Жул Верн
Тайнственият остров (8)

Глава VIII

Жив ли е Сайръс Смит? Разказът на Наб. Следи от стъпки. Неразрешим въпрос. Първите думи на Сайръс Смит. Проучване на стъпките. Завръщане в Комините. Пенкроф изпада в ужас

Наб не помръдна. Морякът го попита само:

— Жив ли е?

Наб не отговори. Джедеон Спилет и Пенкроф пребледняха. Хърбърт сплете ръце и застана неподвижен. Явно беше, че клетият негър, потънал в своята скръб, нито беше забелязал другарите си, нито пък чу думите на моряка.

Дописникът коленичи край неподвижното тяло и прилепи ухо към гърдите на инженера, след като разкопча дрехите му. Една минута — цял век! — изтече, докато той се мъчеше да долови някакво биене на сърцето.

След дълго и внимателно наблюдение Джедеон Спилет стана.

— Жив е! — каза той.

И Пенкроф коленичи до Сайръс Смит. Ухото му също долови биенето на сърцето, а устните му — някакъв дъх, който излизаше от устните на инженера.

Щом дописникът му каза, Хърбърт изтича навън за вода. На стотина крачки от пещерата той откри бистър поток, силно придошъл навярно от проливните дъждове, който течеше сред дюните. Но в какво да гребне вода — нямаше нито една черупка по брега! Момчето натопи само кърпата си в потока и се върна тичешком в пещерата.

За щастие напоената кърпа беше достатъчна за Джедеон Спилет, който искаше да накваси само устните на инженера. Капчиците прясна вода подействаха почти веднага. Въздишка се изтръгна от гърдите на Сайръс Смит и той дори сякаш се помъчи да каже нещо.

— Ще го спасим! — заяви дописникът.

Тия думи възвърнаха надеждата на Наб. Той съблече господаря си, за да види дали по тялото му няма някоя рана. По главата, по гърдите, по цялото му тяло нямаше никаква рана, нито дори драскотина — странно нещо, тъй като тялото на Сайръс Смит навярно се беше удряло в скалите! Дори ръцете му бяха напълно невредими и беше трудно да се обясни защо инженерът нямаше никакви следи от усилията, които той навярно бе положил, за да се промъкне през подмолите.

По-късно щяха да си изяснят тоя случай. Когато Сайръс Смит можеше да говори, щеше да им разкаже какво се беше случило. Засега трябваше да го възвърнат към живота и разтривките може би щяха да направят това. Морякът си съблече блузата и започна да го търка с нея. Инженерът, затоплен от добрата разтривка, раздвижи леко ръце и започна да диша все по-правилно и по-правилно. Той умираше от изтощение и ако дописникът и другарите му не бяха дошли, със Сайръс Смит положително беше свършено.

— Значи вие помислихте, че господарят ви е мъртъв? — попита морякът.

— Да! Мъртъв! — отвърна Наб. — И ако Топ не ви беше намерил, ако вие не бяхте дошли, щях да заровя господаря си и да умра до него!

Ясно в какво положение беше изпаднал Сайръс Смит!

И Наб разказа какво се беше случило. Предния ден, като напуснал още призори Комините, той тръгнал по брега право на север и стигнал оная част на крайбрежието, където вече бил обикалял.

Изглеждало, че на тоя бряг никога не бил стъпвал човешки крак. Мидите, които морето не могло да достигне, а те били милиони извън границите на прилива, стояли непобутнати. Нямало ни една смачкана черупка. На двеста-триста ярда^[1] не личало някой да е стъпвал когато и да било на брега.

И Наб решил да извърви още няколко мили по брега. Теченията можеше да са изхвърлили трупа по-далеч.

— Изминах още две мили, пребродих при отлива всички подмоли и цялото крайбрежие при прилива и се бях отчаял, че няма да открия нищо, когато снощи към пет часа видях стъпки по пясъка.

— И?

— Когато видях стъпките, станах като луд. Те бяха много ясни и водеха към дюните. Тичах по тях около четвърт миля, но внимавах да не ги залича. След пет минути, когато мръкваше вече, чух кучешки лай. Беше Топ и Топ ме доведе тук, при моя господар!

И Наб описа накрая каква е била скръбта му, когато видял бездушното тяло. Мъчил се да открие в него някакъв признак на живот! Сега, когато го намерил мъртъв, искал да бъде жив! Всичките му усилия били напразни. Оставало му само да изпълни последния си дълг към човека, когото толкова много обичал!

