Жул Верн
Тайнственият остров (58)

Глава XVI

Капитан Немо. Първите му думи. Миналото на един герой, борец за свободата. Омразата към нашествениците. Другарите му. Животът под водата. Сам. Последното убежище на „Наутилус“. На остров Линкълн. Тайнственият дух на острова

При тези думи легналият се приповдигна и преселниците видяха осветено цялото му лице: величествена глава, високо чело, горд поглед, бяла брада и буйна коса, отметната назад.

Той се опря с едната си ръка на облегалото на дивана, от който беше станал. Погледът му беше спокоен. Личеше, че бавна болест го бе изтощила малко по малко, но гласът му изглеждаше още силен, когато каза на английски с израз на безкрайна изненада:

— Аз нямам име, господине.

— Познавам ви! — отвърна Сайръс Смит.

Капитан Немо впери в инженера огнения си поглед, сякаш искаше да го унищожи. После се отпусна пак върху възглавниците на дивана.

— Е, все ми е едно в края на краищата — прошепна той, — аз умирам.

Сайръс Смит се приближи до капитан Немо, а Джедеон Спилет му хвана ръката, която пареше. Еъртън, Пенкроф, Хърбърт и Наб стояха почтително настрани, в един кът на великолепния салон, чийто въздух бе наситен с електрически излъчвания.

Но капитан Немо си дръпна веднага ръката и с един знак помоли инженера и дописника да седнат.

Всички го гледаха истински развълнувани. Ето кой беше тоя, когото те наричаха „добрия дух на острова“, ето всемогъщото същество, чиято намеса толкова пъти вече ги беше спасявала от гибел, благодетелят, на когото те бяха така задължени! Пред очите им се намираше обикновен човек, а Пенкроф и Наб едва ли не вярваха, че ще срещнат някое божество, и този човек умираше!

Но откъде Сайръс Смит можеше да познава капитан Немо?

И защо капитанът стана веднага, като чу името, което навярно мислеше, че никой не знае?…

Той беше легнал пак на дивана, облегнал се беше на ръката си и гледаше инженера, който седеше до него.

— Вие знаете името, което носех, господине? — попита той.

— Да — отвърна Сайръс Смит, — както зная и името на чудната подводница…

— „Наутилус“ ли? — поусмихна се капитанът.

— „Наутилус“.

— Но знаете ли… знаете ли кой съм аз?

— Зная.

— А ето вече тридесет години, откакто съм се откъснал напълно от света, тридесет години, откак живея в морските дълбини, единственото място, където намерих свободата! Кой може да е издал тайната ми?

— Един човек, който не е поемал никакво задължение към вас, капитан Немо, и който следователно не може да бъде обвинен в предателство.

— Французинът, когото случаят захвърли преди шестнадесет години в моята подводница ли?

— Същият.

— Но този човек и двамата му другари не загинаха ли в Мелстрима, който беше повлякъл и моя „Наутилус“?

— Не загинаха и излезе една книга — „Двадесет хиляди левги под водата“, където е описан вашият живот.

— Само няколко месеца от моя живот! — възрази бързо капитанът.

— Така е — съгласи се Сайръс Смит, — но няколко месеца от вашия необикновен живот са напълно достатъчни, за да ви опознае човек…

— Като голям престъпник, нали? — добави капитан Немо и високомерна усмивка пробягна по устните му. — Да, като бунтовник, който може би е отритнат от обществото!

Инженерът не отговори.

— Е, кажете, господине?

— Нямам право да съдя капитан Немо — заяви Сайръс Смит — или поне това, което засяга миналото му. Не зная, както никой не знае, на какво се дължи необикновеният ви живот и не мога да осъждам постъпките ви, без да ми бъдат известни подбудите. Зная само едно — ръката на един закрилник се простираше винаги над нас от пристигането ни на остров Линкълн и всички ние дължим живота си на едно добро, великодушно и могъщо същество и това могъщо, добро и великодушно същество сте вие, капитан Немо!

— Аз съм — отвърна простичко капитанът.

