Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова


Глава XVIII

Пенкроф не се съмнява вече в нищо. Старият път на водите. Подземен проход. Пътят през гранита. Топ изчезва. Средната пещера. Долният кладенец. Тайна. С търнокопа. Завръщането

Сайръс Смит беше постигнал своята цел. Но верен на навика си, той стоеше неподвижен, със стиснати устни, с втренчен поглед, без да проявява никакво задоволство. Хърбърт беше във възторг. Наб скачаше от радост. Пенкроф клатеше голямата си глава и мърмореше:

— Добре я кара нашият инженер!

И наистина нитроглицеринът беше развил грамадна сила. Отворът беше толкова широк, че сега от езерото изтичаше тройно повече вода отпреди. И затова в най-скоро време след взрива то трябваше да спадне поне с две стъпки.

— Не бихте ли могли да употребите нитроглицерина за пълнене на пушки? — попита морякът.

— Не, Пенкроф, защото той е много разрушително вещество. Но лесно е да се направи пироксилин или даже обикновен барут, тъй като имаме азотна киселина, селитра, сяра и въглища. За нещастие нямаме пушки.

— О, господин Сайръс! — възрази морякът. — С малко добра воля!…

Пенкроф положително беше зачеркнал думата „невъзможно“ от речника на остров Линкълн.

След няколко минути стигнаха долния край на езерото и един поглед беше достатъчен да установят, че целта бе постигната.

И наистина на гранитния бряг на езерото, сега вече издигнат над водната повърхност, зееше отдавна търсената дупка. Тясна издатина, оголена от отдръпналата се вода, позволяваше да се стигне дотам. Дупката беше широка около двадесет стъпки и само две стъпки дълбока. Като дупка на уличен канал. Преселниците не можеха да се вмъкнат лесно вътре. Но Наб и Пенкроф грабнаха търнокопите и за по-малко от час я разшириха. Тогава инженерът приближи и видя, че в горния си край стените имат най-много тридесет, тридесет и пет градуса наклон. Значи можеха да се спуснат по тях и стига наклонът да не се увеличаваше, лесно щяха да слязат до самото море. А ако, както беше много вероятно, сред гранита имаше някоя широка пещера, може би щяха да намерят начин да я използват.

— Е, господин Сайръс, какво ни спира? — запита морякът, обзет от нетърпение да се спусне по-скоро в тесния проход. — Не виждате ли, че Топ тръгна преди нас!

— Добре — отвърна инженерът. — Но ние имаме нужда от светлина. Наб, отсечи малко борови клони.

Наб и Хърбърт изтичаха към брега на езерото, засенчен с борове и други вечнозелени дървета, и скоро се върнаха с клони, от които направиха нещо като факли. Запалиха факлите с помощта на кремъка и преселниците със Сайръс Смит начело се спуснаха в мрачния проход, доскоро изпълван от излишните води на езерото.

Противно на очакванията навътре проходът се разширяваше, така че скоро изследваните можеха да се спускат съвсем изправени. Гранитните стени, изгладени от водата, която бе текла открай време, бяха хлъзгави и трябваше да внимават да не паднат. И преселниците се бяха вързали един за друг с въже, както правят планинарите, когато изкачват стръмни върхове.

Те бяха малко развълнувани, че се спускат така в тия гранитни дълбини, където беше явно, че за първи път стъпваше човешки крак. Не говореха, а си мислеха и не на един от тях трябва да му е минало през ума, че някой чудовищен октопод или някое исполинско главоного можеше да обитава тия подземни пещери, свързани с морето. И трябваше да се спускат предпазливо.

Всъщност Топ вървеше начело на малкия отряд и можеха да се осланят на прозорливостта на кучето, което в случай на опасност на всяка цена би дигнало тревога.

След като се спуснаха стотина стъпки из доста лъкатушен път, Сайръс Смит, който вървеше напред, се спря и другарите му го настигнаха. Мястото, където спряха, беше издълбано така, че образуваше малка пещера. Капки вода капеха от свода й, но не се изцеждаха през гранита. Те бяха просто последните следи от потока, който толкова време беше бучал в тая пещера, и малко влажният въздух не изпускаше никакви неприятни изпарения.

