалите мекотели, — това са литодоми.

— И ядат ли се?

— Разбира се.

Морякът можеше спокойно да се довери на Хърбърт. Момчето беше много силно по естествена история и от малко имаше страшно влечение към тая наука. Баща му го бе насърчил в тая насока и го беше накарал да следва курсовете на най-добрите бостънски естественици, които обикнали умното и работливо дете. По-късно познанията му по естествена история щяха да бъдат използвани много често, а и сега, в самото начало, то не се излъга.

Пенкроф и Хърбърт си хапнаха порядъчно количество литодоми, които бяха полуотворили черупки, и ги намираха доста парливи на вкус, което не ги накара да съжаляват, че нямаха пипер, нито каквато и да било друга подправка.

Гладът им прочее мина веднага, но не и жаждата, която се засили, след като погълнаха природно подправените миди. Сега трябваше да открият прясна вода и нямаше никакво съмнение, че вода все щеше да се намери в тая толкова разнообразна и променлива местност. След като се погрижиха да се запасят обилно с литодоми и напълниха джобовете и кърпите си, Пенкроф и Хърбърт тръгнаха към подножието на скалите.

Като изминаха към двеста крачки, стигнаха до онова врязване, където, както беше предвидил Пенкроф, навярно течеше пълноводна рекичка. Тук стената изглеждаше разпукана от някакво страшно земетресение. В основата й се врязваше малко заливче, много заострено в дъното. Реката имаше сто стъпки ширина, а двата й бряга бяха широки едва по двадесет стъпки.

— Тук вода! Там гора! — каза Пенкроф. — Е, Хърбърт, нямаме си само къща.

Речната вода беше бистра. Морякът се увери, че сега, при отлив, когато морските вълни не стигаха до реката, тя беше и сладка. Когато изясниха тоя важен въпрос, Хърбърт потърси някоя пещера, където да се подслонят, но напразно. Стената беше навсякъде равна, гладка и отвесна.

Но при самото устие на реката, над мястото, докъдето стигаше приливът, срутванията бяха образували не пещера, а купчина грамадни скали, каквито се срещат често в гранитните местности и ги наричат „Комини“.

Пенкроф и Хърбърт навлязоха доста навътре между канарите, в пясъчните коридори, където имаше светлина, защото тя проникваше през пукнатините между скалите, някои от които не се срутваха по някакво чудо на равновесието. Но със светлината навлизаше и вятър — истински буен вятър, а с вятъра — и острият студ отвън. Но морякът реши, че ако прегради някои от тия коридори, като запуши отворите с пясък и камъни, ще могат да се настанят в Комините. Геометрическият им план представляваше печатарския знак &, който означаваше съкратено и.

— Тук ни е мястото — каза Пенкроф. — И ако някой ден намерим господин Смит, той ще превърне тоя лабиринт в дворец.

— Ще го намерим, Пенкроф — извика Хърбърт. — Но когато си дойде, той трябва да свари тук едно горе-долу сносно жилище. И така ще бъде, ако успеем да стъкмим огнище в левия коридор и да оставим някоя дупка за дима.

Хърбърт и Пенкроф напуснаха Комините и свиха нагоре, по левия бряг на реката.

След като вървяха четвърт час, морякът и момчето стигнаха до острия завой, където реката извиваше вляво. От тоя завой тя течеше вече през чудна гора. Дърветата бяха още зелени въпреки късната есен, защото бяха от ония иглолистни дървета, които са пръснати по цялото земно кълбо, от северните до тропическите местности. Младият естественик откри предимно деодари, много разпространен вид в Хималайската област, които пръскаха приятно ухание. Между тия красиви дървета растяха китки борики, надвесили гъсти, широки клони. Сред високите треви Пенкроф усети, че стъпва върху сухи клонки, които пращяха като фишеци.

— Е, момчето ми — каза той на Хърбърт, — не са ми известни имената на тия дървета, но поне мога да ги причисля към групата „дърва за горене“, а сега засега това е единствената група, която признавам!

— Събирай! — отвърна Хърбърт и веднага се залови за работа.

Дървата бяха много сухи и щяха да горят бързо. Затова беше необходимо да занесат в Комините много дърва, а двама души не можеха да се справят. Това забеляза и Хърбърт.

— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, — все ще успеем да пренесем тия дърва. Като иска човек, всичко може! Да имахме поне кола или лодка, лесна работа!

— Ами реката! — обади се Хърбърт.

— Правилно! — отвърна Пенкроф. — За нас реката ще бъде път, който сам се движи, а откриването на саловете не е празна работа.