Инженерът и дописникът станаха. Другарите им се бяха приближили и благодарността, която преливаше в сърцата им, щеше да се изрази в думи и движения…

Капитан Немо ги спря с един знак и заговори, без да може да прикрие навярно вълнението си:

— След като ме изслушате — каза той.

И с няколко ясни и кратки изречения капитанът им разказа целия си живот.

Разказът му беше кратък, но той беше принуден да събере всичките сили, които му оставаха, за да го завърши. Ясно, че беше крайно изтощен. На няколко пъти Сайръс Смит го помоли да си почине, но той поклати глава като човек, който си отива, а когато дописникът му предложи своята помощ, той му отвърна:

— Излишно е. Часовете ми са преброени.

Капитан Немо бил индус, принц Дакар — син на раджа от независимата по онова време област Бунделкунд и племенник на индуския герой Тибо-саиб. Когато бил още десетгодишен, баща му го изпратил в Европа, за да получи висше образование, със скритото намерение да му даде възможност да се бори един ден с равни сили срещу ония, които смятал за потисници на своята родина.

От десет до тридесетгодишна възраст принц Дакар, надарен с рядък ум и благородно сърце, изучавал всестранно всички науки, литература и изкуства и придобил големи познания.

Принц Дакар ненавиждал. Той ненавиждал единствената страна, където никога не пожелал да стъпи, единствения народ, на който отритвал непрестанно всички любезности. Той ненавиждал Англия, още повече че в много отношения се възхищавал от нея.

Този индус таял в душата си страшната ненавист на победения към победителя. Поробеният не можел да бъде снизходителен към поробителя. Син на един от ония владетели, на които Великобритания признавала независимостта само на думи, принцът от рода на Тибо-саиб, възпитан в идеите за свобода и отмъщение, обичал безгранично поетичната си родина, окована в английски вериги, и никога не стъпил на проклетата според него земя, на която Индия дължала своето иго.

Този художник, този учен, този мъж си останал индус по сърце, индус по жаждата си за отмъщение, индус по надеждата, която хранел, да извоюва един ден правата на своята родина, да изгони оттам нашественика и да й възвърне независимостта.

И така принц Дакар се завърнал в Бунделкунд в 1849 година. Оженил се за една знатна индуска — нейното сърце също се късало от мъка по злочестата й родина. Имал две деца и ги обичал много. Но семейното му щастие не било в състояние да го накара да забрави поробена Индия. Очаквал само случая. И случаят се представил.

В 1857 година избухнало голямо въстание на сипаите^[1]. Принц Дакар бил душата на това въстание. Той вдигнал грамадния бунт. Поставил всичките си способности, цялото си състояние в услуга на делото. Жертвал и себе си. Сражавал се в първите редици. Излагал живота си като най-скромен герой, въстанал за свободата на родината си. Ранен бил десет пъти в двадесетте сражения, в които участвал, и останал жив, когато последните борци за независимост загинали под английските куршуми.

Никога британската мощ в Индия не е била така застрашена и ако сипаите бяха подпомогнати отвън, както се бяха надявали, щеше да се свърши може би веднъж завинаги с английското влияние и с владичеството на Великобритания в Азия.

Името на принц Дакар било тогава много известно. Главата му била оценена — не се намерил кой да го предаде, но баща му, майка му, жена му и децата му заплатили вместо него дори преди той да разбере опасностите, на които те били изложени заради него…

И този път правото отстъпило пред силата.

Принц Дакар, който останал жив, се върнал в Бунделкундските планини. Сам на света, там той бил обзет от безкрайно отвращение към всичко, което носи името човек, ужасил се от цивилизования свят, намразил го, искал да се махне завинаги от него, осребрил останалото си богатство, събрал двадесетина от най-верните си другари и един ден всички изчезнали.

Къде тръгнал принц Дакар да търси свободата, която му отказал населеният свят? Под водата, в морските дълбини, където никой не можел да го последва.

