Жул Верн
Тайнственият остров (49)

Глава VII

Дописникът и Пенкроф в кошарата. Пренасянето на Хърбърт. Отчаянието на моряка. Лекуването. Малка надежда. Как да предупредят Наб? Верен и сигурен пратеник. Отговорът на Наб

При вика на Хърбърт Пенкроф захвърли пушката си и се завтече към него.

— Убиха го! — извика той. — Убиха момчето ми! Те го убиха!

Сайръс Смит и Джедеон Спилет също се спуснаха към Хърбърт. Дописникът слушаше дали сърцето на клетия момък продължаваше да бие.

— Жив е! — каза той. — Но трябва да го пренесем…

— Тогава в кошарата! — извика Пенкроф.

— Почакайте — каза Сайръс Смит.

И се спусна вляво, така че да заобиколи оградата. Там той се натъкна на един разбойник, който се прицелваше в него и проби шапката му с един куршум. Само след миг, преди да успее да стреля втори път, той падна, прободен в сърцето от ножа на Сайръс Смит, по-сигурен от пушката му.

В това време Джедеон Спилет и морякът се изкатериха на оградата, прекрачиха я, скочиха в двора, дръпнаха гредите, които залостваха вратата отвътре, втурнаха се в къщата, която беше празна, и след малко клетият Хърбърт лежеше на леглото на Еъртън.

След миг и Сайръс Смит беше край него.

Като видя бездушния Хърбърт, морякът изпита страшна мъка. Той плачеше, ридаеше, искаше да си разбие главата в стената. Инженерът и дописникът не можеха да го успокоят. И те бяха много развълнувани. Думите засядаха в гърлото им.

Все пак те направиха всичко, което зависеше от тях, за да изтръгнат от смъртта горкото дете, което береше душа пред очите им. Животът на Джедеон Спилет беше осеян с много премеждия и той имаше известни познания по обща медицина. Разбираше от всичко по малко и на няколко пъти вече беше имал случаи да лекува хора, ранени с нож или с пушка. И с помощта на Сайръс Смит той пристъпи към първите грижи, които изискваше състоянието на Хърбърт.

Най-напред дописникът беше изненадан от общата слабост, която беше обзела Хърбърт, слабост, която се дължеше на загубената кръв или на някакво вълнение, или пък куршумът беше засегнал доста силно някоя кост и беше причинил силно сътресение.

Хърбърт беше смъртноблед и сърцето му биеше толкова слабо, че Джедеон Спилет го чуваше само от време на време, като че всеки миг можеше да спре. В същото време момъкът беше почти в пълно безсъзнание. А това беше много лош признак.

Разгърдиха Хърбърт, спряха кръвта с кърпи и я измиха със студена вода.

Раната се появи. На гърдите между третото и четвъртото ребро имаше яйцевидна дупка. Там куршумът бе пронизал Хърбърт.

Сайръс Смит и Джедеон Спилет обърнаха тогава бедното момче и то изстена така слабо, че можеше да се помисли, че това беше последната му въздишка.

Друга рана кървеше на гърба на Хърбърт и куршумът, който я беше отворил, веднага падна.

— Слава богу! — каза дописникът. — Куршумът не е останал в тялото и няма да става нужда да го вадим.

— А сърцето?… — запита Сайръс Смит.

— Сърцето не е засегнато, иначе Хърбърт щеше да бъде мъртъв!

— Мъртъв ли е! — изрева Пенкроф.

Морякът беше чул само последните думи на дописника.

— Не, Пенкроф, не! — отвърна Сайръс Смит. — Не е мъртъв. Сърцето му продължава да бие! Той дори изстена. Но заради самия него успокойте се! Имаме нужда от цялото си хладнокръвие. Внимавайте да не го загубим, приятелю!

Морякът млъкна, но в него стана някакво сътресение и едри сълзи обляха страните му.

А Джедеон Спилет се мъчеше да възстанови познанията си и да пристъпи към лечението. Според наблюденията му за него вече нямаше някакво съмнение, че куршумът, който се бе забил в гърдите на Хърбърт, беше излязъл отзад. Но какви ли поражения беше направил този куршум? Кои важни органи беше засегнал? Въпрос, на който и един професионален хирург едва ли можеше да отговори веднага, какво оставаше за дописника.

Но той знаеше едно: трябваше да предотврати възпалението на засегнатите части, после да предотврати и треската, която щеше да се яви като последица от тая смъртоносна може би рана! Но как да се бори с треската? По какъв начин да предотврати възпалението?

Във всеки случай необходимо беше да превържат веднага двете рани. Джедеон Спилет сметна за излишно да предизвика ново кръвотечение, като промие раните с хладка вода и притисне краищата им. Хърбърт беше изгубил вече много кръв и беше много слаб.

И дописникът реши да промие раните само със студена вода.

Извърнаха Хърбърт на лявата му страна и го придържаха в това положение.

