Жул Верн
Тайнственият остров (15)

Глава XV

На всяка цена ще се зимува. Въпросът за металите. Изследване на островчето Спасение. Лов на тюлени. Залавянето на една ехидна. Кула. Какво се нарича „по каталански“. Получаване на желязо. Как се получава стомана

Предния ден, след като обядваха, преселниците бяха стигнали до крайната точка на нос Челюст, близо на седем мили от Комините. Там завършваше дългата редица дюни и почвата ставаше вулканична. Като стигнаха тая точка, преселниците се върнаха обратно и привечер се прибраха в Комините, но не заспаха, преди да разрешат окончателно въпроса, да се гласят ли да напуснат остров Линкълн, или не.

Много бяха тия хиляда и двеста мили, които деляха острова от архипелага Помоту. Не можеха да изминат това разстояние с лодка, особено сега, когато наближаваше зимата. Пенкроф беше заявил изрично това. Да се построи една обикновена лодка, дори при наличността на необходимите сечива, беше трудна работа, а преселниците нямаха сечива и трябваше да направят най-напред чукове, брадви, тесли, триони, сведели, рендета и пр., а за това беше необходимо известно време. И решиха да зимуват на остров Линкълн и да потърсят по-удобно жилище от Комините, за да прекарат там зимните месеци.

Преди всичко трябваше да използват желязната руда — инженерът беше забелязал няколко залежа в северозападната част на острова — и да превърнат тая руда в желязо или стомана.

Тя беше от оная окислена руда, която се среща в сбити, тъмносиви пластове, дава черен прах, кристализиран в правилни осмоъгълници, образува естествения магнит и служи за получаване на първокачествено европейско желязо, което е в такова голямо изобилие в Швеция и Норвегия. Недалеч от рудата се намираха залежи каменни въглища, използвани вече от преселниците. Оттам голямото удобство при преработването на рудата, тъй като и двете необходими неща за производството се намираха наблизо. Това обстоятелство е и причина за голямото производство на Англия, където въглищата служат за добиване на метала, изкъртен заедно с тях от една и съща почва.

— Е, господин Сайръс — му каза Пенкроф, — сега желязна руда ли ще преработваме?

— Да, приятелю — отвърна инженерът, — и ако нямате нищо против, ще започнем на островчето с лов на тюлени.

— С лов на тюлени ли? — възкликна морякът, като се обърна към Джедеон Спилет. — И тюлени ли трябва за получаване на желязо?

— Щом Сайръс казва! — отвърна дописникът.

Но инженерът беше излязъл вече от Комините и Пенкроф се приготви за лов на тюлени, без да получи друго обяснение.

Скоро Сайръс Смит, Хърбърт, Джедеон Спилет, Наб и морякът се събраха на брега, там, където протокът можеше да се преброди при отлив. Сега отливът беше най-голям и ловците преминаха протока, като се измокриха само до колене.

Сайръс Смит стъпваше за пръв път на островчето, а другарите му за втори път — нали там ги изхвърли най-напред балонът.

Към края на островчето се виждаха грамадни черни точки, които плуваха на повърхността, сякаш плаващи скали.

Това бяха земноводните, които те искаха да уловят. Трябваше да ги причакат на брега, защото с тесните си опашки, с гладката си и прилепнала козина, с вретеновидните си тела тия тюлени бяха превъзходни плувци и човек мъчно можеше да се справи с тях в морето, а на сухо късите им перести крака им дават възможност само да се движат едва-едва.

Пенкроф знаеше привичките на тия земноводни и посъветва да ги изчакат да се излегнат върху пясъка на припек, където скоро щяха да потънат в дълбок сън. Тогава щяха да ги заобиколят така, че да пресекат пътя им, а после да ги ударят по ноздрите.

И ловците се прикриха зад крайбрежните скали и зачакаха мълчаливо.

Измина цял час, докато тюлените се проснаха на пясъка. Бяха шест. Тогава Пенкроф и Хърбърт се откъснаха от скалите, за да заобиколят носа на островчето, да излязат насреща им откъм морето и да им пресекат пътя. В това време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Наб пълзяха край скалите и се промъкнаха към бъдещото полесражение.

Изведнъж изникна високият ръст на моряка. Пенкроф нададе вик. Инженерът и двамата му другари се спуснаха бързо между тюлените и морето. Две от тия животни, ударени здравата, лежаха мъртви на пясъка, но другите успяха да се дотътрят до морето и да отплуват.

— Ето необходимите тюлени, господин Сайръс! — каза морякът, като пристъпи към инженера.

— Добре — отговори Сайръс Смит. — Ще си направим от тях ковашки мехове!

— Ковашки мехове ли! — зачуди се Пенкроф. — Ех, това се казва честити тюлени!

И действително необходим беше мях за преработване на рудата и инженерът смяташе да го направи от кожата на тия земноводни.

Морякът и негърът одраха ловко земноводните и след три часа Сайръс Смит разполагаше с две тюленови кожи, които смяташе да използва така, без никакво щавене.

Преселниците трябваше да почакат морето да се отдръпне, минаха протока и се прибраха в Комините.