— Е, драги Сайръс — каза тогава Джедеон Спилет, — ето една пещера, която никой не знае и която е добре скрита в тия дълбини, но за съжаление не става за жилище.

— Не можем ли да я разрушим, да я издълбаем, да пробием дупки за въздух и светлина? — попита морякът, който не се съмняваше вече в нищо.

— Да продължим — отвърна Сайръс Смит, — да продължим проучването си. Природата може да ни е спестила по-надолу тоя труд.

Преселниците се бяха спуснали още към петдесет стъпки отвесно, когато някакви далечни звуци, които долитаха от недрата на гранита, приковаха вниманието им. Спряха и се ослушаха. Звуците се носеха през прохода като по звукова тръба и стигаха ясно до ушите им.

— Топ лае! — извика Хърбърт.

— Да — отвърна Пенкроф, — и нашето смело куче лае даже бясно!

— Имаме тояги с железни шипове — каза Сайръс Смит. — Внимавайте и напред!

— Става все по-любопитно! — пошепна Джедеон Спилет на ухото на моряка, а той му кимна утвърдително.

Сайръс Смит и другарите му се спуснаха, за да помогнат на кучето. Лаенето на Топ ставаше все по-ясно и по-ясно. Дали не се беше сборичкал с някое животно, след като бе нарушил спокойствието му? Може да се каже, че без да мислят за опасността, на която се излагаха, преселниците бяха овладени от неудържимо любопитство. Те не се спускаха вече през прохода, а се плъзгаха, тъй да се каже, по стената му и след малко, на шестдесет стъпки по-долу, стигнаха Топ.

Тук проходът завършваше с чудна и просторна пещера. Топ тичаше напред-назад и лаеше бясно. Пенкроф и Наб размахаха факлите и хвърлиха обилна светлина върху всички грапавини на гранита, а в същото време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт дигнаха тоягите си за всеки случай.

Грамадната пещера беше празна. Преселниците я обходиха от край до край. Не намериха нищо, нито едно животно, никакво живо същество. Топ обаче продължаваше да лае. Никакви ласки, никакво хокане не го накара да млъкне.

— Трябва да има някъде излаз, през който водите на езерото са се вливали в морето — забеляза инженерът.

— Истина — каза Пенкроф — и внимавайте да не паднем в някоя дупка.

— Хайде, Топ, хайде! — извика инженерът. Подтикнато от думите на господаря си, кучето изтича в дъното на пещерата и залая още по-бясно.

Последваха го и при светлината на факлите видяха истински кладенец, който зееше в гранита. Оттук, разбира се, са изтичали водите, които са изпълвали преди пещерата, но това не беше вече удобен наклонен проход, а отвесен кладенец, в който беше невъзможно да се спуснат.

Наклониха факлите над кладенеца. Не се виждаше нищо. Сайръс откъсна запален клон и го хвърли в пропастта. Пламналата борина, която се разгаряше още повече от скоростта на падането, освети вътрешността на кладенеца, но пак не забелязаха нищо. После пламъкът угасна с леко пращене, което показваше, че е стигнал водата, с други думи, морската повърхност.

Инженерът пресметна колко трая падането и изчисли, че кладенецът е дълбок към деветдесет стъпки.

Пещерата следователно беше на деветдесет стъпки над морското равнище.

— Ето нашия дом — каза Сайръс Смит.

— Но той беше зает от друго същество — забеляза Джедеон Спилет, чието любопитство не беше задоволено.

— Е, другото същество, земноводно или каквото и да е било, е избягало през кладенеца и ни е отстъпило мястото си — отвърна инженерът.

— Все пак — добави морякът — много бих искал да бъда преди четвърт час Топ, защото той в края на краищата не е лаел без причина.

Сайръс Смит гледаше кучето си и другарят му, който беше най-близо до него, го чу да си шепне:

— Да, мисля, че Топ знае някои неща много по-добре от нас!

И така повечето желания на преселниците се осъществиха. Случаят, подпомаган от чудната проницателност на техния ръководител, ги беше извел на добър край. Те имаха тук на свое разположение просторна пещера, чиято големина не можеха още да измерят при бледата светлина на факлите, но навярно лесно щяха да я разделят със стени от тухли на отделни стаи, да я приспособят, ако не като къща, то поне като отделно жилищно помещение. Водите бяха изтекли и не можеха вече да се върнат. Мястото беше свободно.