Тогава Наб се сетил, че и другарите му навярно ще искат да видят за последен път нещастника! Топ бил до него. Не би ли могла да се използва проницателността на животното? Наб изрекъл няколко пъти името на дописника, когото Топ познавал най-добре от спътниците на инженера. После посочил брега на юг и кучето веднага се спуснало в същата посока.

Известно е как, воден от своя, тъй да се каже, почти свръхестествен инстинкт, защото местността му беше напълно непозната, Топ стигна Комините.

Другарите на Наб изслушаха с напрегнато внимание разказа му. За тях беше някак необяснимо, че Сайръс Смит, след страхотните усилия, които трябва да беше положил, за да се измъкне от вълните през подмолите, нямаше и следа от драскотина. А също така не можеше да се обясни как инженерът беше успял да се добере до тая залутана сред дюните пещера.

— Наб — попита дописникът, — значи ти не си пренесъл господаря си дотук?

— Не, не съм — отвърна Наб.

— Явно е, че господин Смит сам е дошъл дотук — каза Пенкроф.

— Явно е наистина — забеляза Джедеон Спилет, — но не е за вярване!

Само инженерът можеше да обясни случая. Но за това трябваше да почакат да проговори. За щастие той вече се съживяваше. Разтривките бяха възстановили кръвообращението. Сайръс Смит пак раздвижи ръцете, после главата и от устните му още веднъж се отрониха няколко неясни думи.

Наб, наведен над него, го викаше, но инженерът, изглежда, не го чуваше и очите му все още стояха затворени. Движенията му бяха единственият признак на живот. Сетивата продължаваха да бъдат напълно безучастни.

Но благодарение на многобройните грижи инженерът дойде на себе си по-скоро, отколкото можеше да се очаква. Водата, с която му квасеха устата, го съживяваше лека-полека. Пенкроф се досети да смеси водата с малко сок от печените тетраси, които беше донесъл. Хърбърт беше изтичал до брега и донесе две големи мидени черупки. Морякът направи някаква смес и я вкара между устните на инженера, който сякаш жадно изгълта течността.

И отвори очи. Наб и дописникът се бяха надвесили над него.

— Господарю! Господарю! — извика Наб.

Инженерът го чу. Той позна Наб и Спилет, а после и другите си двама спътници, Хърбърт и моряка, и им стисна леко ръцете.

Устните му и сега прошепнаха няколко думи — думите, които вече беше изрекъл и които навярно показваха какви мисли измъчваха дори и при това положение неговия ум. Но тоя път думите бяха ясни.

— Остров ли е, или континент? — прошепна той.

— Ах, дявол да го вземе! — извика Пенкроф, който не можа да се сдържи. — Все едно, стига вие да сте жив, господин Сайръс! Остров ли, или континент? После ще видим.

Инженерът кимна леко с глава и сякаш заспа.

Оставиха го да спи и дописникът веднага взе мерки инженерът да бъде пренесен колкото се може по-удобно. Наб, Хърбърт и Пенкроф излязоха от пещерата и се отправиха към една висока дюна, на чийто връх растяха няколко хилави дръвчета.

По пътя морякът не можеше да се сдържи и непрекъснато повтаряше:

— Остров или континент! Да мисли за това, когато и душа не е останала в него! Какъв човек!

Като се изкачиха на дюната, Пенкроф и двамата му другари откършиха с голи ръце по-здравите клони на едно доста хилаво дърво, на някакъв морски бор, сломен от ветровете. После направиха от клоните носилка и с нея можеха да пренесат инженера, след като я покриеха с листа и трева.

Инженерът тъкмо се пробуждаше от съня или по-скоро от вцепенението, в което го бяха сварили другарите му. Страните му, смъртнобледи дотогава, започнаха да се зачервяват. Той се понадигна, погледна наоколо си и сякаш питаше къде се намира.

И дописникът му разказа какво се беше случило. Разказа всичко, което Сайръс Смит не знаеше, последното падане на балона, как попаднаха на тая непозната, пуста наглед земя, все едно дали беше остров, или континент, как откриха Комините, как търсиха инженера, предаността на Наб, какво дължаха на умния и верен Топ и прочие.

— Но вие не сте ли ме прибрали от брега? — попита с още немощен глас Сайръс Смит.

— Не! — отвърна дописникът.

— И вие не сте ме пренесли в тая пещера?

— Не.

— Колко е далеч тая пещера от подмолите?