— Не бива да се движи — заяви Джедеон Спилет. — Той е в най-благоприятното положение, гнойта от раните на гърдите и на гърба може да се изтича свободно и му е необходима пълна почивка.

Джедеон Спилет отново почна да разглежда много внимателно ранения. Хърбърт продължаваше да бъде страшно блед и дописникът се уплаши.

— Сайръс — каза той, — аз не съм лекар… и съм страшно объркан… Трябва да ми помогнете със съветите си, с опитността си!

— Успокойте се… приятелю — отвърна инженерът и стисна ръката на дописника. — Бъдете хладнокръвен… Мислете само за едно: трябва да спасим Хърбърт!

Тия думи възвърнаха на Джедеон Спилет самообладанието, което силното чувство за отговорност го беше накарало да изгуби за миг в отчаянието си. Той седна край леглото. Сайръс Смит стоеше прав. Пенкроф беше скъсал ризата си и несъзнателно нищеше нищелки за превръзките.

Тогава Джедеон Спилет обясни на Сайръс Смит, че мисли най-напред да спре кръвта, но без да затваря двете рани, и по тоя начин да ускори зарастването им, тъй като вътрешните органи бяха засегнати и не биваше да оставят да се събере гной в гърдите.

Сайръс Смит се съгласи напълно и решиха да превържат двете рани, без да се опитват да ги затварят веднага. За щастие изглежда, че нямаше нужда да ги отварят.

Но преселниците имаха ли някакъв сигурен лек, за да се борят срещу възпалението, което щеше да последва?

Да, имаха и природата щедро ги беше дарила с него! Имаха студена вода, с други думи, най-могъщото успокоително средство против възпаление на рани, най-сигурното лечебно средство при тежки случаи, което днес се прилага от всички лекари. Студената вода има и друго преимущество — тя не дразни никак раната и прави излишни всякакви превръзки, грамадно преимущество, тъй като от опит се знае, че първите дни въздухът е гибелен за раните.

Джедеон Спилет и Сайръс Смит се вслушаха в простото здраво чувство и постъпиха, както би постъпил и най-добрият хирург. Те сложиха кърпи върху двете рани на клетия Хърбърт и непрестанно ги топяха в студена вода.

Морякът запали най-напред огнището в къщата, гдето имаше всичко, което беше необходимо, за да преживеят. Кленовата захар и билките — същите, които сам момъкът беше събирал по бреговете на езерото Грант, им позволиха да му сварят няколко разхладителни питиета, които той изпи в пълно безсъзнание. Треската му беше много силна и целия ден и през нощта Хърбърт не дойде на себе си. Животът му висеше на косъм и тоя косъм можеше да се скъса всеки миг.

На следния ден, 12 ноември, Сайръс Смит и другарите му се обнадеждиха малко. Хърбърт дойде на себе си, след като беше дълго време в безсъзнание. Той отвори очи и позна Сайръс Смит, дописника, Пенкроф. Промълви даже някоя и друга дума. Не знаеше какво се беше случило. Казаха му и Джедеон Спилет го помоли да си лежи напълно неподвижен и му обясни, че животът му е вън от всякаква опасност и че раните му ще заздравеят за няколко дни. Всъщност Хърбърт не усещаше почти никакви болки, а водата, с която ги обливаха непрестанно, не позволяваше на раните да се възпалят. Гнойта изтичаше равномерно, треската изглежда нямаше да се засили и имаха основание да се надяват, че страшната рана нямаше да причини никаква беда. На Пенкроф малко по малко му поолекна. Той седеше като милосърдна сестра или като майка край леглото на чедото си.

Хърбърт отново заспа, но сънят му изглеждаше по-спокоен.

— Кажете ми пак, че има надежда, господин Спилет! — повтаряше Пенкроф. — Кажете пак, че ще спасите Хърбърт!

— Ще го спасим, ще го спасим, Пенкроф! — отговаряше дописникът. — Раната е тежка и куршумът може да е минал през белия дроб, но не го е засегнал смъртоносно.

— Чул ви господ! — повтаряше Пенкроф.

Близко е до ума, че първите двадесет и четири часа, които прекараха в кошарата, преселниците гледаха само как да спасят Хърбърт. Те и не помисляха за опасността, която ги грозеше, ако разбойниците се върнеха, нито какви мерки трябваше да вземат за в бъдеще.

Но тоя ден, докато Пенкроф бдеше край леглото на болния, Сайръс Смит и дописникът обмислиха какво да правят. Най-напред обходиха кошарата. Нямаше и помен от Еъртън.

— Нещастният, трябва да е бил нападнат ненадейно и понеже не е човек, който да се даде току-така, те са го убили — каза Сайръс Смит.

— Да! Има такава опасност! — отвърна дописникът. — После навярно разбойниците са се настанили в кошарата, дето са намерили всичко в изобилие, и са избягали чак когато са ни видели, че идваме. Явно, че тогава Еъртън, жив или мъртъв, не е бил вече тук.

