Жул Верн
Тайнственият остров (42)

Глава XX

Нощ в морето. Споделяне на тайната. Приготовления за зимата. Ранна зима. Големи студове. След шест месеца. Фотографското стъкло. Неочаквано събитие

Всичко стана, както беше предвидил Пенкроф, тъй като неговите предчувствия не можеха да го излъжат. Вятърът се засили и от благоприятен се превърна в бурен, с други думи, задуха със скорост четиридесет и пет мили в час и един кораб в открито море трябваше да стегне бързо рифа и да свие брамсела.

Както и да е, тая нощ корабчето прекара цялата нощ в открито море.

Когато зората освети хоризонта на изток, вятърът, който беше поутихнал, промени посоката си с два румба и позволи на Пенкроф да влезе по-лесно в тесния проток на залива.

От нос Челюст до устието на Благодарност оставаха само осем мили. Насочиха кораба към Гранитния дом и „Бонадвенчър“, разперил платно, заплава край брега на една миля навътре в морето.

Към четири часа Пенкроф остави вляво от носа на островчето, навлезе в протока, който го делеше от брега, и в пет часа „Бонадвенчър“ хвърли котва в пясъчното дъно на край устието на Благодарност.

Еъртън ги чакаше на брега, а бай Юп ги посрещна радостен и ръмжеше доволен.

И така преселниците изследваха цялото крайбрежие на острова, но не откриха нищо подозрително. Ако наистина имаше някакво тайнствено същество, то се намираше само в гъстите непроходими гори на полуостров Змия, където още не бяха насочвали издирванията си.

На 25 април вечерта, когато всички преселници се бяха събрали на възвишение Обзор, Сайръс Смит взе думата и каза:

— Приятели, мисля, че трябва да насоча вниманието ви върху някои събития, които се случиха на острова, и ще ми бъде много приятно да чуя и вашето мнение за тях. Тия събития са, тъй да се каже, свръхестествени…

— Свръхестествени ли? — прекъсна го Пенкроф, като пусна кълбо дим. — да не искате да кажете, че островът ни е свръхестествен?

— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — но положително е тайнствен, освен ако вие не ни обясните това, което аз и Спилет не можем да разберем и до днес.

— Говорете, господин Сайръс — каза морякът.

— Кажете ми — започна тогава инженерът, — разбрахте ли как стана така, че след като паднах в морето, ме намерихте на четвърт миля от брега, и то без да имам представа как съм стигнал дотам? Но да оставим това, разбрахте ли как Топ е открил вашето убежище на пет мили от пещерата, в която лежах?

— Друго — продължи инженерът. — Разбрахте ли по какъв начин кучето ни бе изхвърлено така необяснимо от водите на езерото след борбата му с дугонга?

— Не! Да си призная, не разбрах — отвърна Пенкроф, — а не можах да си обясня и раната на дугонга, която сякаш беше нанесена с остро оръжие.

— И после — продължи Сайръс Смит, — разбрахте ли приятели как е попаднала сачмата в тялото на малкото прасенце, как сандъкът е заседнал така благополучно за нас неповреден на брега, без да има и помен от корабокрушение, как бутилката с бележката ни се изпречи тъкмо навреме при първия излет в морето, как лодката ни скъса въжето и се спусна по течението на Благодарност при нас тъкмо когато имахме нужда от нея, как след нашествието на маймуните стълбата бе спусната горе от Гранитния дом, когато се чудихме какво да правим, и накрая как попадна в ръцете ни бележката, която Еъртън твърди, че никога не е писал?

Сайръс Смит изброи едно след друго всички чудни произшествия, които се бяха случили на острова. Хърбърт, Пенкроф и Наб се спогледаха, без да знаят какво да отговорят, защото за пръв път така подредени и съпоставени всички тия случаи ги поразиха извънредно много.

— Кълна се в честта си, господин Сайръс — обади се най-после Пенкроф, — вие имате право! Трудно е да се обяснят всички тия неща!

— А ето и един поразителен случай, приятели мои — продължи инженерът, — който е също така необясним като другите!

— Кой, господин Сайръс? — запита бързо Хърбърт.

— Вие твърдите Пенкроф — продължи инженерът, — че когато сте се връщали от остров Табор, на остров Линкълн е горял огън, нали?

— Да, разбира се — отвърна морякът.

— Напълно ли сте уверен, че сте видели този огън?

— Както сега виждам вас.

— А ти, Хърбърт?

— Ах, господин Сайръс — извика Хърбърт, — той светеше като ярка звезда!

— Не беше ли звезда? — настоя инженерът.

