Жул Верн
Тайнственият остров (39)

Глава XVII

Пак сам. Молбата на непознатия. Чифликът в кошарата. Преди дванадесет години. Боцманът на „Британия“. Изоставен на остров Табор. Ръката на Сайръс Смит. Тайнствената бележка

Последните думи оправдаха предчувствията на преселниците.

В живота на тоя нещастник имаше някакво тежко престъпление, което той в очите на хората може би беше изкупил, но неговата съвест още не му прощаваше. Във всеки случай угризения измъчваха виновника, той се разкайваше и новите му другари сърдечно щяха да стиснат ръката, която му искаха, но той не се смяташе достоен да я подаде на честни хора! Все пак след случая с ягуара той не се върна в гората и от тоя ден не напусна околностите на Гранитния дом.

Каква тайна се криеше в живота му? Непознатият щеше ли да заговори някой ден? Бъдещето имаше думата. Във всеки случай решиха никога да не го разпитват за тайната му и да се държат с него, сякаш нищо не подозират. Няколко дни животът си течеше както преди. Сайръс Смит и Джедеон Спилет продължаваха да работят заедно ту като химици, ту като физици. Дописникът се разделяше с инженера само за да отиде с Хърбърт на лов, тъй като не беше разумно да оставят момъка да се скита сам в гората и трябваше да си отварят очите.

Непознатият работеше настрани и продължаваше да си живее както преди, не се хранеше никога с преселниците, спеше под дърветата на възвишението и винаги отбягваше другарите си. Сякаш наистина обществото на тия, които го бяха спасили, му беше непоносимо!

На 10 декември, една седмица след завръщането си в Гранитния дом, непознатият се яви пред Сайръс Смит и му каза тихо и смирено:

— Господине, имам една молба към вас.

— Каква е тя?

— На четири-пет мили оттук, в полите на планината, имате една кошара за домашни животни. Тия животни се нуждаят от гледане. Ще ми позволите ли да живея там, при тях?

Сайръс Смит погледна за миг нещастника с чувство на дълбоко съжаление, после му каза:

— Приятелю, в кошарата има само ясли, които са едва удобни за животните…

— За мен и това е много, господине.

— Приятелю — продължи Сайръс Смит, — ние никога няма да ви пречим с нищо. Искате да живеете в кошарата. Добре. Но винаги ще бъдете добре дошъл в Гранитния дом. Щом искате да живеете в кошарата, ние ще вземем всички необходими мерки, за да се настаните там по-удобно.

— Няма нужда. Там всякак ще ми е добре!

Инженерът веднага съобщи на другарите си предложението на непознатия и решиха да построят в кошарата дървена къща и да я направят колкото се може по-удобна.

Още същия ден преселниците отидоха в кошарата с необходимите сечива и преди да изтече седмицата, къщата беше готова да приеме обитателя си. Тя се издигаше на двадесет крачки от яслите и оттам беше лесно да се наглежда стадото муфлони, което броеше вече над осемдесет глави. Приготвиха скромна покъщнина — легло, маса, пейка, скрин, сандък — и пренесоха в кошарата оръжие, бойни припаси и сечива.

На 20 декември къщата в кошарата беше напълно привършена. Инженерът съобщи на непознатия, че жилището му е готово, и той отговори, че още същата вечер ще преспи там.

Нея вечер преселниците се бяха събрали в голямата стая на Гранитния дом.

Те разговаряха вече, когато се похлопа леко на вратата. Непознатият влезе почти веднага и каза направо:

— Господа, преди да се разделя с вас, мисля, че е добре да ви разкажа миналото си. Изслушайте ме.

Тия прости думи поразиха силно Сайръс Смит и другарите му.

Инженерът стана.

— Ние не ви питаме нищо, приятелю — каза му той. — Ваше право е да мълчите…

— Мой дълг е да говоря.

— Седнете тогава.

— Ще остана прав.

Непознатият стоеше в един кът на стаята, малко в полумрак. Той беше гологлав, със скръстени на гърдите ръце и при това положение с глух глас, сякаш се насилваше да говори, разказа следното и слушателите му не го прекъснаха нито веднъж:

„На 20 декември 1854 година една частна парна яхта «Дънкан» на шотландеца лорд Гленарван хвърли котва на нос Бернуи, на западния австралийски бряг, на тридесет и седмия паралел. На борда на тази яхта бяха лорд Гленарван, жена му, един майор от английската армия, един френски географ, едно момиче и едно момче. Последните бяха децата на капитан Грант, чийто кораб «Британия» беше потънал преди година с целия си товар. Комендантът на «Дънкан» беше капитан Джон Мангълс, който разполагаше с петнадесет души екипаж.

