Жул Верн
Тайнственият остров (16)

Глава XVI

Жилищният въпрос пак се повдига. Мечтите на Пенкроф. Проучване на север от езерото. Северният край на възвишението. Краят на езерото. Безпокойството на Топ. Топ плува. Подводна борба. Дугонгът

Настъпи 6 май, ден, който съвпада с 6 ноември на Северното полукълбо. От няколко дни небето ставаше все по-мрачно и трябваше да се вземат някои мерки за през зимата. Все пак температурата не беше спаднала още чувствително и един стоградусов термометър, пренесен на остров Линкълн, би показал средно по десет до двадесет градуса над нулата. Тая средна температура не би трябвало да изненадва, тъй като остров Линкълн, разположен навярно между тридесет и петия и четиридесетия паралел в Южното полукълбо, трябваше да се намира при климатичните условия на Гърция и на Сицилия в Северното полукълбо. Но както в Гърция и в Сицилия настъпват страшните студове и има сняг и лед, тъй и на остров Линкълн навярно температурата щеше да спадне през най-тежките зимни дни и редно беше да се предвардят от студа.

Пенкроф, разбира се, имаше известна слабост към жилището, което той самият беше открил; но лесно се убеди, че трябва да търсят друго. Морето нахлу вече веднъж в Комините, помним при какви обстоятелства, и не биваше да се излагат пак на такива неприятности.

— Намираме се в тая част на Тихия океан, където често се навъртат малайски пирати… — подхвърли Смит.

— Как? — попита Хърбърт. — На такова разстояние от каквато и да било суша ли?

— Да, момчето ми — отвърна инженерът. — Тия пирати са едновременно и смели моряци, и страшни злодеи и трябва да вземем съответните мерки.

— Тогава, господин Сайръс — отсече морякът, — да си построим къща край езерото. Сега имаме и тухли, и сечива. След като бяхме тухлари, грънчари, леяри и ковачи, защо да не станем зидари, дявол да го вземе!

— Ех, да можехме да си издълбаем жилище в тая стена, малко по-нависочко, за да бъде непристъпно, хубаво щеше да бъде! Виждам оттук, на лицевата страна към морето, пет-шест стаи…

— И с прозорци, за да ги осветяват! — каза засмян Хърбърт.

— И със стълба, за да се изкачваме! — добави Наб.

— Смеете се — извика морякът, — но защо? Какво невъзможно виждате в предложението ми? Нямаме ли търнокопи и мотики? Мислите ли, че господин Сайръс няма да направи барут, за да разбием стената? Нали, господин Сайръс, ще направите барут, когато ни потрябва?

Сайръс Смит изслуша възторжения Пенкроф, който развиваше малко фантастичните си планове. Да разбият тоя гранит, даже и с взрив, беше херкулесовски труд и наистина беше жалко, че природата не бе извършила най-тежкото. Но инженерът отговори на моряка само с предложението да разгледат по-внимателно стената, от устието на реката до северния й край.

Излязоха и я разгледаха най-грижливо на около две мили дължина. Но стената навсякъде беше гладка и равна, никъде по нея не се забелязваше каквато и да било пукнатина.

Когато свършиха проучването, преселниците се намираха на северния край на стената, където тя завършваше с ония дълги склонове, които се сливаха с брега. От това място до крайната си точка на запад тя образуваше вече някакво възвишение, гъсто струпани камъни, пръст и пясък, преплетени с растения, дръвчета и треви, при един наклон само от четиридесет и пет градуса.

Сайръс Смит помисли, и то с право, че някъде към тоя край излишните води на езерото се изливат като водопад. И действително необходимо беше излишъкът вода, донесен от Червена река, да се излива някъде. А инженерът не беше открил това някъде по изследваните вече брегове, с други думи, от устието на потока, на запад, до възвишението Обзор.

Инженерът предложи тогава на другарите си да изкачат възвишението, което наблюдаваха, и да се приберат в Комините по височините, като разгледат северните и източните брегове на езерото.

На двеста стъпки, сред листака, чудното езеро блестеше на слънчевите лъчи. Местността тук беше прекрасна. Пожълтелите дървета бяха истинска наслада за окото.

Сайръс Смит и другарите му вървяха предпазливо в тоя непознат за тях край. Лъкове, стрели, тояги с остър железен връх, това беше единственото им оръжие. Обаче не се мярна никакъв хищник и навярно тия зверове населяваха по-скоро гъстите южни гори. Но преселниците се изненадаха неприятно, като видяха Топ да се спира пред една грамадна змия, дълга към четиринадесет-петнадесет стъпки. Наб замахна и я преби с тоягата си.