— Около половин миля — отвърна Пенкроф — и ако вие се учудвате, господин Сайръс, ние не сме по-малко изненадани, че ви намерихме тук.

— Наистина — отвърна инженерът, който се съвземаше малко по малко и вземаше живо участие в разговора, — наистина чудна работа!

— Можете ли да ни кажете — продължи морякът, — какво се случи, след като ви отнесе вълната?

Сайръс Смит напрегна паметта си. Той помнеше малко. Вълните го грабнали от мрежата на аеростата. Потънал първо няколко разтега във водата. Изплувал на повърхността в полумрака и усетил, че някакво живо същество се движи край него. Топ се бил спуснал да му помага. Дигнал очи нагоре, но не видял вече балона, който, освободен от неговата тежест и от тежестта на кучето, се беше понесъл като стрела нагоре. Видял, че е сред разярените вълни най-малко на половин миля от брега. Опитал да се бори с вълните, като плувал усилено. Топ го придържал за дрехите. Но някакво бързо течение го грабнало, повлякло го на север и след половин час усилия потънал, като повлякъл и Топ в бездната.

Оттогава до момента, в който се видял заобиколен от приятелите си, не помнеше повече нищо.

— Но все пак — забеляза Пенкроф — навярно сте били изхвърлен на брега и сте намерили сили да дойдете дотук, щом Наб е открил следи от стъпките ви!

— Да… навярно… — отвърна замислен инженерът. — Има ли още следи от тия стъпки?

— Да, господарю — отвърна Наб, — тук, при входа, на гърба на самата дюна, на едно място, запазено от вятъра и от дъжда. Другаде бурята ги е заличила.

— Пенкроф — каза Сайръс Смит, — вземете обувките ми и вижте следите отговарят ли напълно на тях.

Морякът изпълни желанието на инженера. Той и Хърбърт, водени от Наб, отидоха до мястото, където бяха стъпките, а в това време Сайръс Смит казваше на дописника:

— Тук са станали необясними неща!

— Необясними наистина! — отвърна Джедеон Спилет.

— Но да не се занимаваме сега с това, драги Спилет, ще поговорим по-късно.

След миг морякът, Наб и Хърбърт се върнаха в пещерата.

Нямаше никакво съмнение. Обувките на инженера отговаряха напълно на запазените следи. Значи по пясъка бяха отпечатани стъпките на Сайръс Смит.

— Е — каза той, — аз съм забравил, аз не помня, а не Наб, както предположих преди малко! Ходил съм като сомнамбул, без да съзнавам какво правя, и Топ със своя инстинкт ме е довел тук, след като ме е избавил от вълните… Тука, Топ! Ела тук, кучето ми!

Прекрасното животно скочи с лай при господаря си, който го гали до насита.

Съгласете се, че избавлението на Сайръс Смит можеше да се обясни само по този начин и цялата слава в случая се падаше на Топ.

По обед Пенкроф попита Сайръс Смит дали могат вече да го пренесат, а Сайръс Смит, вместо да отговори, стана с усилие, което подчертаваше твърдата му воля. Но трябваше да се опре на моряка, защото щеше да падне.

— Добре! Добре! — каза Пенкроф. — Дайте носилката на господин инженера.

Донесоха носилката. Напречните клони бяха настлани с мъх и дълги треви. Положиха Сайръс Смит и тръгнаха към брега, Пенкроф от едната страна на носилката, Наб — от другата.

Към пет и половина малкият отряд стигна гранитната стена, а след малко — Комините.

Всички спряха и оставиха носилката на пясъка. Сайръс Смит спеше дълбоко и не се събуди.

Крайно изненадан, Пенкроф установи, че вчерашната буря беше преобразила местността. Имаше големи срутвания. Грамадни скали лежаха на пясъка, а дебел килим морски треви и водорасли застилаше целия бряг. Явно беше, че морето, след като бе заляло островчето, беше стигнало до подножието на грамадния гранитен зид.

Почвата пред входа на Комините беше дълбоко изровена от жестоките пристъпи на вълните.

Някакво предчувствие мина през ума на Пенкроф. Той се втурна в коридора.

Излезе почти веднага и застана неподвижен, втренчил поглед в другарите си.

Огънят беше угаснал. Измокрената пепел се беше превърнала в кал. Изгорялата кърпа, която трябваше да замести праханта, беше изчезнала. Морето бе проникнало чак в дъното на коридорите и бе обърнало всичко наопаки — разрушило беше цялата вътрешност на Комините.