И морякът, последван от Хърбърт, се запъти там, където окрайнината на гората извиваше заедно с реката. И двамата, всеки според силите си, носеха по товар дърва, вързани на снопи. По брега имаше и много сухи клони — сред тревите, където навярно никога не беше стъпвал човешки крак. Пенкроф веднага се запретна да стъкми сала.

Морякът и момчето поставиха няколко доста дебели дървета, които бяха свързали със сухи лиани, в някакъв въртоп, образуван от една издатина на брега, където се разбиваше течението. На тоя сал те струпаха едно след друго целия товар или, с други думи, товара, който можеха да дигнат най-малко двадесет души. За един час свършиха всичко и салът, завързан здраво за брега, трябваше да дочака отлива. Имаха още няколко часа на разположение и Пенкроф и Хърбърт решиха да се изкачат и двамата на горното възвишение, за да хвърлят по-широк поглед върху местността.

Като се изкачиха, най-напред хвърлиха поглед към океана, който бяха изминали при толкова страшни обстоятелства! Разгледаха развълнувани цялата северна част на брега, където бе станала злополуката. Там беше изчезнал Сайръс Смит. Търсеха да видят дали не плава още на повърхността някоя останка от балона им, за която човек би могъл да се вкопчи. Нищо! Морето беше безкрайна водна пустиня! А и брегът беше пуст. Не се виждаше нито дописникът, нито Наб. Възможно беше по това време и двамата да бяха толкова далеч, че да не можеха да ги видят.

— Нещо ми подсказва — възкликна Хърбърт, — че толкова смел човек като господин Сайръс няма да се остави да потъне току-тъй! Трябва да е изплувал някъде на брега. Нали, Пенкроф?

Морякът поклати тъжно глава. Той не се надяваше вече да види Сайръс Смит. Но в желанието си да не отчайва напълно Хърбърт каза:

— Разбира се, разбира се, нашият инженер е в състояние да се оправи там, където всеки друг би отишъл по дяволите!…

Но той продължаваше да разглежда извънредно внимателно крайбрежието. Пред погледа му се разстилаше песъчливият бряг, който завършваше надясно от устието с редица скали. Тия скали, още над морската повърхност, приличаха на стада земноводни, излегнати сред вълните.

Пенкроф се обърна тогава на запад. Най-напред прикова погледа му планината със снежен връх, която се издигаше на шест или седем мили далеч. От първите й възвишения до две мили от брега се простираше безкрайна гориста местност, прошарена с големи зелени петна, които показваха, че там имаше и вечнозелени дървета. После от окрайнината на гората до самия бряг се зеленееше широка площ, осеяна с произволно пръснати дървета.

— На остров ли сме? — пошепна морякът.

— Във всеки случай, ако е остров — отвърна момчето, — изглежда грамаден.

— Островът, колкото и да е грамаден, си остава остров! — каза Пенкроф.

Но този важен въпрос не можеше още да се изясни. Разрешението му трябваше да се отложи за друг път. А самата земя, остров или континент, изглеждаше плодородна, приятна и разнообразна.

— Това е щастие — забеляза Пенкроф — и трябва да бъдем благодарни на провидението в нещастието си!

После се върнаха по южния хребет на гранитното възвишение. Там живееха стотици птици, свили гнезда в дупките по камънака. Както подскачаше, Хърбърт дигна ято от тия птици.

— Какви са тия птици! — попита Пенкроф. — Я гледай, като че са гълъби!

— И наистина са гълъби, но диви, скални гълъби — отвърна Хърбърт. — Познах ги по двойната черна ивица на крилете, по бялата опашка и по синьо-пепелявите им пера. А щом скалните гълъби са вкусни, представяш ли си какви ще бъдат яйцата им! Все ще са оставили някое и друго яйце в гнездата си!…

— И ние ще им дадем възможност да се излюпят само във вид на пържени яйца! — отвърна весело Пенкроф.

— А в какво ще ги изпържиш? — попита Хърбърт. — В шапката си ли?

— Ами! — отвърна морякът. — Не съм толкова голям вълшебник. Ще се задоволим с печени яйца, момчето ми, а по-рохките ще оставя за тебе!

Пенкроф и момчето разгледаха внимателно дупките по скалите и наистина намериха тук-таме яйца. Събраха няколко дузини, вързаха ги в кърпата на моряка и понеже краят на прилива наближаваше, почнаха да се спускат към реката.

Пенкроф нямаше намерение да остави сала да си плава по течението без посока, нито пък мислеше да се качи отгоре му, за да го направлява. Но един моряк никога не се затруднява, щом стане въпрос за въжета, и Пенкроф бързо изплете от сухите лиани едно въже, дълго няколко разтега. Завързаха въжето за задния край на сала, морякът държеше в ръка другия му край, а Хърбърт буташе сала с дълъг прът и го задържаше в течението.