Скоро стигнаха устието на Червена река, там, където тя се вливаше в езерото. Преселниците познаха на срещния бряг мястото, където се бяха вече отбивали, когато слязоха от планината Франклин, Сайръс Смит установи, че реката даваше голямо количество вода и излишните води на езерото положително се изливаха някъде. Но трябваше да се открие това „някъде“, тъй като навярно там имаше някой водопад, чиято механична сила вероятно би могла да се използва.

Преселниците вървяха вече по източния бряг на езерото и скоро щяха да стигнат познатите им места. Инженерът беше крайно зачуден, че нищо не показваше къде се изтичат излишните води. Дописникът и морякът разговаряха с него и той не криеше никак от тях изненадата си.

В това време Топ, който дотогава беше много спокоен, започна да проявява безпокойство. Умното животно сновеше напред-назад по брега, спираше изведнъж, взираше се във водата с вдигната лапа, сякаш дебнеше някой невидим дивеч. После лаеше ядосано, като че следеше нещо, и млъкваше изведнъж.

Нито Сайръс Смит, нито другарите му се запитваха в началото какво прави Топ. Но скоро кучето започна да лае толкова често, че инженерът се разтревожи.

— Какво има, Топ? — попита той.

Кучето подскочи няколко пъти към господаря си, за да покаже явното си безпокойство, и се спусна пак към брега. После изведнъж се хвърли в езерото.

— Топ трябва да е подушил някое земноводно — отвърна Хърбърт.

— Някой алигатор навярно — каза дописникът.

— Не вярвам — отговори Сайръс Смит. — На такава висока ширина не се срещат алигатори.

Топ се върна, когато господарят му го повика, и излезе пак на брега. Не го свърташе на едно място. Той скачаше сред високата трева и воден от инстинкта си, сякаш следеше някакво невидимо животно, което се плъзгаше под езерните води край самия бряг. Но водата беше спокойна и гладка като огледало.

След половин час всички стигнаха югоизточния край на езерото и се намираха пак на самото възвишение Обзор. Тук можеше да се смята, че са завършили обиколката на езерото, а инженерът не беше успял да открие къде и как се изтичат водите.

— Все пак тия води изтичат отнякъде — повтаряше той — и щом не открихме нищо на повърхността, трябва да са си пробили подземен път в гранитните скали!

— Но какво значение придавате на това, драги Сайръс? — попита Джедеон Спилет.

— Доста голямо — отвърна инженерът, — защото ако водите изтичат през гранитната стена, може да открием някоя пещера и лесно ще я превърнем в жилище, като отбием водата.

И преселниците се канеха да пресекат възвишението и да се приберат в Комините, защото беше пет часът вечерта, когато Топ пак прояви предишното безпокойство. Той лаеше бясно и преди господарят му да успее да го задържи, се хвърли повторно в езерото.

Всички изтичаха към брега. Кучето беше навлязло вече на двадесетина стъпки и Сайръс Смит го викаше усилено, когато една грамадна глава изплува над водата, която не изглеждаше много дълбока на това място.

Хърбърт веднага позна към кой вид земноводни принадлежеше тая конична глава с грамадни очи и дълги копринени мустаци.

— Ламантин! — извика той.

Не беше ламантин, а друг представител на един вид от рода на китовете, който се нарича дугонг, защото ноздрите му се намират на горната част на муцуната.

Грамадното животно се беше спуснало към кучето, което напразно се мъчеше да му избяга, като изплува на брега. Неговият господар не можеше да му помогне с нищо и докато Джедеон Спилет и Хърбърт се досетят да опънат лъковете, Топ, сграбчен от дугонга, изчезна под водата.

Но под водата се водеше борба, необяснима борба, защото Топ явно не можеше да се противи при тези условия — страшна борба, ако се съдеше по разкипялата се повърхнина, с други думи, борба, която можеше да завърши само със смъртта на кучето! Но изведнъж сред кръг пяна се появи Топ и скоро изплува на брега без особени наранявания, спасен като по чудо.

Сайръс Смит и другарите му гледаха, без да разбират. Още по-необяснимо обстоятелство! Подводната борба сякаш продължаваше. Навярно дугонгът, нападнат от някое силно животно, беше изпуснал кучето и сега се бореше за собствения си живот.

Но борбата не продължи много. Водите се обагриха с кръв и тялото на дугонга изплава сред ален кръг, който бавно се разсея, и скоро заседна на пясъка, към южния край на езерото.

Преселниците изтичаха нататък. Дугонгът беше мъртъв.

Той беше грамадно животно, дълго към петнадесет-шестнадесет стъпки, и навярно тежеше от три до четири хиляди ливри. На врата му зееше рана, нанесена, изглежда, с остро оръжие.

Какво ли беше това земноводно, което бе довършило с такъв страхотен удар страшния дугонг? Никой не можеше да каже и загрижени от случая, Сайръс Смит и другарите му се прибраха в Комините.