Жул Верн
Тайнственият остров (43)

Глава I

Гибел или спасение? Повикването на Еъртън. Важно разискване. Не е „Дънкан“. Съмнителен кораб. Необходими мерки. Корабът наближава. Топовен изстрел. Бригът хвърля котва срещу острова. Мръква

Две години и половина изминаха, откак пътниците от балона бяха изхвърлени на остров Линкълн, и още не бяха успели да установят никаква връзка с други хора. Веднъж само дописникът се беше опитал да се свърже с населения свят, като повери на една птица бележката, в която описваше тайната на тяхното положение, но това беше вероятност, на която не можеше да се разчита особено много. Единствен Еъртън се присъедини към членовете на малката колония, знаем вече при какви обстоятелства. А ето че тоя ден, 17 октомври, други хора неочаквано се появиха срещу острова сред винаги пустото море! Нямаше вече никакво съмнение! В далечината плаваше кораб! Но щеше ли да се отбие или щеше да отмине? След няколко часа преселниците щяха да разберат това.

Сайръс Смит и Хърбърт повикаха веднага в голямата стая на Гранитния дом Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб и им съобщиха случая. Пенкроф грабна далекогледа, огледа хоризонта и като се спря на посочената точка, която едва се забелязваше върху фотографското стъкло, каза с глас, който не издаваше особено задоволство:

— Дяволите да го вземат! Кораб е!

— Насам ли иде? — запита Джедеон Спилет.

— Не може още да се каже — отвърна Пенкроф, — защото само мачтите му се издигат над хоризонта, коритото му не се вижда!

— Какво да правим! — попита момъкът.

— Ще чакаме — отвърна Сайръс Смит.

И преселниците останаха доста време безмълвни, отдадени на всички мисли, на всички вълнения, опасения и надежди, които можеше да породи в тях тоя неочакван случай — най-важното събитие, откакто бяха попаднали на остров Линкълн.

Разбира се, преселниците не бяха в положението на ония корабокрушенци, захвърлени на някое безплодно островче, които се борят там с мащехата природа и са непрестанно измъчвани от необходимостта да видят час по-скоро населени земи. Пенкроф и Наб особено се смятаха за много честити и богати и със съжаление биха напуснали острова си. Те бяха свикнали всъщност с новия си живот в това тяхно владение, което техният ум беше, тъй да се каже, цивилизовал! Но в края на краищата корабът им носеше вести от континента и беше може би частица от родината им, която идеше да ги навести! Той носеше на борда си хора като тях и ясно, че сърцето им трепна, когато го видяха!

Преселниците нямаха още никакъв начин да известят за присъствието си. Флаг не можеше да се забележи. Изстрел нямаше да се чуе. Огън нямаше да се види!

Все пак благодарение на високата планина Франклин островът положително не беше избягнал от погледите на вахтените в кораба. Но защо пък да се отбива? Навярно някаква обективна случайност го беше довела в тая част на Тихия океан, където на картите не беше отбелязана никаква суша освен островчето Табор.

Всички си задаваха тоя въпрос и Хърбърт отговори най-неочаквано:

— Да не е „Дънкан“? — извика той.

Както знаем, „Дънкан“ беше яхтата на лорд Гленарван, която беше изоставила Еъртън на островчето и трябваше да се върне един ден там, за да го прибере.

— Да предупредим Еъртън — каза Джедеон Спилет — и да го повикаме веднага. Само той може да ни каже дали е „Дънкан“.

Всички бяха на това мнение и дописникът отиде на телеграфния апарат, който свързваше кошарата и Гранитния дом, и изпрати следната телеграма: „Елате веднага.“

След миг звънецът звънна:

„Идвам“ — обаждаше се Еъртън.

— Сега Еъртън е достоен да се качи на борда на „Дънкан“ и дай боже това да е наистина яхтата на лорд Гленарван, тъй като всеки друг кораб би ми се сторил подозрителен! В тия води се движат съмнителни кораби и се боя някои малайски пирати да не навестят острова ни!

— Ще го браним! — извика Хърбърт.

— Разбира се, момчето ми — усмихна се инженерът, — но по-добре да не става нужда да го браним.

— Само един въпрос — каза Джедеон Спилет. — Остров Линкълн не е познат на мореплавателите, тъй като не е нанесен и в най-новите карти. Не намирате ли, Сайръс, че това е достатъчна причина за един кораб, който е попаднал случайно срещу тая непозната суша, да се отбие, а не да я отмине.

— Разбира се — отвърна Пенкроф.

— И аз мисля така — добави инженерът. — Може дори да се каже, че дълг на капитана е да отбележи и следователно да проучи всяка неизвестна суша или остров, а такъв е случаят и с остров Линкълн.

— Добре — каза Пенкроф, — да допуснем, че корабът приближи, че хвърли котва тук, на няколко кабелта от нашия остров. Какво ще правим тогава?

