Жул Верн
Тайнственият остров (26)

Глава IV

На път към брега. Няколко стада маймуни. Нова река. Защо приливът не се чувства. Гора вместо бряг. Нос Влечуго. Хърбърт завижда на Джедеон Спилет. Ракетите

В шест часа сутринта, след като си похапнаха, преселниците тръгнаха с намерение да стигнат по най-прекия път западния бряг на острова. За колко време можеха да стигнат дотам? Сайръс Смит беше казал за два часа, но всичко, разбира се, щеше да зависи от пречките, които щяха да срещнат. Тая част на Фар-уест изглеждаше много гъста — като всяка, голяма гора, в която има най-различна растителност.

Тръгнаха, след като вързаха грижливо пирогата. Пенкроф и Наб носеха храната, която щеше да стигне на малкия отряд най-малко за два дни. Не ставаше вече и дума за лов — инженерът дори посъветва другарите си да се въздържат от прибързани изстрели, за да не издадат присъствието си край брега.

В началото на излета преселниците видяха много стада маймуни, които сякаш бяха доста зачудени от присъствието на тия хора, същества, напълно неизвестни на тях. Джедеон Спилет дори подхвърляше шеговито, че тия здрави и пъргави четириръки може да смятаха него и другарите му за свои изродени братя! И наистина обикновените пешеходци на всяка крачка затъваха в храстите, преплитаха се в лианите, спъваха се в повалените дървета и бяха жалки пред пъргавите маймуни, които се прехвърляха от клон на клон и нищо не ги спираше. Тия маймуни бяха много, но за голямо щастие не проявиха никаква враждебност.

Мярнаха се и няколко глигана, агути, кенгура и други гризачи и две-три кула, които Пенкроф на драго сърце би поздравил с няколко изстрела.

— Ловът не е открит — казваше той. — Скачайте си спокойно, приятели, подскачайте и летете в мир! На връщане ще ви пошепнем две-три думи!

В девет и половина сутринта пътят, който водеше право на югозапад, изведнъж бе пресечен от неизвестна река, широка към тридесет-четиридесет стъпки — коритото й беше наклонено и осеяно с много канари и тя се спускаше буйно надолу със страшно бучене. Реката беше дълбока и бистра, но напълно неплавателна.

— Ако ловът е забранен, риболовът мисля, че не е! — каза морякът.

— Нямаме време за губене! — заяви инженерът.

— О! Пет минути! — възрази морякът. — Моля само за пет минутки в полза на нашия обед!

И Пенкроф легна на брега, потопи ръце в буйната вода и скоро измъкна няколко десетки хубави раци, които пъплеха между канарите.

— Това е добре! — извика Наб и се притече на помощ на моряка.

— Нали ви казвам, че с изключение на тютюн всичко друго се намира на този остров! — прошепна с въздишка Пенкроф.

В десет и половина, за голяма изненада на Сайръс Смит, Хърбърт, който беше поизбързал, се спря изведнъж и извика:

— Морето!

Само след миг преселниците, спрели се на окрайнината на гората, разглеждаха западния бряг на острова, който се разстилаше пред погледа им.

Но каква разлика между тоя бряг и източния бряг, където случаят ги беше захвърлил! Никаква гранитна стена, никакъв подмол в морето, нито дори пясък! Тоя бряг не приличаше никак на бреговете, които обикновено природата създава, като ги застила с пясък или пък струпва по тях канари, а беше чудна горска окрайнина с най-хубави дървета! Брегът беше толкова висок, че се издигаше и над най-големите приливи и величествените дървета бяха така враснали в плодородната почва с гранитна основа, сякаш се намираха във вътрешността на острова.

Преселниците стояха край малък незначителен залив, който не можеше да побере и две-три рибарски лодки и беше устие на новата река. Но чудно нещо, водите й, вместо да се вливат в морето с лек наклон, падаха откъм четиридесет стъпки височина — това обясняваше защо приливът не оказа никакво влияние на течението на реката. И с пълно единодушие нарекоха реката „река Водопад“ (Falls-river).

Времето беше хубаво и ясно и горе от стръмния морски бряг, където Наб и Пенкроф бяха приготвили обеда, погледът обгръщаше далечината. Хоризонтът беше съвършено чист, не се мяркаше никакво платно в морето. По цялото крайбрежие, додето стигаше погледът, никакъв кораб, никаква следа от корабокрушение! Но инженерът щеше да си състави мнение по този въпрос чак след като проучи цялото крайбрежие до полуостров Змия.

Разстоянието от устието на река Водопад до нос Влечуго беше към дванадесет мили. При удобен път и без да бързат, преселниците можеха да изминат това разстояние за четири часа. Но сега им беше необходимо двойно повече време, за да постигнат целта си, защото трябваше да заобикалят дървета, да изсичат храсти, да разчистват лиани и това ги бавеше много, а честите завои удължаваха задължително пътя.

