Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава XII

Сверяване на часовниците. Пенкроф е доволен. Подозрителен дим. Червена река. Флората на остров Линкълн. Фауната. Планински фазани. Преследване на кенгура. Агути. Езерото Грант. Завръщане в Комините

Преселниците на остров Линкълн хвърлиха последен поглед наоколо си, заобиколиха кратера по тесния му ръб и след половин час се намираха на първото възвишение, където бяха пренощували.

Пенкроф беше на мнение, че е време да закусят и по тоя случай стана въпрос Сайръс Смит и дописникът да сверят часовниците си.

Знаем, че часовникът на Джедеон Спилет не се повреди от морската вода, тъй като дописникът бе захвърлен направо на пясъка, далеч от вълните. А той беше превъзходен часовник, истински джобен хронометър, и Джедеон Спилет никога не забравяше да го навива грижливо всеки ден.

Часовникът на инженера беше спрял, разбира се, още по времето, когато Сайръс Смит се намираше сред дюните.

И инженерът нави часовника си и като пресметна горе-долу по слънцето, че трябва да е към девет часа сутринта, нагласи стрелките на девет.

Джедеон Спилет се готвеше да го последва, но инженерът го спря с ръка и му каза:

— Не, драги Спилет, почакайте. Вие сте запазили ричмъндското време, нали?

— Да, Сайръс.

— Значи часовникът ви е по ричмъндския меридиан, който е приблизително като вашингтонския?

— Разбира се.

— Оставете го тогава така, навивайте го само много редовно и не бутайте стрелките. Може да ни потрябва.

„За какво ли?“ — помисли си морякът.

Нахраниха се, и то толкова добре, че останалият дивеч и ядките свършиха. Но Пенкроф никак не се тревожеше. По пътя щяха да намерят какво да ядат. Топ, на който бяха дали много малко храна, щеше да съумее да открие някакъв нов дивеч сред храстите. А освен това морякът мислеше да помоли чисто и просто инженера да приготви барут, да направи една-две ловджийски пушки и смяташе, че това няма да представлява никаква трудност.

Като тръгнаха по възвишението, Сайръс Смит предложи на другарите си да се приберат по друг път в Комините. Искаше да разгледа езерото Грант, така красиво заобиколено с дървета. В разговора си преселниците употребяваха вече само собствените имена, наименованията, които бяха избрали, и това много ги улесняваше. Хърбърт и Пенкроф — първият още момче, а другият почти като дете — не можеха да се нарадват и както вървяха, морякът казваше:

— Е! Хърбърт! Какво ще кажеш! Не можем да се загубим вече, момчето ми, защото и да тръгнем по пътя към езерото Грант, и да гоним през горите Фар-уест река Благодарност, все ще стигнем възвишение Обзор, а там сме пред залив Обединение!

Дописникът и инженерът вървяха заедно: Джедеон Спилет беше готов да отбележи и най-дребната случка; инженерът, повечето време мълчалив, се отделяше по пътя само за да прибере някой и друг минерал или растение и ги слагаше в джоба се без никакви обяснения.

— За какъв ли дявол са му притрябвали? — мърмореше Пенкроф. — Гледам, гледам, а не виждам нищо, което да си заслужава труда да се наведеш!

Сайръс Смит смяташе да стигнат тихо и мирно рекичката, която според него течеше сред дърветата, досам равнината, когато съгледа, че Хърбърт се връща бързо към него, а Наб и Пенкроф се прикриват зад канарите.

— Какво има, момчето ми? — попита Джедеон Спилет.

— Дим — отвърна Хърбърт. — Дим се вие сред скалите на стотина крачки пред нас.

— Хора в тая местност? — зачуди се дописникът.

— Не се показвайте, преди да разберем с кого имаме работа — каза Сайръс Смит. — Боя се от туземци и по-добре да ги няма на острова! Къде е Топ?

— Напред.

— И не лае ли?

— Не.

— Чудно. Но да се опитаме да го върнем.

След миг инженерът, Джедеон Спилет и Хърбърт стигнаха двамата си другари и се скриха като тях зад базалтовите канари.

Оттам забелязаха много ясно, че дим се вие нагоре, дим с много особен жълтеникав цвят.