Воинът отстъпил пред учения. Нагласил корабостроителница в един пуст остров в Тихия океан и там построили подводница по негови чертежи. С помощта на средства, които ще станат известни някой ден, той използвал неизчерпаемите източници на морето, и то задоволявало всички нужди на подводницата му, тъй като й служело за двигател, за осветление и отопление. Морето с безчетните си съкровища и не само с природните си богатства, а и с всичко, което хората били загубили там, задоволявало напълно нуждите на принц Дакар и на екипажа му — изпълнено било и най-горещото му желание, тъй като той не искал да има никаква връзка със земята. Нарекъл подводницата си „Наутилус“, а себе си капитан Немо и изчезнал в морските дълбини.

Много години капитанът обикалял всички океани от единия полюс до другия. Отхвърлен от населения свят, той събрал в незнайните морета чудни съкровища. Милионите, които испанските галеони загубили в залива Виго през 1702 година, станали за него неизчерпаем източник на злато, с което разполагал винаги и подпомагал тайно народите, които се борели за своята независимост^[2].

С други думи, капитан Немо от дълги години бил напълно откъснат от света, когато на 6 ноември 1866 година през нощта трима души попаднали в подводницата му. Тия хора били един френски професор с прислужника си и един канадски рибар. Те паднали в морето при едно сблъскване между „Наутилус“ и северноамериканската фрегата „Ейбрахам Линкълн“, която го преследвала.

Капитан Немо научил от професора, че „Наутилус“ бил смятан ту за грамадно морско млекопитаещо от рода на китовете, ту за пиратска подводница и го преследвали по всички морета.

Капитан Немо можел да хвърли в океана тримата мъже, които случаят вмъкнал по този начин в тайнствения му живот. Но той не направил това, задържал ги като пленници и седем месеца те имали възможност да наблюдават чудното пътешествие цели двадесет хиляди левги под водата.

Един ден, на 22 юни 1867 година, тримата пленници, които не знаели нищо за миналото на капитан Немо, успели да завладеят лодката на „Наутилус“ и да избягат. Но по това време „Наутилус“ бил повлечен от течението Мелстрим към норвежките брегове и капитанът помислил, че бегълците са попаднали в страшните водовъртежи и са загинали в морската бездна. Той не знаел, че французинът и двамата му другари били изхвърлени като по чудо на брега, че рибари от Лофоденските острови ги прибрали и че професорът, като се завърнал във Франция, издал книга, в която описал подробно и разкрил на любопитните читатели чудното и изпъстрено с приключения седеммесечно пътуване на „Наутилус“.

Още дълги години капитан Немо продължавал да води същия живот и да обикаля моретата. Но един след друг другарите му измрели и намерили вечен покой в кораловата гробница в дъното на Тихия океан. „Наутилус“ запустял и накрая капитан Немо останал единствен жив от тия, които се укрили заедно с него в морските дълбини.

Капитан Немо бил по това време шестдесетгодишен. Като останал сам, той успял да се добере с „Наутилус“ до едно от подводните пристанища, където понякога се отбивали.

Това пристанище било издълбано под остров Линкълн и там се намираше засега подводницата му.

От шест години капитанът живеел там, не плавал вече и очаквал смъртта, с други думи, очаквал да се присъедини към другарите си, когато станал случаен свидетел на падането на балона с ричмъндските пленници. Облечен в скафандъра си, той се разхождал под водата на няколко кабелта от брега на острова, когато инженерът паднал в морето. Капитанът се смилил… и спасил Сайръс Смит.

В самото начало той искал да избяга от петимата преселници, но пристанището било затворено — базалтът се бил издигнал вследствие на вулканичните действия и капитанът не можел вече да излезе от подводната пещера. Там, където имало още достатъчно вода, за да може една лека лодка да премине препятствието, водата не била достатъчна за „Наутилус“, който имал сравнително голяма водоизместимост.

Капитан Немо останал, после наблюдавал петимата мъже, захвърлени без никакви средства на пустия остров, но не искал те да го виждат. Малко по малко видял, че те били честни и смели, че ги свързвала братска обич, и почнал да проявява любопитство към усилията им. Сякаш без да иска, проникнал във всички тайни на техния живот. Благодарение на скафандъра лесно успявал да стигне до дъното на вътрешния кладенец в Гранитния дом и като се изкатервал по издатините на скалата до горния отвор, слушал преселниците да разказват за миналото, да проучват настоящето и бъдещето. Така научил за страшната борба на Америка срещу самата Америка за унищожаване на робството. Да! Тези мъже били в състояние да помирят капитан Немо с човечеството, което те представлявали така достойно на острова!