Не беше лека работа да обтегнат кожите на дървени рамки така, че да останат изпънати, и да ги зашият с треви, за да издишат колкото се може по-малко. Трябваше да се залавят на няколко пъти. Сайръс Смит имаше на разположение само две стоманени остриета от гердана на Топ, но беше толкова сръчен, а и неговите другари му помагаха така умело, че след три дни съоръженията на малката колония се увеличиха с един мях, определен да вкарва въздух в рудата, когато тя бъде подложена на висока температура.

„Металургичният период“, както го нарече дописникът в записките си, започна на 20 април рано сутринта.

Тръгнаха към Якамарската гора, пресякоха я косо от югоизток на северозапад през най-непроходимата й част. Трябваше да си пробиват път, който впоследствие щеше да бъде най-прекият от възвишение Обзор до планината Франклин.

Топ, зает предимно с животните, тичаше през треви и шубраци и дигаше какъвто дивеч му попадне. Хърбърт и Джедеон Спилет убиха със стрели две кенгура и едно животно, което приличаше много на таралеж или на мравояд: на таралеж, защото се свиваше на топка и имаше бодли, а на мравояд, защото имаше остри нокти, дълга и тясна муцуна, която завършваше с клюн, и еластичен език с дребни бодли, за да може да задържа насекомите.

— А като го сложим в гърнето, на какво ще прилича? — запита простичко Пенкроф.

— На вкусно парче говеждо — отвърна Хърбърт.

— Какво по-хубаво от това — заяви морякът.

По пътя забелязаха няколко глигана, които въобще не търсеха да нападнат преселниците, и нямаше изгледи да срещнат опасни хищници, когато на Джедеон Спилет му се стори, че вижда в един гъст храст на няколко крачки от себе си, сред долните клони на едно дърво, някакво животно, което взе за мечка, и започна да го рисува най-спокойно. За голямо щастие на Джедеон Спилет въпросното животно не беше от опасната порода на дланоходните. То беше чисто и просто кула, по-известно под името ленивец, голямо колкото куче, с остра и мръсна наглед козина и с много здрави нокти, което му позволяваше да се катери по дърветата и да се храни там с листа.

В пет часа вечерта Сайръс Смит даде знак да спрат. Те бяха излезли от гората и се намираха в полите на грамадните разклонения, които подпират планината Франклин на изток. На няколкостотин крачки течеше Червена река, с една дума, прясната вода не беше далеч.

Нагласиха се веднага за пренощуване. След час край гората, сред дърветата, една колибка от преплетени клони и лиани, измазана с глина, ги подканваше приветливо.

На другия ден, 21 април, Сайръс Смит, придружен от Хърбърт, тръгна да търси отдавна наслоените пластове, където беше намерил вече парче руда. Той откри един залеж на повърхността на земята почти до самите извори на реката, в подножието на успоредната основа на едно от североизточните разклонения. Тази руда, твърде богата с желязо, увита в разтопяемо неметално вещество, беше много подходяща за откисляването, на което искаше да я подложи инженерът, с други думи — за каталанската система, но опростена така, както я прилагат в Корсика.

Събраха лесно въглища и руда, и то на самата земна повърхност. Раздробиха предварително рудата на дребни късчета и премахнаха с ръце нечистотиите по нея. После наредиха въглищата и рудата накуп в последователни пластове, както постъпва въглищарят, който иска да получи дървени въглища.

Нагласиха при купчината руда меха от тюленовите кожи с приготвена в грънчарницата тръбичка от огнеупорна пръст на края. Раздвижен от механизъм от дървени дръжки, рамки, въжета от треви и тежести, той даде силна струя въздух в купчината, повиши температурата и подпомогна химичния процес, който трябваше да даде чисто желязо.

Работата беше тежка. Изискваше се крайно търпение, крайна ловкост от страна на преселниците, за да я изведат на добър край. Но в края на краищата всичко мина добре и окончателният резултат беше шуплива буца желязо, която трябваше да се удря и чука, с една дума, да се кове, за да се отделят разтопените нечистотии. А случайните ковачи нямаха никакъв чук. Но в края на краищата те бяха изпаднали в положението, в което се е намирал първият леяр, и постъпиха, както навярно той е постъпил.

Първата буца, закрепена на дървена дръжка, стана чукът, с който изковаха върху гранитната наковалня втората буца, и накрая се сдобиха с груб, но годен за употреба метал.

Най-после, на 25 април, след много усилия и много труд бяха изковани няколко железни пръчки, които се превръщаха постепенно в сечива, в маши, клещи, търнокопи, мотики и др., за които Наб и Пенкроф заявиха, че са същински скъпоценности.

Но тоя метал не можеше да послужи особено много като чисто желязо, а като стомана.

Те загряха желязото, размесено с въглища на прах, в една ямичка, издълбана в огнеупорна пръст. После изчукаха същата стомана, която можеше да се кове и изстинала, и топла. Умело направлявани, Наб и Пенкроф изработиха брадви и ги закалиха много добре, като ги нажежиха до зачервяване и веднага потопиха в студена вода.

Изработиха и други, груби, разбира се, сечива, като железа за рендета, брадви, брадвички, стоманени листове, които щяха да се превърнат в мотики, в лопати, търнокопи, чукове, гвоздеи, ножици, триони и т.н.

Най-после, на 5 май, след като първият металургичен период привърши, ковачите се прибраха в Комините и навярно новите занятия скоро щяха да им придадат ново предназначение.