Ето как въпросната яхта попадна по това време на австралийския бряг.

Шест месеца преди това «Дънкан» намери в Ирландско море и прибра една бутилка с бележка, написана на английски, немски и френски. В тая бележка се казваше, че трима души от екипажа на «Британия» са останали живи след корабокрушението и че тия трима души са капитан Грант и двама негови моряци и че са намерили убежище на някакъв бряг, чиято ширина беше отбелязана, но дължината, заличена от морската вода, не можеше да се прочете.

Намираха се на 37° южна ширина! Но дължината не беше известна и ако се тръгнеше по тридесет и седми паралел по суша и вода, можеше да се стигне мястото, където живееше капитан Грант с двамата си другари.

Английското адмиралтейство отказа да предприеме необходимите издирвания и лорд Гленарван реши да направи всичко, но да намери капитана. Мери и Роберт Грант бяха влезли във връзка с него. Яхтата «Дънкан» се приготви за дълъг път, в който искаха да вземат участие семейството на лорда и децата на капитан Грант, и «Дънкан» напусна Глазгоу, отплава към Атлантическия океан, мина през Магелановия проток, навлезе в Тихия океан и стигна Патагония, където според първото тълкуване на бележката се смяташе, че капитан Грант е пленник на туземците.

«Дънкан» свали пътниците си на западния бряг на Патагония и отплава да ги чака на източния бряг, на нос Кориентес.

Лорд Гленарван мина през Патагония по тридесет и седмия паралел и като не откри никаква следа от капитана, се качи пак на яхтата си на 13 ноември, за да продължи издирванията си в океана.

След като се отби безуспешно на островите Тристан д’Акуна и Амстердам, разположени по пътя му, «Дънкан», както казах вече, стигна нос Бернуи на австралийския бряг на 20 декември 1854 година.

Лорд Гленарван имаше намерение да мине и през Австралия, както беше минал през Америка, и слезе на брега. На няколко мили от брега се намираше чифликът на един ирландец, който прие сърдечно пътниците. Лорд Гленарван разказа на ирландеца какво го беше довело в тоя край и го попита не е ли чувал за някакъв английски тримачтов кораб «Британия», потънал най-много преди две години край западния бряг на Австралия.

Ирландецът никога не беше чувал да се говори за това корабокрушение. Но за голяма изненада на присъстващите един от прислужниците на ирландеца се намеси в разговора и каза:

— Милорд, възхвалявайте господа бога и му бъдете благодарен. Ако капитан Грант е още жив, той е на австралийска земя.

— Кой сте вие? — запита лорд Гленарван.

— Шотландец като вас, милорд — отвърна тоя човек, — и един от спътниците на капитан Грант, един от корабокрушенците на «Британия».

Тоя човек се наричаше Еъртън. Той беше наистина боцман на «Британия», както показваха и книжата му. Но разделен от капитан Грант, когато корабът се разбиваше в подводните скали, той мислеше, че капитанът е загинал заедно с екипажа си и че той единствен от екипажа на «Британия» е останал жив.

— Само че — добави той — «Британия» потъна не на западния, а на източния бряг на Австралия и ако капитан Грант е още жив, както може да се съди по бележката, той е пленник на туземците и трябва да го търсите на другия бряг.

Тоя човек говореше искрено и убедително. Не можеше да се съмняват в думите му. Ирландецът, при когото беше на служба повече от една година, отговаряше за него. Лорд Гленарван повярва в честността на тоя човек, вслуша се в съветите му и реши да пресече Австралия по тридесет и седмия паралел. Лорд Гленарван, жена му, двете деца, майорът, французинът, капитан Мангълс и няколко моряци образуваха малък отряд начело с Еъртън, а в това време «Дънкан» под командата на помощник-капитана Том Остин щеше да отплава за Мелбърн и да чака там нарежданията на лорд Гленарван.

Потеглиха на 23 декември 1854 година.

Време е да споменем, че този Еъртън беше предател. Той наистина беше боцман на «Британия», но след като се скара с капитана си, се опита да разбунтува екипажа му и да завладее кораба и капитан Грант го свали на 28 април 1852 година на западния австралийски бряг и си замина, като го изостави, което беше напълно справедливо наказание!