Капитан Немо беше спасил Сайръс Смит. Той заведе кучето до Комините, той изхвърли Топ от езерото, той остави на нос Останка сандъка, в който имаше толкова необходими за преселниците неща, той изпрати лодката по течението на Благодарност и той спусна стълбата горе от Гранитния дом при нашествието на маймуните. Той хвърли бутилката с бележката, в която съобщаваше, че Еъртън се намира на остров Табор, той потопи брига с една торпила, поставена в дъното на протока, той спаси Хърбърт от сигурна смърт, като му донесе хининов сулфат, и той накрая уби каторжниците с електрически куршуми, които бяха негово изобретение и му служеха в подводния му лов. Така се обясняваха толкова случаи, които изглеждаха свръхестествени и всички бяха неоспоримо доказателство за великодушието и силата на капитана.

Но големият човекомразец жадуваше за добро. Той трябваше да даде полезни съвети на хората, които беше взел под своя закрила, и понеже предчувстваше по биенето на сърцето си, че краят му наближава, повика, както ни е известно, преселниците от Гранитния дом с помощта на жицата, с която беше свързал кошарата с „Наутилус“, където също имаше телеграфен апарат.

Капитанът свърши разказа си. Тогава взе думата Сайръс Смит. Той припомни всички случаи, които бяха спасявали толкова пъти колонията, и благодари от свое име и от името на другарите си на великодушния капитан, на когото бяха толкова много задължени.

Но капитан Немо и не мислеше да иска отплата за услугите, които беше правил. Вълнуваше го една последна мисъл и преди да стисне ръката, която инженерът му беше подал, той каза:

— Сега, господине, вие знаете миналото ми! Съдете ме!

С тези думи капитанът явно намекваше за кървавата драма, на която тримата чужденци, попаднали в подводницата му, са били свидетели — драмата, която френският професор положително бе описал в книгата си и която навярно беше направила страхотно впечатление.

И наистина няколко дни преди бягството на професора и на двамата му другари „Наутилус“, преследван от една фрегата в северната част на Атлантическия океан, бе налетял със страшна сила срещу нея и я бе потопил най-безмилостно.

Сайръс Смит разбра намека и не отговори.

— Тя беше английска фрегата, господине — извика капитан Немо, който пак беше станал за миг принц Дакар, — английска фрегата, разбирате ли! Тя ме нападна! Бях притиснат в тесен и плитък залив!… Трябваше да мина… и минах!

И добави по-спокойно:

— Имах пълно право и бях справедлив. Правил съм добро навсякъде, когато съм имал възможност, правил съм и зло, когато се наложи. Справедливостта не винаги означава опрощение!

Последва кратко мълчание и капитан Немо повтори пак:

— Какво мислите за мене, господа?

Сайръс Смит подаде ръка на капитана и отговори твърдо на въпроса му:

— Капитане, грешката ви се състои в това, че вие сте повярвали, че миналото може да се възкреси, и сте се борили срещу неизбежния напредък. Това е една от грешките, от които някои се възхищават, други укоряват, само бог може да им бъде съдник, а човешкият разум е длъжен да прости. Човек може да се бори срещу този, който греши, като смята, че прави това с добри намерения, но не престава да го уважава. Вашата грешка е от тия, които будят възхищение, и историята няма да порицае името ви. Тя обича безумната смелост, макар че осъжда последиците й.

Гърдите на капитан Немо се подигнаха и той протегна ръка към небето.

— Имал ли съм право — прошепна той, — или съм направил грешка?

Сайръс Смит продължи:

— Всички велики дела може да съди само бог, защото те изхождат от него! Капитан Немо, честните хора, които са тук и на които вие сте помагали, ще ви оплакват цял живот!

Хърбърт се беше приближил до капитана. Той падна на колене, взе ръката му и я целуна. Една сълза се отрони от очите на умиращия.

— Бъди благословено, мое дете!… — прошепна той.