— Какво ще правим ли, приятели? Ето какво трябва да направим! Ще влезем във връзка с кораба, ще се качим на него и ще напуснем нашия остров, като го обявим за собственост на Съединените щати. После ще се върнем заедно с всички, които искат да ни последват, ще го колонизираме напълно и ще подарим на американската република едно полезно пристанище в тая част на Тихия океан!

— Ура! — ревна Пенкроф. — И няма да направим малък подарък на нашата родина! Колонизацията е вече почти привършена, всички части на острова си имат имена, има естествено пристанище, вода за пиене, пътища, телеграфна линия, корабостроителница, фабрика и остава само остров Линкълн да бъде нанесен на картите!

Към четири часа — един час след като го повикаха — Еъртън пристигна в Гранитния дом. Той влезе в голямата стая и попита:

— Какво обичате, господа?

Сайръс Смит му подаде както винаги ръка, заведе го до прозореца и му каза:

— Еъртън, помолиха ви да дойдете по много важна работа. Срещу острова плава кораб.

Най-напред Еъртън пребледня малко и за миг очите му се премрежиха. После подаде глава през прозореца, разгледа хоризонта, но не видя нищо.

— Еъртън, вземете далекогледа и гледайте добре — каза Джедеон Спилет, — защото корабът може да е „Дънкан“ и да е дошъл в тия морета, за да ви върне в родината ви.

— „Дънкан“ ли? — прошепна Еъртън. — Толкова рано!

Последните думи се отрониха сякаш неволно от устните на Еъртън и той отпусна глава на ръцете си.

Дванадесет години самота на пустото островче не бяха ли според него достатъчно изкупление?

Еъртън взе далекогледа и го насочи в показаната му посока. Той разглежда известно време хоризонта, без да помръдне, без да продума нито дума. После каза:

— Наистина има кораб, но не вярвам да е „Дънкан“.

— Защо да не е той? — попита Джедеон Спилет.

— Защото „Дънкан“ е парна яхта, а аз не виждам никаква пара нито над кораба, нито около него.

— Може да плава само с платната — забеляза Пенкроф. — Вятърът, изглежда, е благоприятен за него и той навярно има сметка да пести въглищата, тъй като се намира далеч от каквато и да било суша.

— Може да имате право, господин Пенкроф — отвърна Еъртън, — и корабът да плава само с платна. Да го почакаме да приближи брега и тогава ще знаем какво да правим.

След тия думи Еъртън седна в един кът в голямата стая и се замисли. Преселниците продължиха да приказват за непознатия кораб, но той не взе участие в разговора им.

Всички бяха толкова развълнувани, че не можеха да се заловят за никаква работа. Джедеон Спилет и Пенкроф бяха особено възбудени, сновяха насам-натам и не ги свърташе на едно място.

А корабът се беше поприближил към острова. С далекогледа успяха да установят, че той беше кораб за далечно плаване, а не на малайските „праоси“, с които пътуват обикновено тихоокеанските пирати. И тъй, имаха основания да вярват, че опасенията на инженера нямаше да се оправдаят и че присъствието на тоя кораб във водите на остров Линкълн нямаше да представлява никаква опасност за острова. Пенкроф се взря внимателно и заяви, че корабът беше бриг, че плаваше косо към брега, с десен глас, с долните платна, марселите и брамселите. И Еъртън потвърди това.

Но ако продължаваше със същата скорост, той бързо щеше да изчезне зад нос Лапа, защото плаваше към югозапад.

— Какво ще правим, когато мръкне? — попита Джедеон Спилет. — Ще запалим ли огън, за да им покажем, че сме на брега?

Въпросът беше важен и въпреки някои предчувствия на инженера решиха да запалят огън.

Но тъкмо когато Наб и морякът се готвеха да излязат от Гранитния дом, корабът промени посоката си и се насочи право срещу острова, като плаваше към залив Обединение. Изглежда, че бригът беше бързоходен, защото скоро се приближи.

Наб и Пенкроф останаха, а Еъртън взе далекогледа, за да разбере веднъж завинаги тоя кораб „Дънкан“ ли беше, или не. Еъртън скоро отпусна далекогледа и каза:

— Не е „Дънкан“! И не можеше да бъде той!…

Пенкроф пак улови кораба в зрителното поле на далекогледа и откри, че той имаше от триста до четиристотин тона водоизместимост. Но от каква народност беше? Трудно можеше да се определи.

— И все пак — добави морякът — виждам да се развява флаг на флагщока му, но не мога да различа цветовете. По-добре е да знаем с кого ще си имаме работа и аз предпочитам да позная флага на тоя непознат господин!

И както говореше, морякът продължаваше да разглежда с далекогледа флага на кораба.