И така този нещастник не знаеше нищо за корабокрушението на «Британия». Той току-що научи това от самия Гленарван! След като го бяха изоставили, той беше станал под името Бен Джойс водач на избягали каторжници и ако поддържаше най-безочливо, че корабокрушението се бе случило край източния бряг и ако тласна лорд Гленарван в тая посока, то беше, защото се надяваше да го откъсне от яхтата му и да превърне «Дънкан» в пиратски кораб в Тихия океан.“

Тук непознатият млъкна за миг. Гласът му трепереше, но той продължи разказа си:

„— Експедицията потегли и тръгна през австралийска земя. Но тя излезе, разбира се, несполучлива, тъй като Еъртън, или Бен Джойс, наричайте го както щете, я водеше ту пред, ту зад своята шайка престъпници, които бяха предупредени за случая.

А «Дънкан» бе изпратен в Мелбърн на поправка. С други думи, трябваше да се склони лорд Гленарван да прати нареждане яхтата да напусне Мелбърн и да отплава към източния австралийски бряг, където лесно щяха да я завладеят. След като изведе експедицията близо до тоя бряг, сред безкрайните пусти гори, Еъртън изкопчи едно писмо, което се беше нагърбил да занесе на помощник-капитана на «Дънкан» — в писмото беше дадено нареждане яхтата веднага да отплава към източния бряг в залива Туфолд, с други думи, на няколко дни път от мястото, където беше спряла експедицията. Там Еъртън си беше определил среща със съучастниците си.

Тъкмо когато щеше да получи писмото, предателят бе разобличен и единственото му спасение беше бягството. Но той трябваше на всяка цена да се сдобие с писмото, с което щеше да завладее «Дънкан». Еъртън успя да се добере до него и след два дни беше в Мелбърн.

Дотогава престъпникът беше сполучил във всичките си гнусни намерения. Той щеше да успее да замъкне «Дънкан» в залива Туфолд, където разбойниците лесно щяха да го завладеят и да избият екипажа му, и Бен Джойс щеше да стане господар на моретата. Но бог не му позволи да изпълни кървавите си намерения.

Еъртън пристигна в Мелбърн и предаде писмото на помощник-капитана Том Остин, който го прочете и веднага вдигна котва. Но какво беше отчаянието и гневът на Еъртън, когато на другия ден след отплаването разбра, че корабът не плава към източния австралийски бряг, към залива Туфолд, а към източния бряг на Нова Зеландия. Искаше да се противопостави. Остин му показа писмото!… И наистина по някаква съдбоносна грешка на френския географ, който беше писал писмото, нареждането беше яхтата да замине за източния бряг на Нова Зеландия.

Всички планове на Еъртън рухваха! Опита се да се бунтува. Затвориха го. Откараха го на новозеландския бряг и той не знаеше вече какво беше станало със съучастниците му, нито пък с лорд Гленарван.

«Дънкан» остана да кръстосва крайбрежието до 3 март. Тоя ден Еъртън чу изстрели. Стреляха от «Дънкан» и скоро лорд Гленарван и всичките му спътници се качиха на борда.

Ето какво се беше случило.

След безброй мъки и опасности лорд Гленарван завършил пътешествието си и излязъл на източния австралийски бряг, на залива Туфолд. «Дънкан» го нямало! Телеграфирал в Мелбърн. Отговорили му: «„Дънкан“ замина 18 тоя месец неизвестна посока.»

Лорд Гленарван можел да предположи само едно: че яхтата му е попаднала в ръцете на Бен Джойс и е станала пиратски кораб!

Но лорд Гленарван не искал да се предаде. Той бил смел и безстрашен. Качил се на един търговски кораб, стигнал западното крайбрежие на Нова Зеландия и преминал острова по тридесет и седмия паралел, без да открие никакви следи от капитан Грант. Но за своя голяма изненада и по божията воля на другия бряг открил «Дънкан» под командата на помощник-капитана, който го чакал от пет седмици!

Това стана на 3 март 1855 година. Лорд Гленарван се намираше на борда на «Дънкан», но и Еъртън беше там. Той беше изправен пред лорда, който искаше да изкопчи от него всичко, което злодеят знаеше за капитан Грант. Еъртън отказа да говори. Лорд Гленарван му заяви, че на първото пристанище ще го предаде на английските власти. Еъртън продължаваше да мълчи.

