Жул Верн
Тайнственият остров (57)

Глава XV

Вулканът се пробужда. Пролетта. Работата продължава. На 15 октомври вечерта. Телеграмата. Въпрос. Отговор. На път към кошарата. Бележката. Допълнителната жица. Базалтовият бряг. Пещерата. Ослепителна светлина.

Предупредени от инженера, преселниците бяха прекъснали работата си и разглеждаха мълчаливо върха на планината Франклин

И тъй вулканът се беше пробудил и парите бяха пробили минералния пласт, натрупан в дъното на кратера. Но подземният огън щеше ли да причини някое страхотно изригване? Имаше такава вероятност, но не можеха да я предотвратят.

И все пак дори да се допуснеше, че ще има изригване, навярно целият остров Линкълн нямаше да пострада. Лавата невинаги причинява големи пакости. Островът беше подлаган вече на такова изпитание — застиналата лава, която браздеше северните склонове на планината, беше явно доказателство за това. Освен това самата форма на кратера и отворът, който зееше в горния му край, караха да се предполага, че лавата нямаше да залее плодородната част на острова.

Но миналото не винаги обвързва бъдещето. По върховете на вулканите някогашните кратери често се затварят и се отварят нови. Това се е случвало и в Стария, и в Новия свят, с Етна, с Попокатепетъл и с Оризаба и когато един вулкан е пред изригване, от него може да се очаква всичко. Достатъчно беше всъщност едно земетресение — явление, което често придружава изригванията на вулканите, — за да се измени вътрешното разположение на планината и горящите лави да си пробият нов път.

Времето се оправи и преселниците пак се заловиха за работа. Бързаха да построят колкото е възможно по-скоро кораба и благодарение на крайбрежния водопад Сайръс Смит успя да направи водна дъскорезница, където разрязваха по-бързо трупите на дъски и талпи. Механизмът й беше прост като механизма на селските дъскорезници в Норвегия. Дървото трябваше да се движи във водоравна посока, трионът в отвесна, ето всичко, което беше необходимо да се получи, и инженерът успя да постигне това с помощта на едно колело, два валяка и правилно разположени макари.

Към края на септември скелетът на кораба, който бяха решили да обзаведат като шхуна, се издигаше в корабостроителницата. Остра в носа и много широка в кърмата, шхуната щеше да издържи, ако се наложеше, на дълго пътуване. Но за вътрешната и външната обшивка и за палубата беше необходимо още много време. За щастие оковките на някогашния бриг бяха спасени след подводната експлозия. Пенкроф и Еъртън бяха успели да измъкнат голямо количество стоманени винтове и медни гвоздеи от дъските на обшивката и от повредените ребра. Това спестяваше много труд на железарите, но дърводелците пък имаха много работа.

Вечер работниците бяха просто капнали от умора. За да не губят никакво време, те бяха изменили и часовете за ядене: хранеха се на обед, а вечеряха чак когато мръкнеше. Тогава се прибираха в Гранитния дом и бързаха да си легнат.

Понякога, когато засегнеха някой любопитен въпрос, преселниците си лягаха малко по-късно. Увличаха се в разговори за бъдещето и говореха с удоволствие за промените, които можеха да настъпят в техния живот, ако отплаваха с шхуната си до най-близката суша. Но в тия разговори преобладаваше винаги мисълта да се върнат пак на остров Линкълн. Те никога нямаше да изоставят тая колония, създадена с толкова мъки и труд и която връзките с Америка можеха да тласнат към ново развитие.

Особено Пенкроф и Наб се надяваха да завършат там дните си.

— Хърбърт — казваше морякът, — ти няма да напуснеш никога остров Линкълн, нали?

— Никога, Пенкроф, особено ако и ти решиш да останеш!

— Решил съм, момчето ми — отвръщаше Пенкроф, — и ще те чакам! Ще ми доведеш жена си и децата си и ще направя от твоите хлапета чудни юнаци!