Към седем часа вечерта преселниците, капнали от умора, стигнаха нос Влечуго, странно изрязан от морските вълни като кичур. Тук завършваше крайбрежната гора на полуострова, а в цялата южна част брегът си беше пак бряг със своите скали, подводни канари и пясъци. Не беше изключено някой разбит кораб да е попаднал в тоя край на острова, но вече мръкваше и трябваше да отложат проучванията за следващия ден.

Гората Фар-уест завършваше тук и сред последните дървета момъкът откри гъсти бамбукови храсти.

— Добре сме — каза той. — Ето едно ценно откритие.

— Ценно ли? — попита Пенкроф.

— Разбира се — отвърна Хърбърт. — Слушай, Пенкроф, излишно е да ти казвам, че от бамбуковата кора, нарязана на жилави ивици, плетат кошове и кошници; от същата тая кора, накисната и превърната на каша, получават китайската хартия; от стеблата пък според дебелината им правят бастуни, лули и водопроводи; големият бамбук е ценен строителен материал, здрав и лек, и никога не завъжда насекоми. Излишно е дори да добавям, че като прережат междувъзлията на бамбука така, че напречната преграда, която образува възела, да остане за дъно, получават здрави и удобни съдове, които китайците много употребяват. Това всъщност не те задоволява.

— Но като ти кажа, ако, разбира се, не знаеш, че в Индия ядат бамбук вместо аспержи…

— Аспержи високи тридесет стъпки ли! — ахна морякът. — И вкусни ли са?

— Знаменити! — отвърна Хърбърт. — Само че никой не яде стебла от по тридесет стъпки, а младите бамбукови издънки.

— Отлично, момчето ми, отлично! — отвърна Пенкроф.

— Ще добавя също, че сърцевината на младите стебла, накисната в оцет, е много добра подправка.

— А не се ли пуши случайно?

— Не, бедни ми Пенкроф!

Хърбърт и морякът не търсиха дълго удобно място, за да пренощуват. В крайбрежните канари — много разпокъсани, тъй като навярно бяха шибани безмилостно от морските вълни, издигани от югозападните ветрове — имаше много пещери, които щяха да им дадат възможност да преспят на завет. Но тъкмо се канеха да влязат в една от тия пещери, страшен рев ги прикова на мястото им.

— Назад! — извика Пенкроф. — В пушките ни има само сачми, а животни, които реват така, ще се стреснат от тях колкото от зрънце сол!

И морякът сграбчи Хърбърт за ръката и го повлече зад канарите тъкмо когато от пещерата излезе величествено животно.

Беше ягуар, равен по големина поне на азиатските си събратя, с други думи, дълъг повече от пет стъпки от темето до корена на опашката. Червеникавата му кожа беше покрита с няколко реда правилно разположени черни кръгообразни петна и се открояваше от белия косъм на корема.

Ягуарът пристъпи и се огледа с настръхнала козина и огнен поглед, сякаш не подушваше за пръв път човек.

В същия миг дописникът се подаваше сред високите канари и Хърбърт, като си помисли, че той не е забелязал ягуара, щеше да се спусне към него. Но Джедеон Спилет му махна с ръка и продължи да пристъпва. Това не беше първият му тигър и като приближи на десет крачки от животното, той застана неподвижен и се прицели с карабината, без да трепне нито един мускул на лицето му.

Ягуарът се сви и се хвърли върху ловеца, но тъкмо когато скачаше, един куршум се заби между двете му очи и той падна мъртъв.

Хърбърт и Пенкроф се спуснаха към ягуара. Наб и Сайръс Смит също изтичаха и се загледаха за миг в проснатия хищник, чиято кожа щеше да краси голямата стая в Гранитния дом.

— Ах, господин Спилет, как се възхищавам от вас и как ви завиждам! — извика Хърбърт в изблик на напълно непринуден възторг.

— Напразно, момчето ми — отвърна дописникът, — на мое място и ти щеше да направиш същото.

— Аз ли! Такова хладнокръвие!…

— Представи си, Хърбърт, че ягуарът е заек, и ще го застреляш, без да ти мигне окото.

— Виждаш ли! — обади се Пенкроф. — Проста работа!

Преселниците се запътиха към празната бърлога и докато Наб одираше ягуара, другарите му струпаха отпред грамадна купчина сухи дърва — в гората имаше много.

Но Сайръс Смит забеляза бамбуковите храсти, отряза от тях и ги смеси с другите дърва.

После се прибраха в пещерата — пясъкът в нея беше осеян с кости. Напълниха и пушките за всеки случай, да не ги нападнат ненадейно. Вечеряха и после, когато дойде време да си лягат, запалиха купчината дърва, струпани пред пещерата.

Веднага се разнесе истинска стрелба във въздуха! Пламналият бамбук гърмеше като ракети! Само тоя шум беше достатъчен, за да изплаши и най-дръзките хищници!

Тоя начин на силна стрелба не беше измислен от инженера, защото според Марко Поло^[1] татарите са го прилагали успешно цели столетия, за да прогонват от своите станове страшните хищници в Средна Азия.