— Не — отвърна Пенкроф. — Небето беше покрито с тъмни облаци, а освен това една звезда не може да бъде тъй ниско над хоризонта. Но и господин Спилет го видя и може да потвърди думите ни.

— И ще добавя — каза дописникът, — че огънят беше ослепителен, сякаш сноп електрическа светлина.

— Да, да, вярно — потвърди Хърбърт, — и много ясно личеше, че е запален горе, на височините на Гранитния дом.

— Е добре, приятели — заяви Сайръс Смит, — през нощта на 19 срещу 20 октомври аз и Наб не сме палили никакъв огън на брега.

— Не сте палили?… — извика Пенкроф така смаян, че не можа и да се доизкаже.

— Ние не сме излизали въобще от Гранитния дом — продължи Сайръс Смит — и ако е имало огън на брега, друг го е запалил.

Хърбърт, Пенкроф и Наб стояха изумени. Не можеха да са се заблудили, те с очите си видяха огън през нощта на 19 срещу 20 октомври!

Да! Трябваше да се съгласят, че съществува някаква тайна! Някаква необяснима сила, която явно беше благосклонна към преселниците, но дразнеше силно любопитството им, се проявяваше, и сякаш тъкмо навреме, на остров Линкълн. Кой ли се криеше в най-затънтени убежища? — Трябваше да узнае на всяка цена!

Сайръс Смит напомни също на другарите си особеното държание на Топ и Юп, когато се въртяха около кладенеца, който свързваше Гранитния дом с морето, и им каза, че е проучвал кладенеца, но не е открил нищо подозрително. В края на краищата преселниците единодушно решиха да претърсят основно целия остров веднага щом се запролети.

Но от тоя ден Пенкроф изглеждаше загрижен. Островът, който той смяташе за своя лична собственост, сякаш не му принадлежеше вече напълно, и той го делеше с друг господар, на когото, ще не ще, се чувстваше подчинен.

Времето се влоши през месец май и Еъртън беше снабден с удобни зимни дрехи. Сайръс Смит му предложи да прекара зимата в Гранитния дом, където, щеше да му е по-удобно, отколкото в кошарата, и Еъртън му обеща да дойде веднага щом привърши работата около муфлоните. Към средата на април той се премести в Гранитния дом. Оттогава Еъртън заживя с преселниците и им беше полезен във всяко отношение. Но винаги тъжен и смирен, той не вземаше никакво участие в развлеченията на другарите си!

По-голямата част от третата зима преселниците изкараха затворени в Гранитния дом. Имаше силни бури и страшни ветрове, които сякаш разтърсваха скалите до основи. Грамадните вълни заплашваха да залеят изцяло острова, а ако наоколо имаше закотвен кораб, щеше да потъне цял-целеничък.

През тая зима не се случи нищо тайнствено. И Топ и Юп не се въртяха вече около кладенеца и не проявяваха никакво безпокойство. Сякаш поредицата свръхестествени случки бе прекъсната, но въпреки това преселниците разговаряха често за тях в Гранитния дом и не се отказваха да претърсят и най-затънтените кътчета на острова. Но едно извънредно важно събитие, което можеше да има гибелни последици, обърка мигновено намеренията на Сайръс Смит и на другарите му.

Беше месец октомври. Пролетта бързо настъпваше. На 17 октомври към три часа следобед Хърбърт, пленен от ясното небе, реши да снеме целия залив Обединение, който беше точно срещу възвишение Обзор, от нос Челюст, до нос Лапа.

Хоризонтът се очертаваше ясно, а морето, леко развълнувано от тих ветрец, в далечината беше гладко като езеро, тук-там изпъстрено със светли петна.

Апаратът беше поставен на един от прозорците на голямата зала в Гранитния дом и обхващаше брега и залива. Хърбърт направи снимката, както се беше научил и отиде да я прояви в една тъмна стаичка на Гранитния дом, нарочно пригодена за тази цел.

Като се върна на светло, Хърбърт разгледа стъклото и забеляза една малка, едва доловима точица на хоризонта. Опита се да я измие няколко пъти, но не успя.

— Трябва да е от стъклото — каза си той.

И тогава полюбопитства да види какво има на стъклото с една силна леща, която отви от бинокъла.

Но щом погледна нададе вик и едва не изтърва стъклото.

Той изтича веднага в стаята, подаде стъклото и лещата на инженера и му показа точицата.

Сайръс Смит разгледа точицата. После грабна далекогледа и се втурна към прозореца.

Далекогледът обходи бавно целия хоризонт, спря най-после на една съмнителна точица и Сайръс Смит го свали от очите си и промълви една-едничка дума:

— Кораб!

И наистина, срещу остров Линкълн плаваше кораб.