— Прието — отвръщаше Хърбърт засмян и зачервен.

— А вие, господин Сайръс — продължаваше разпалено Пенкроф, — вие ще останете губернатор на острова, нали? Ах, колко ли души ще може да изхрани той? Най-малко десет хиляди.

Разговаряха така, оставяха Пенкроф да си мечтае и от дума на дума дописникът се увличаше и заявяваше, че ще издава вестник „Ню Линкълн хералд“!

Такова е човешкото сърце. Необходимостта да създаде нещо трайно, нещо, което да го надживее, е признак за превъзходството му над другите животни. Тази необходимост е създала господството му и тя го оправдава пред целия свят.

В края на краищата кой знае дали и Юп, и Топ не си мечтаеха по нещичко за бъдещето? На мълчаливия Еъртън му се искаше да се види с лорд Гленарван и да се представи пред всички с възстановена чест.

Една вечер, на 15 октомври, изпълненият с мечти разговор се проточи повече от всеки друг път. Беше девет часът. Продължителни, зле прикрити прозевки показваха, че трябваше да си лягат, и Пенкроф се беше отправил към леглото си, когато електрическият звънец в стаята звънна изведнъж.

Всички бяха в стаята: и Сайръс Смит, и Джедеон Спилет, и Хърбърт, и Еъртън, и Пенкроф, и Наб. Никой от преселниците не беше в кошарата.

Сайръс Смит стана веднага. Другарите му се спогледаха — мислеха, че така им се е счуло.

— Какво значи това? — извика Наб. — Дяволът ли звъни?

Никой не отговори.

— Времето е бурно — забеляза Хърбърт. — Електричеството може би влияе…

Хърбърт не довърши. Инженерът, към когото бяха насочени всички погледи, клатеше отрицателно глава.

— Да почакаме — каза тогава Джедеон Спилет. — Ако е някакъв сигнал, който го е дал, ще го повтори.

— Но кой може да бъде? — чудеше се Наб.

— Как кой? — обади се Пенкроф. — Този, който…

Ново трептене на чукчето върху звънеца прекъсна думите на моряка.

Сайръс Смит се спусна към апарата, пусна тока по жицата и изпрати в кошарата следната телеграма: „Какво искате?“

След миг стрелката се раздвижи по кръга с азбуката и обитателите на Гранитния дом получиха следния отговор: „Елате веднага в кошарата!“

— Най-после! — извика Сайръс Смит.

Да! Най-после! Тайната щеше да бъде разбулена! Пред грамадното любопитство, което ги тласкаше да стигнат по-скоро в кошарата, преселниците забравиха всякаква умора, всякакво желание да си починат. Без да промълвят нито дума, те напуснаха Гранитния дом и се намериха на брега. Горе останаха само Топ и Юп. Можеха и без тях.

Не беше изключено след няколко часа бурята да се извиеше и над самия остров. Страхотна нощ!

Но колкото и да беше дълбок, мракът не можеше да спре хората, които знаеха на пръсти пътя за кошарата. Те изкачиха левия бряг на Благодарност, стигнаха възвишението, минаха по моста на река Глицерин и навлязоха в гората.

Вървяха бързо, обзети от силно вълнение. Бяха напълно убедени, че най-после щяха да разкрият тайната, която не можеха да разгадаят, и щяха да узнаят името на тайнственото същество, което беше навлязло така дълбоко в техния живот, името на великодушния покровител с неимоверната сила! И наистина, за да се намеси в техния живот, непознатият трябваше да знае и най-дребните подробности, да е чул всичко, което се говореше в Гранитния дом, за да може да действа винаги своевременно!

Потънал в собствените си мисли, всеки ускоряваше хода.

През последния четвърт час ход мълчанието бе нарушено само от следната забележка на Пенкроф:

— Трябваше да вземем фенер.