Топ, повикан от господаря си с леко подсвиркване, се върна, а инженерът направи знак на другарите си да го почакат и се плъзна сред скалите.

Преселниците, неподвижни, очакваха малко разтревожени последиците от това проучване, когато Сайръс Смит ги повика при себе се. Те го догониха веднага и най-напред ги зачуди неприятната миризма, която се носеше във въздуха.

Миризмата се разпознаваше лесно и беше достатъчна на инженера, за да разбере какъв е димът, който най-напред го беше разтревожил, и то с пълно право.

— Този огън — каза той — или по-скоро димът се дължи само на природата. Тук има серен извор, който ще ни позволи да лекуваме успешно гърлата си.

— Прекрасно! — обади се Пенкроф. — Жалко, че не съм настинал!

И преселниците се запътиха към мястото, където се извиваше димът. Там видяха сяро-соден извор, който течеше доста буйно сред скалите, а водите му, погълнали кислорода от въздуха, издаваха остра миризма на сероводород.

Сайръс Смит потопи ръка в него и намери водата мазна. Вкуси я и каза, че е сладникава. Намери, че температурата й е деветдесет и пет градуса Фаренхайт (35° Целзий над нулата). Хърбърт го попита как е стигнал до това заключение.

— Много просто, момчето ми — каза той, — като потопих ръката си във водата, не ми беше нито топло, нито студено. Значи тя има температурата на човешкото тяло, която е около деветдесет и пет градуса.

После, тъй като засега серният извор не можеше да се използва за нищо, преселниците се отправиха към гъстата гора, която се простираше на неколкостотин крачки от тях.

Там, както и бяха предположили, течеше буен и бистър ручей сред високи брегове от червена пръст — цветът показваше, че в пръстта имаше железен окис. Тоя цвят стана причина да нарекат веднага ручея Червена река.

Изведнъж странен концерт от най-несъзвучни гласове екна в един гъсталак. Преселниците чуха едно след друго птиче пеене, вой на четириноги и някакво мляскане — сякаш мляскаше туземец. Наб и Хърбърт, забравили и най-обикновената предпазливост, се спуснаха към храсталака. За голямо щастие там нямаше никакъв страшен хищник, нито опасен туземец, а чисто и просто бяха накацали шест от ония песнопойни птици шегобийци, наречени планински фазани. Няколко умели удара с тояги сложиха край на концерта на подражателите и доставиха прекрасен дивеч за вечерята.

Засега ловците имаха камъни вместо прашка, тояга вместо копие, а това първобитно оръжие беше съвсем недостатъчно.

Още по-ясно се разбра, че това оръжие беше недостатъчно, когато стадо четириноги, които подскачаха и рипаха, като правеха скокове от по тридесет стъпки, същински крилати млекопитаещи, избягаха през храсталаците толкова бързо и на такава височина, сякаш се прехвърляха от дърво на дърво като катерици.

— Кенгура! — извика Хърбърт.

— Ядат ли се? — попита Пенкроф.

— Задушени! — отвърна дописникът. — Няма по-вкусен дивеч от тях!…

Джедеон Спилет не беше довършил съблазнителните си думи и морякът се спусна подир животните, последван от Наб и Хърбърт. Сайръс Смит напразно ги викаше да се върнат. Но ловците на вятъра си губеха времето по тоя гъвкав дивеч, който подскачаше като топка. След като тичаха пет минути, те се запъхтяха, а стадото изчезна в гората. И Топ сполучи колкото господарите си.

— Господин Сайръс — каза Пенкроф, когато инженерът и дописникът го настигнаха, — господин Сайръс, сам виждате, че ни трябват пушки. Можете ли да ни направите?

— Възможно е — отвърна инженерът, — но най-напред ще си направим лъкове и стрели и съм уверен, че ще си служите с тях не по-лошо от австралийските ловци.

— Лъкове! Стрели! — нацупи се пренебрежително Пенкроф. — Та ние деца ли сме?

— Не се надувайте, драги Пенкроф! — отвърна му дописникът. — Само лъковете и стрелите векове наред са обливали света с потоци кръв. Барутът е от вчера, а войната за нещастие съществува, откакто съществува човешкият род!

