Жул Верн
Пътешествие до центъра на Земята (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Един неделен ден, на 24 май 1863 година, чичо ми, професор Лиденброк, се върна неочаквано в малката си къща на Кьонигщрасе 19 — една от най-старинните улици в стария квартал на Хамбург.

Прислужничката Марта навярно си е помислила, че е закъсняла много с обеда, защото ястията едва бяха започнали да къкрят на готварската печка.

„Хм — казах си аз, — ако чичо ми — най-нетърпеливият човек на света — е гладен, ще се развика страшно.“

— Господин Лиденброк вече се връща! — възкликна слисана Марта, като открехна вратата на столовата.

— Да, Марта. Но обедът може и да не е готов, защото още няма два часа. Камбаната на Сен Мишел току-що удари един и половина.

— Тогава защо господин Лиденброк се връща?

— Навярно той сам ще ни каже.

— Ето го! Аз да вървя. Вие му обяснете, господин Аксел.

И Марта се прибра в своята готварска лаборатория.

Останах сам. Но моят донякъде нерешителен характер не ми позволяваше да давам обяснения на най-сприхавия професор. Тъкмо се канех да се прибера благоразумно в малката си стаичка на горния етаж, когато входната врата изскърца и тежки стъпки отекнаха по дървената стълба. Господарят на дома премина през столовата и се спусна към работния си кабинет.

Докато префуча, той успя да запрати в ъгъла бастуна си с дръжка като лешникотрошачка и да захвърли на масата широкополата си мъхеста шапка, а на мен извика гръмко:

— Аксел, последвай ме!

Не бях успял да се помръдна, а професорът се провикна тоя път с явно нетърпение.

— Е, защо се бавиш още?

Побързах да вляза в кабинета на моя страшен повелител.

Признавам, че Ото Лиденброк не е лош човек, но ако не се случат някои невероятни промени, той ще си умре като непоправим чудак.

Чичо ми беше професор в Йоханеум, преподаваше минералогия и през време на лекциите си редовно изпадаше един-два пъти в ярост. Не че се безпокоеше дали студентите му са ревностни слушатели, дали са внимателни, нито пък го вълнуваше техният успех. Не, тези подробности никак не го безпокояха. Той преподаваше „субективно“, както се казва в немската философия — за себе си, а не за другите. Беше учен-егоист, кладенец на знания, но понечеше ли човек да почерпи нещичко от него, скрипецът почваше да скърца. С една дума, той беше скъперник.

Има няколко професори от тоя род в Германия. За жалост чичо ми не можеше да говори гладко, и то когато говореше публично, а за един оратор това е печален недостатък. През време на лекциите си в Йоханеум професорът често се запъваше, бореше се с някоя непокорна дума, която не искаше да излезе от устата му — една от ония думи, които се запират, набъбват и накрая излизат в съвсем ненаучната форма на псувня. Това именно го докарваше до бясна ярост.

В минералогията се срещат много полугръцки, полулатински, трудни за изговаряне наименования, чепати термини, които биха наранили устните на един поет. Не искам да злословя по отношение на тази наука, и през ум не ми е минавало такова нещо, но и най-обиграният език може да сгреши, когато човек трябва да борави с ромбоидни кристализации, ретинасфалтни смоли, геленити, тангазити, оловни молибдати, манганови тунгсати и цирконови тиганиати.

В града знаеха за този извинителен недостатък на чичо ми и злоупотребяваха с него; дебнеха го и щом се запънеше и изпаднеше в ярост, хората се смееха — нещо, което дори и германците смятат за неприлично. И ако наистина слушателите се тълпяха на неговите лекции, малцина идваха да ги следят с внимание, повечето ги посещаваха, за да се посмеят на забавния гняв на професора.

Въпреки това мога да кажа, че чичо ми беше истински учен. Макар понякога да чупеше мострите, с които правеше прекалено грубо опитите си, той притежаваше не само тънък усет на геолог, но и вярното око на минералог. Особено умело си служеше той със своето чукче, със стоманеното си длето, с магнитната стрелка, духалото и шишенцето с азотна киселина. По разреза, по вида, твърдостта, топимостта, звука, миризмата или вкуса на кой да е минерал той без колебание определяше мястото му между шестстотинте вида, които днес науката познава.

Ето защо името на Лиденброк се произнасяше с почит в гимназиите и научните кръгове. Хъмфри Дейви^[1], Хумболт, капитаните Франклин^[2] и Сабин не пропускаха случай да го посетят, когато минаваха през Хамбург. Бекрел, Ебелмен, Брустър, Милн Едуардс обичаха да се допитват до него по най-животрептящите въпроси на химията. Тази наука му дължеше доста интересни открития. През 1853 година в Лайпциг бе издадено едно „Ръководство по висша кристалография“ от професор Ото Лиденброк — голям том с табла, който не можа обаче да покрие разноските по издаването.

Освен това професор Лиденброк беше уредник на минералогическия музей на руския посланик господин Струве — една ценна сбирка с европейска известност.

Ето какъв бе човекът, който ме викаше с такова нетърпение. Представете си висок слаб мъж с желязно здраве и руси младежки коси, които намаляваха с цяло десетилетие петдесетте му години. Големите му очи непрекъснато играеха зад внушителните очила; дългият му тънък нос приличаше на върха на остър меч. Злите езици твърдяха дори, че носът му бил намагнетизиран и привличал железните стърготини. Това бе чиста клевета: той привличаше само емфие, но за да бъдем точни, трябва да кажем — в големи количества.

Ако прибавим към това, че чичо ми правеше крачки, математически изчислени, близо цял метър, и ако кажа, че когато вървеше, той държеше юмруците си здраво стиснати — признак на буен темперамент, човек ще има достатъчна представа за него, за да избягва дружбата му.

Той живееше в къщичката си на Кьонигщрасе — постройка от тухли и греди с назъбен покрив. Тя имаше изглед към един от лъкатушните канали, които кръстосват центъра на най-стария хамбургски квартал, който за щастие пожарът през 1842 година бе пощадил.

Старата къща беше наистина малко наклонена и издаваше търбуха си към улицата. Покривът й бе килнат встрани като фуражката на студент от Тугенбунд^[3] и отвесните линии на стените й поразкривени, но въпреки всичко тя се крепеше благодарение на един стар бряст, врязан във фасадата й, който провираше напролет разцъфналите си клони през прозорците.

За един германски професор чичо ми беше все пак богат. Къщата му принадлежеше напълно, с цялото си съдържание. Съдържанието се състоеше от кръщелницата му Гройбен, млада седемнадесетгодншна фирландка^[4], слугинята Марта и аз. В качеството си на племенник и на сирак аз станах помощник-ординатор в опитите му.

Признавам, че се залових с охота за геоложките науки. Във вените ми течеше кръв на минералог и никога не скучаех сред скъпоценните си камъчета.

Всъщност в къщичката на Кьонигщрасе можеше да се живее щастливо въпреки припрения характер на нейния собственик, защото той все пак ме обичаше, макар да го проявяваше малко грубо. Но този човек извънредно много бързаше, искаше да изпревари дори и природата.

През април той посади в гледжосаните саксии в салона корени от грамофончета и резеда и всяка сутрин редовно отиваше да дърпа листенцата им, за да ускори растежа.

Сега ми оставаше само едно — да се подчиня на тоя чудак. И аз се спуснах към кабинета му.