И от отговора на инженера:

— В кошарата има фенер.

В същия миг големи белезникави светкавици засвяткаха над острова и открояваха в черно очертанията на листака. Яркият им блясък замайваше и заслепяваше. Явно беше, че бурята скоро щеше да се развихри. Светкавиците ставаха малко по малко все по-чести и по-ослепителни. Далечен гръм тътнеше в небосвода. Въздухът беше душен.

В девет и четвърт ослепителна светлина освети оградата и те не бяха минали още вратата, когато гръмотевицата затрещя със страшна сила.

След миг само Сайръс Смит беше прекосил кошарата и се намираше пред къщата.

Непознатият навярно беше вътре, тъй като телеграмата можеше да бъде изпратена само оттам. Но прозорецът беше съвсем тъмен.

Инженерът похлопа на вратата.

Никакъв отговор.

Сайръс Смит отвори вратата и преселниците влязоха в стаята, която тънеше в дълбок мрак.

Наб чукна кремъка и след миг запалиха фенера и прегледаха всички кътчета на стаята…

Нямаше никой. Всичко си стоеше, както го бяха оставили.

— Да не сме станали жертва на някаква заблуда? — прошепна Сайръс Смит.

Не! Не може да бъде! Телеграмата беше много ясна:

„Елате веднага в кошарата“.

Приближиха до масата, където беше поставен апаратът.

Всичко си беше на мястото — и батерията, и кутията, в която беше поставена тя, и предавателят, и приемателят.

— А! Една бележка! — извика Хърбърт и показа някакъв лист, оставен на масата.

На листа бяха написани на английски следните думи: „Следвайте новата жица“.

— Да вървим! — извика Сайръс Смит, който разбра, че телеграмата не беше изпратена от кошарата, а от тайнственото убежище на непознатия, свързано с допълнителна жица направо с Гранитния дом.

Наб взе запаления фенер и всички напуснаха кошарата.

Бурята се разразяваше със страхотна сила.

В цялата кошара между къщата и оградата нямаше никаква телеграфна връзка. Но като излезе от вратата, инженерът изтича до първия стълб и видя при блясъка на една светкавица, че новата жица се спускаше от изолатора до земята.

— Ето я! — каза той.

Жицата се влачеше по земята, но цялата беше увита в изолационно вещество както при подводните кабели и токът можеше да минава свободно. По посоката й личеше, че тя водеше през горите към южните поли на планината Франклин, с други думи на запад.

— Да вървим по нея! — каза Сайръс Смит.

И ту при светлината на фенера, ту при блясъка на светкавиците, преселниците се спуснаха по посоката на жицата.

Гръмотевиците не преставаха и трещяха така силно, че не можеше да се чуе нито дума. Всъщност не ставаше въпрос да разговарят, а да вървят напред.

Сайръс Смит и другарите му се изкачиха първо по възвишението между долината на кошарата и долината на река Водопад, която преминава в най-тясната й част. Жицата ту беше опната по ниските клони на дърветата, ту се влачеше по земята и им показваше правия път.

Инженерът предполагаше, че жицата ще свърши може би в дъното на долината и че там се намираше тайнственото убежище.

Цялото небе гореше. Мълнии святкаха една след друга. Няколко паднаха на върха на вулкана и потънаха в кратера сред гъстия дим. Сякаш самата планина бълваше от време на време пламъци.

Към десет часа без няколко минути преселниците стигнаха високия бряг, който се издигаше над океана на запад. Вееше страшен вятър. Петстотин стъпки по-надолу бучеше прибоят.

Тук жицата продължаваше сред канарите по доста стръмния наклон на тясна, своеволно очертана урва.

Преселниците навлязоха в урвата, изложени на опасността да срутят някои разклатени канари и да паднат в морето. Слизането беше много страшно, но те не искаха и да знаят за опасността, не бяха вече господари на себе си и някаква неудържима сила ги привличаше към тайнствената цел, както магнитът привлича желязото.