«Дънкан» продължи пътя си по тридесет и седмия паралел. Но лейди Гленарван се зае да сломи упоритостта на злодея. Най-после тя надделя и Еъртън предложи на лорд Гленарван в замяна на сведенията, които можеше да даде, да го оставят на някой от тихоокеанските острови, вместо да го предадат на английските власти. Лорд Гленерван, готов на всичко, за да узнае нещо за капитан Грант, се съгласи.

Еъртън разказа тогава целия си живот и стана ясно, че не знае нищо от деня, в който капитан Грант го беше свалил на австралийския бряг.

Въпреки това лорд Глинарван удържа думата си. «Дънкан» продължи пътя си и стигна на остров Табор. Там трябваше да бъде оставен Еъртън и там — истинско чудо! — откриха капитана и двамата му моряци, точно на тридесет и седмия паралел. Разбойникът, с други думи, щеше да остане на тяхно място на пустото островче и ето какво му каза лорд Гленарван, преди да го свалят от яхтата:

— Еъртън, тук вие ще бъдете далеч от света, напълно откъснат от хората. Няма да можете да избягате от островчето, където «Дънкан» ви оставя. Ще бъдете сам с бога, чието око прониква и в най-потайните кътчета на човешкото сърце, но вие няма да бъдете изгубен като капитан Грант и ще се знае къде сте. Колкото и недостоен да сте за това, хората ще си спомнят за вас и няма да ви забравят. Зная къде сте, Еъртън, и зная къде мога да ви намеря. Никога няма да забравя това!

И «Дънкан» дигна котва и скоро изчезна.

Това стана на 18 март 1855 година.^[1]

Еъртън остана сам, но имаше достатъчно оръжие, бойни припаси, сечива и семена. Той, разбойникът, имаше на разположение къщата, която беше построил честният капитан Грант! Оставаше му само да живее и да изкупва в самота престъпленията, които беше извършил.

Господа, той се разкая, засрами се за злодеянията си и беше много нещастен! Каза си, че ако хората дойдат да го потърсят някой ден на това островче, той трябва да бъде достоен да се върне сред тях! Как страдаше, клетникът! Как работеше, за да се поправи чрез труд! Как се молеше, за да се възроди чрез молитва!

Така изминаха две или три години. Но Еъртън, сломен от самотата, гледаше непрестанно дали някои кораб нямаше да се мерне на хоризонта към острова, питаше се дали скоро щеше да настъпи краят на мъките му и страдаше, както никой не е страдал! Ах, как ужасна е самотата за душа, терзана от угризения!

Но небето навярно смяташе, че той, нещастникът, беше достатъчно наказан, тъй като лека-полека той започна да чувства, че подивява! Почувства лека-полека, че се превръщаше в животно! Той не може да ви каже дали това стана след две или след четири години самота, но се превърна в нещастника, който вие сте намерили!

Излишно е да ви казвам, господа, че Еъртън, или Бен Джойс, и аз сме едно и също лице!“

Сайръс Смит и другарите му станаха, когато разказът свърши. Трудно е да се опише тяхното вълнение! Толкова нещастия, толкова мъки и отчаяние се разкриха пред тях!

— Еъртън — каза тогава Сайръс Смит, — вие сте били голям престъпник, но небето положително смята, че сте изкупили престъпленията си! То доказа това, като ви върна сред хората! Еъртън, вие сте опростен! А сега искате ли да бъдете наш другар?

Еъртън се беше отдръпнал.

— Ето ръката ми! — каза инженерът.

Еъртън се спусна към ръката, която му подаваше Сайръс Смит, и едри сълзи закапаха от очите му.

— Искате ли да живеете с нас? — попита го Сайръс Смит.

— Господин Смит, оставете ме още известно време — отвърна Еъртън. — Оставете ме сам в кошарата!

— Както обичате, Еъртън — отвърна Сайръс Смит. Еъртън се канеше да си върви, когато Сайръс Смит му зададе един последен въпрос:

— Още една дума, приятелю. Като сте искали да живеете самотен, защо сте хвърлили в морето бележката, която ни наведе на вашите следи?

— Бележка ли? — запита Еъртън, който сякаш не разбираше за какво му говорят.

— Да, бележката, която намерихме в една бутилка и където беше отбелязано точното местоположение на остров Табор!

Еъртън потърка челото си. После, след като помисли малко, отговори:

— Никога не съм хвърлял бележка в морето!

— Никога ли? — извика Пенкроф.

— Никога!

И той се поклони, тръгна към вратата и си отиде.