Мръкваше, а и вятърът стихваше. Но добре опънат, флагът на брига се губеше сред фаловете и все по-трудно можеше да се установи какъв е.

— Не е американски флаг — се обаждаше от време на време Пенкроф, — нито пък английски, червеният му цвят ясно щеше да се открои, нито френски или германски, не е и руски флаг, нито жълтият испански… Сякаш е едноцветен… Да видим… Какъв флаг може да се срещне в тия морета?… Чилийски? Но той е трицветен… бразилският е зелен… а японският е черен и жълт… докато този…

В същия миг вятърът опъна неизвестния флаг, Еъртън грабна далекогледа, който Пенкроф беше оставил, загледа се и прошепна глухо:

— Черен флаг!

И наистина черен флаг се развяваше на флагщока на брига и вече с право можеха да смятат кораба за подозрителен!

Правилни ли бяха предчувствията на инженера? Пиратски ли беше този кораб? Не се ли занимаваше с разбойничество в южния край на Тихия океан и не съперничеше ли на малайските праоси, който още върлуват там? Какво търсеше край остров Линкълн? Не виждаше ли в него неизвестен, непознат бряг, където можеха да се укрият откраднатите стоки? Или пък търсеше пристанище, за да се приюти през зимата? Нямаше ли опасност почтеното владение на преселниците да се превърне в свърталище на злодеи, в нещо като столица на тихоокеанските пирати?

Не губиха време в приказки.

— Приятели — каза Сайръс Смит, — корабът може само да проучва крайбрежието! Екипажът му може да не слезе на брега! Има такава вероятност. Както и да е, ние трябва да направим всичко възможно, за да скрием присъствието си тук. Мелницата на възвишение Обзор лесно може да ни издаде. Наб и Ейртон да идат да свалят крилата й. Да прикрием с по-гъста зеленина и прозорците на Гранитния дом. Никакъв огън! Нищо да не издава, че на острова има хора!

— А корабът ни? — попита Хърбърт.

— О! — отвърна Пенкроф. — Той е добре прикрит в Порт Балон и мисля, че тия мръсници няма да го открият!

Нарежданията на инженера бяха изпълнени веднага. Наб и Еъртън се качиха на възвишението и заличиха следите от всякаква постройка. Докато те се занимаваха с тая работа, другарите им отидоха до Якамарската гора и се върнаха с много клони и лиани, което отдалеч щяха да изглеждат като естествена зеленина и по тоя начин щяха да прикрият прозорците на Гранитния дом. В същото време приготвиха оръжието и бойните припаси, така че да могат да ги използват веднага, ако изведнъж ги нападнат.

След като взеха всички мерки, инженерът каза с глас, който издаваше, че е развълнуван:

— Приятели, ако тия мръсници се опитат да завладеят остров Линкълн, ще го браним, нали?

— Да, Сайръс — заяви дописникът, — и ще умрем до един за него, ако се наложи!

Инженерът подаде ръка на другарите си и те я стиснаха сърдечно.

Единствен Еъртън остана в своя кът и не се присъедини към преселниците. Може би той, някогашният престъпник, се смяташе още недостоен!

Сайръс Смит разбра какво ставаше в душата на Еъртън и пристъпи към него.

— А вие, Еъртън, какво ще правите? — попита той.

— Ще изпълня дълга си! — отвърна Еъртън.

После застана на прозореца и се загледа през зеленината.

Сайръс Смит гледаше много разтревожен черния флаг, който се развяваше на съмнителния кораб. Той не беше ли пряка заплаха срещу всичко, което бяха създали досега инженерът и другарите му? Пиратите — нямаше вече никакво съмнение, че моряците на брига бяха пирати — отбивали ли се бяха вече на острова, щом като още с приближаването си развяха своя флаг? Не бяха ли слизали преди на острова, което можеше да обясни някои неизяснени още случки? Нямаха ли в неизследваните още части на острова някой съучастник, готов да влезе във връзка с тях?

Все пак той и другарите му бяха решени да се бранят докрай. Много ли бяха пиратите и по-добре въоръжени ли бяха от преселниците? Това трябваше да се разбере на всяка цена! Но как да се доберат до тях!

Стъмни се съвсем. Корабът не се виждаше никак, той беше съвсем затъмнен и ако се намираше още срещу острова, никой не можеше да каже точно къде беше.

— Е, кой знае! — обади се в това време Пенкроф. — Може тоя проклет кораб да си замине през нощта и като съмне, да го няма никакъв!

Сякаш в отговор на забележката на моряка в морето блесна ослепителна светлина и екна топовен изстрел.

Корабът не беше заминал, а на борда му имаше и оръдия.

Гърмежът се чу шест секунди след като светна.

С други думи, бригът се намираше на миля и четвърт от брега.

В същия миг дочуха дрънкане на вериги, които със скърцане падаха през клюзовете. Корабът хвърляше котва пред Гранитния дом.