Така извървяха почти несъзнателно цялата урва, която и посред бял ден беше, тъй да се каже, непроходима. Камъните се търкаляха и блестяха на светлината като метеори. Сайръс Смит вървеше начело. Еъртън беше последен. Те пристъпваха едва-едва, хлъзгаха се по гладките скали, после се изправяха и продължаваха да вървят.

Най-после жицата свиваше изведнъж и продължаваше през крайбрежните канари — истинско поле от подмоли, в които при големите приливи навярно се разбиваха морските вълни. Преселниците бяха стигнали в подножието на базалтовата стена.

Инженерът хвана жицата и установи, че тя потъваше в морето.

Другарите му стояха смаяни до него.

Вик на разочарование, почти отчаян вик се изтръгна от гърдите им! В морето ли трябваше да се спуснат и да търсят някоя подводна пещера? Намираха се в такова душевно и телесно напрежение, че бяха готови да направят и това.

Сайръс Смит заведе другарите си в една дупка сред скалите и им каза:

— Да почакаме. Сега е прилив. При отлива ще можем да продължим.

— Какво ви кара да мислите?… — попита Пенкроф.

— Щеше ли да ни повика, ако нямаше начин да стигнем при него?

Сайръс Смит каза това така убедително, че никой не му възрази. Бележката му всъщност беше правилна. Трябваше да се приеме, че в подножието на скалата имаше някаква пещера, която вълните заливаха, но в която можеше да се влезе по време на отлив.

Преселниците бяха крайно развълнувани. Хиляди чудни, необикновени мисли им се въртяха в ума и те очакваха някакво величествено и свръхчовешко същество, което да отговаря на представата им за тайнствения закрилник на острова.

В полунощ Сайръс Смит взе фенера и слезе до морето, за да види разположението на скалите. Отливът беше започнал.

Инженерът не се беше излъгал. Сводът на грамадна пещера се очертаваше вече над водата. Там жицата извиваше в прав ъгъл и влизаше в зиналата паст.

Сайръс Смит се върна при другарите си и чисто и просто им каза:

— След един час ще можем да влезем в пещерата.

— Но тя ще бъде изпълнена донякъде с вода — забеляза Хърбърт.

— Водата или се отдръпва напълно от пещерата — заяви инженерът — и тогава ще можем да продължим пеш, или не се отдръпва и тогава ще имаме на разположение някакво превозно средство.

Измина час. Всички се спуснаха в дъжда до самото море. За три часа водата беше спаднала с петнадесет стъпки. Дъгата, очертана от свода, се издигаше поне на осем стъпки над водната повърхност. Сякаш свод на мост, под който течаха пенливи води.

Инженерът се наведе и съгледа нещо черно, което плаваше в морето. Той го притегли към себе си.

Беше лодка, вързана за някоя издатина навътре в пещерата. Лодката беше скована от ламарина. На дъното под пейките имаше две гребла.

— Да се качим! — каза Сайръс Смит.

След миг преселниците бяха в лодката. Наб и Еъртън се хванаха за греблата, а Пенкроф застана на кормилото. Сайръс Смит се настани отпред, а фенерът, поставен на носа, осветяваше пътя.

Доста схлупеният свод, под който се плъзна в началото лодката, изведнъж ставаше висок. Но мракът беше много дълбок и светлината на фенера не беше никак достатъчна, за да видят колко голяма беше пещерата, да определят ширината, височината, дълбочината й. Сред подземните базалтови стени цареше величествена тишина.

На няколко места по земното кълбо съществуват такива грамадни пещери, нещо като естествени подземни гробници още от геологическата епоха. Едните са залени от морските води. Други имат цели езера в недрата си. Такава е Фингалската пещера на остров Стафа — един от Хебридските острови, такива са Моргатските пещери в залива Дуарнене в Бретан, пещерите Бонифачо в Корсика, Лизфиорд в Норвегия и грамадната пещера Мамут в Кентъки — висока петстотин стъпки и дълга повече от двадесет мили!