— Трябва да претърсим гората и да прочистим острова от злодеи! — заяви инженерът. — Пенкроф имаше право, когато искаше да ги изтребим като хищни зверове. Тогава нямаше да ни сполетят тия нещастия!

— Да — отвърна дописникът, — но сега вече имаме право да бъдем безмилостни!

— Във всеки случай — каза инженерът — ние сме принудени да чакаме известно време и да останем в кошарата, докато имаме възможност да пренесем безопасно Хърбърт в Гранитния дом.

— Ами Наб? — попита дописникът.

— Наб е в безопасност.

— Ами ако се разтревожи от отсъствието ни и реши да тръгне насам?

— Не бива да идва! — отвърна бързо Сайръс Смит. — Ще го убият по пътя!

— Да, но много е възможно да тръгне да ни търси!

— Ех, ако поне телеграфът продължаваше да работи, можехме да го предупредим! Но сега е невъзможно! А не можем да оставим Пенкроф и Хърбърт сами!… Вижте какво! Ще ида сам в Гранитния дом.

— Не, Сайръс, не! — възрази дописникът. — Не бива вие да се излагате! Смелостта ви няма да ви помогне. Тия мръсници навярно дебнат кошарата и са се спотаили в гъстата гора наоколо. Ако тръгнете, скоро ще трябва да оплакваме две жертви вместо една!

— Но Наб? — повтаряше инженерът. — Вече двадесет и четири часа откакто няма никакво известие от нас! Ще тръгне да ни търси!

— А той няма да се пази като нас и ще го убият! — добави Джедеон Спилет.

— Няма ли някакъв начин да го предупредим?

Докато инженерът размисляше, погледът му се спря на Топ, който сновеше насам-натам, сякаш искаше да каже: „Не ме ли виждате? Аз съм тук!“

— Топ! — викна инженерът. Топ скочи при господаря си.

— Да, Топ ще отиде! — заяви дописникът, който беше разбрал намерението на инженера. — Топ ще се промъкне там, където ние няма да можем да минем. Той ще извести в Гранитния дом какво става в кошарата, а ние ще разберем какво има в Гранитния дом.

— Да не губим време! — отвърна Сайръс Смит. — Да не губим време!

Джедеон Спилет откъсна бързо лист от бележника си и написа следните няколко реда:

„Хърбърт е ранен. Ние сме в кошарата. Отваряй си очите. Не напускай Гранитния дом. Има ли наоколо разбойници? Отговори чрез Топ.“

Кратката бележка съдържаше всичко, което Наб трябваше да научи, а същевременно и всичко, което преселниците искаха да узнаят. Сгънаха я и я мушнаха под гердана на Топ, така че да личи.

— Топ, хайде, кучето ми! — каза инженерът и погали животното. — Наб, Топ, Наб! Хайде, хайде!

Топ скочи при тия думи. Той разбираше, сещаше се какво искаха от него. Пътят от кошарата за Гранитния дом му беше добре познат. Можеше да го измине за по-малко от половин час и основателно беше да се вярва, че там, където Сайръс Смит и дописникът не биха могли да минат безопасно, Топ лесно щеше да се промъкне сред тревата или край гората и никой нямаше да го забележи…

Инженерът отиде до вратата на кошарата и отвори едното й крило.

— Наб, Топ, Наб! — повтори още веднъж инженерът и протегна ръка към Гранитния дом.

Топ изскочи навън и изчезна почти веднага.

— Ще стигне! — заяви дописникът.

— Да, и ще се върне. Верният ми Топ!

— Колко е часът? — попита Джедеон Спилет.

— Десет.

— След един час ще бъде тук. Ще го чакаме да се върне.

Затвориха вратата на кошарата. Инженерът и дописникът се прибраха в къщата. Хърбърт спеше дълбок сън. Пенкроф сменяйте редовно мокрите кърпи. Джедеон Спилет видя, че засега няма никаква работа, и се захвана да приготви нещо за похапване, като поглеждаше оная част на оградата, която се опираше в планинското разклонение и откъдето можеха да ги нападнат.

Преселниците чакаха доста неспокойни завръщането на Топ. Малко преди единадесет часа Сайръс Смит и дописникът с карабина в ръце застанаха зад вратата, готови да я отворят при първия лай на кучето си. Те бяха положителни, че ако Топ стигнеше благополучно в Гранитния дом, Наб веднага щеше да го прати да се върне.

И двамата бяха там от десетина минути, когато екна изстрел и веднага последва продължителен лай.

Инженерът отвори вратата, видя дим на стотина крачки в гората и стреля в тая посока.

Топ скочи веднага в кошарата и инженерът залости бързо вратата.

— Топ! Топ! — извика той и прегърна едрата глава на умното куче.

На врата му имаше бележка и Сайръс Смит прочете следните думи, написани с едрия почерк на Наб:

„Около Гранитния дом няма пирати. Няма да мръдна. Бедният господин Хърбърт!“