— Кълна се, че е така, господин Спилет! — каза морякът. — Аз винаги прибързвам с приказките. Извинете!

А Хърбърт, всецяло отдаден на любимата си наука, естествената история, заговори пак за кенгурата.

— Всъщност ние попаднахме на порода, която най-трудно може да се улови — каза той. — Те бяха грамадни животни с дълга сива козина. Но ако не се лъжа, има черни и червени кенгура, планински кенгура и кенгура плъхове, които по-лесно могат да се уловят. Наброяват се към дванадесет вида от тия животни…

— Хърбърт — възрази поучително морякът, — за мене има само един вид кенгуру — „кенгуру на шиш“ — и тъкмо тоя вид ще ви липсва много тая вечер!

Всички се засмяха, като чуха новата класификация на бай Пенкроф. Добродушният моряк не скриваше отчаянието си, че трябва да се задоволи само с песнопойните фазани за вечеря. Но и тоя път съдбата се показа благосклонна към него.

Към три часа кучето изчезна в гъсталака и глухи ръмжения скоро показаха, че се е счепкало с някое животно.

Наб се спусна подире му и действително видя, че Топ разкъсва лакомо някакво четириного, което след миг щеше да бъде невъзможно да се установи какво е в стомаха на Топ. Но за щастие кучето беше попаднало в гнездо, удушило беше три гризача — животните, за които става дума, бяха гризачи — и двата лежаха непобутнати на земята.

И Наб се появи тържествено, като държеше в двете си ръце по един гризач, по-голям от заек. Жълтата им козина беше изпъстрена със зеленикави петна, а опашка въобще нямаха.

Гражданите на Щатите веднага определиха какви са тия гризачи. Те бяха мара, вид агути, малко по-едри от тропическите си родственици, истински американски зайци, с дълги уши и с по пет кътника от двете страни на челюстите, което именно ги отличава от агутите.

— Ура! — ревна Пенкроф. — Печеното пристигна! Сега може да се прибираме вкъщи!

Ручеят се разширяваше чувствително и това караше Сайръс Смит да вярва, че скоро ще стигнат устието му. И наистина, като излязоха от една красива гориста местност, то се появи изведнъж.

Преселниците бяха излезли на западния бряг на езерото Грант. Местността заслужаваше да бъде разгледана. Тая водна шир с около седем мили окръжност и двеста хектара повърхнина беше оградена от най-красиви дървета. На изток през живописно повдигнатата тук-таме завеса зеленина блестеше морският хоризонт. На север езерото очертаваше лека дъга, която беше напълно противоположна на острата издатина в долния му край. Много водни птици населяваха бреговете на това малко Онтарио.

— Наистина прекрасно езеро! — каза Джедеон Спилет. — Може да се живее на бреговете му!

— И ще живеем! — заяви Сайръс Смит.

За да се приберат в Комините, достатъчно беше да пресекат косо възвишението на една миля разстояние и да се спуснат до първия завой на река Благодарност. Но инженерът искаше да узнае как и откъде изтичат излишните води на езерото и затова продължи под дърветата миля и половина на север. И наистина имаше вероятност те да се изливат отнякъде, от някой улей в гранита. Всъщност езерото беше грамаден басейн, който се беше напълнил малко по малко от рекичката, и излишните му води сигурно изтичаха в морето чрез някой водопад. Но след като изминаха още една миля в тая посока, Сайръс Смит не успя да открие водопада, който все пак трябваше да съществува.

Беше четири часът и половина. Време да се приберат у дома си, за да приготвят вечерята. Малкият отряд се върна обратно и Сайръс Смит и другарите му се прибраха в Комините по левия бряг на Благодарност.

Запалиха огън и Наб и Пенкроф, на които от само себе си се падна честта да бъдат готвачи, на единия като негър, а на другия като моряк, опекоха бързо гризачите и всички си хапнаха както трябва. След вечерята, когато всеки се канеше да си ляга, Сайръс Смит извади от джоба си различните минерали, които беше събрал, и каза само:

— Приятели, това е желязна руда, това е пирит, това е глина, това е варовик, а това са въглища. Ето какво ни дава природата, ето нейното участие в общото дело! От утре започваме и ние!