А пещерата, която преселниците изследваха, простираше ли се до средата на острова? От четвърт час лодката лъкатушеше напред и инженерът даваше кратки указания на Пенкроф къде да извива.

— По вдясно! — изкомандва той изведнъж.

Лодката измени посоката си и скоро се плъзна покрай дясната стена. Инженерът искаше да разбере, и с право, дали жицата продължаваше по тая стена.

Жицата си беше там, закачена по издатините на скалата.

— Напред! — каза Сайръс Смит.

Двете гребла се забиха в черните води и лодката продължи напред.

Лодката плава още четвърт час и навярно бяха изминали към половин миля от входа на пещерата, когато гласът на Сайръс Смит екна пак.

— Стой! — каза той.

Лодката спря и преселниците съгледаха ярка светлина, която заливаше грамадното подземие, издълбано така дълбоко в недрата на острова.

Сега имаха възможност да разгледат пещерата, за съществуването на която не можеха и да подозират.

Нямаше никакво съмнение върху естеството на тая светлина, чиито прави и ярки лъчи бликаха от една точка във водата и се пречупваха във всяко ръбче, във всяка жилка на пещерата. Светлината беше електрическа и белият й цвят ясно доказваше нейния произход. Електричеството беше слънцето на тая пещера и я къпеше в ослепителната светлина.

По знак, даден от Сайръс Смит, греблата пак се забиха във водата и запръска същински дъждец от рубини. Лодката се отправи към електрическия източник и скоро се намираше само на половин кабелт от него.

На това място водната повърхност беше широка към триста и петдесет стъпки, а отвъд ослепителния източник на светлина се забелязваше грамадна базалтова стена, която затваряше пътя. С други думи, пещерата беше станала доста широка и морето образуваше там малко езеро.

Сред езерото, на водната повърхнина, плаваше безмълвно грамадно неподвижно вретено. От двете му страни бликаше светлина, сякаш от две нажежени до бяло пещи. Вретеното, прилично на тялото на грамаден кит, дълъг към двеста и петдесет стъпки, се издигаше на десетина-дванадесет стъпки над морското равнище.

Лодката бавно се приближи. Сайръс Смит се беше изправил на носа. Той гледаше страшно развълнуван. После изведнъж сграбчи дописника за ръката:

— Той е! Не може да бъде друг! Той е!…

После седна на пейката и прошепна някакво име, което само Джедеон Спилет успя да чуе.

Изглежда, че името беше познато на дописника, тъй като му направи силно впечатление, и той отвърна глухо:

— Той ли! Един човек извън закона!

— Той! — каза Сайръс Смит.

По заповед на инженера лодката приближи до чудното плаващо вретено. Лодката стигна до левия му край — през плътно стъкло бликаше сноп светлина.

Сайръс Смит и другарите му се качиха на палубата. В средата й зееше входник. Всички се спуснаха надолу.

В долната част на стълбата имаше тесен коридор, осветен с електричество. В дъното на тоя коридор се изпречи врата и Смит я отвори.

Преселниците минаха бързо през богато украсена зала, до която имаше библиотека, залята с обилна светлина, която струеше от светлия таван.

В дъното на библиотеката инженерът отвори широко врата, която също беше затворена.

Грамаден салон, някакъв музей, където наред с всички съкровища на минералното царство бяха струпани редки постижения на изкуството и чудни изделия на промишлеността, се откри пред очите на преселниците, които навярно помислиха, че някакъв вълшебник ги беше пренесъл в царството на приказките.

На разкошен диван лежеше човек, който сякаш не забеляза присъствието им.

Тогава Сайръс Смит каза високо за крайна изненада на своите другари следните думи:

— Капитан Немо, вие ни повикахте! Ето ни.