Оставаха две трудности: как да осветят тая пещера, издълбана в самия гранит, и как да открият по-удобен път. И дума не можеше да става да я осветяват отгоре, защото над нея лежеше дебел пласт гранит. Но може би имаше възможност да пробият предната стена, която гледаше към морето. При спускането Сайръс Смит беше определил горе-долу не само наклона, но и дължината на прохода и имаше основания да вярва, че предната стена не е много дебела. Ако получеха по тоя начин осветление, лесно щяха да се сдобият и с вход, лесно можеха да пробият и врата, и прозорци и да поставят една стълба отвън.

Сайръс Смит сподели своите мисли с другарите си.

— Тогава, господин Сайръс, на работа! — отвърна морякът. — Имам търнокоп и лесно ще пробия дупка в тая стена. Къде да копая?

— Тук — каза Сайръс Смит и посочи на здравия моряк една доста голяма вдлъбнатина в стената, която навярно намаляваше дебелината й.

Пенкроф заудря гранита и цял половин час под факелната светлина парчета камъни се къртеха от стената. Скалата пускаше искри под ударите на търнокопа. Наб го замести, а Джедеон Спилет смени Наб.

Работеха вече два часа и имаше опасност на това място стената да бъде по-дебела от дължината на търнокопа, когато при един последен удар на Джедеон Спилет търнокопът проби стената и падна вън.

— Ура! Ура! Ура! — ревна Пенкроф. Стената беше дебела само три стъпки.

Сайръс Смит прилепи око на дупката, която беше на осемдесет стъпки над брега. Пред него се разстилаше крайбрежието, островчето, а по-нататък безкрайното море.

Но стената беше доста разкъртена и чудна светлина нахлу на вълни през широката дупка и обля величествената пещера! Опрян на успоредни стълбове, тук — надвесен, там — издигнат в островърхи стрели, сводът на места се губеше и представляваше живописна смееща от всичко, което човешката ръка е сътворила във византийската, романската и готическата архитектура. Това обаче беше дело на природата! Тя самата беше издълбала тоя приказен Алхамбра в твърдия гранит.

Преселниците бяха смаяни и възхитени. Там, където се надяваха да намерят тясна пещера, те откриха вълшебен дворец и Наб свали шапка, сякаш се намираше в храм!

— Ах, другари! — извика Сайръс Смит. — Когато осветим обилно вътрешността на тоя масив, когато наредим стаите, килерите и зимниците, вляво ще ни остане тая величествена пещера и ние ще я превърнем в стая за занимания и в наш музей!

— И как ще я наречем? — запита Хърбърт.

— Гранитния дом — отвърна инженерът и другарите му посрещнаха с ура това име.

Факлите бяха вече почти изгорели и понеже, за да се върнат, трябваше пак да се изкачат през тесния проход на върха на възвишението, решиха да отложат за следния ден всичко, което беше свързано с обзавеждането на новото им жилище.

Преди да тръгнат, Сайръс Смит се наведе още веднъж над мрачния кладенец, който се спускаше отвесно до морското равнище. Пак хвърли запалена борина. Стените на кладенеца се осветиха за миг, но и тоя път както преди не откриха нищо подозрително. Ако някое морско чудовище е било изненадано от внезапното отдръпване на водите, то вече беше отплувало в открито море през подземния проход, който продължаваше под брега и откъдето изтичаха водите на езерото, преди новият излаз да им бъде отворен.

Малкият отряд напусна пещерата и почна да се изкачва през мрачния проход. Топ вървеше последен и продължаваше да ръмжи странно. Изкачването беше трудно. Преселниците спряха за малко в горната пещера, която беше нещо като площадка по средата на дългата гранитна стълба. После тръгнаха пак.

Факлата на Наб угасна и трябваше да побързат, за да не се лутат в дълбокия мрак.

Така и направиха и малко преди четири часа, тъкмо когато загасваше и факлата на моряка, Сайръс Смит и другарите му излязоха от прохода.