Жул Верн
Тайнственият остров (56)

Глава XIV

Три години. Въпросът за новия кораб. Решението. Колонията процъфтява. Корабостроителницата. Студовете в Южното полукълбо. Пенкроф се примирява. Изпиране на дрехите. Планината Франклин

Изминали бяха три години, откак ричмъндските пленници избягаха, и колко пъти през тия три години те говореха за родината си, която живееше вечно в мисълта им!

Те не се съмняваха, че гражданската война вече е свършила, и бяха напълно уверени, че справедливото дело на Севера е възтържествувало. Но как се бе развила тая страхотна война? Колко кръв се бе проляла? Колко ли техни приятели бяха загинали в борбата? Ето за какво си говореха често, без да могат да определят още деня, в който щяха да видят пак родината си. Да се върнат пак там, макар и за няколко дни, да се свържат отново с населения свят, да установят връзка между родината си и острова и да прекарат по-голямата, а може би и най-хубавата част от живота си в колонията, която бяха създали и която тогава щеше да принадлежи на метрополията — неосъществима мечта ли беше всичко това?

— А може би нашият тайнствен покровител сам да намери начин да се приберем в родината си — казваше Пенкроф.

И наистина, ако някой кажеше на Пенкроф и на Наб, че тристатонен кораб ги очаква в залив Акула или в Порт Балон, те нямаше и да трепнат от изненада. В състоянието, в което се намираха, нищо не можеше да ги удиви.

Но Сайръс Смит, който не беше толкова доверчив, ги посъветва да се върнат към действителността. Той им даде тоя съвет, когато стана дума да си построят кораб — наистина много спешен случай, тъй като се налагаше да оставят колкото можеше по-скоро на остров Табор бележка с новото местопребиваване на Еъртън.

— Прочее имаме време да се приготвим за пролетта — каза инженерът, като разговаряше по тоя въпрос с Пенкроф. — И тъй трябва да си направим нов кораб и аз мисля, приятелю, че е за предпочитане да го направим по-голям. Не се знае дали шотландската яхта ще се отбие на остров Табор. Не е ли най-разумно да си построим кораб, който да може да ни пренесе в краен случай до полинезийските острови или до Нова Зеландия? Какво мислите?

— Аз мисля, господин Сайръс — отвърна морякът, — аз мисля, че вие можете да построите и голям, и малък кораб. Имаме си и дърва, и сечива. Въпрос само на време.

— А колко месеца са необходими, за да се построи един двеста и петдесет-тристатонен кораб? — попита Сайръс Смит.

— Най-малко седем-осем месеца — отвърна Пенкроф. — Нека имаме предвид, че няколко седмици няма да се работи и ще можем да се смятаме много щастливи, ако корабът ни бъде готов за идещия ноември.

Посъветваха се с останалите преселници, които одобриха плана на инженера. Наистина това беше най-доброто разрешение на въпроса. Разбира се, да се построи кораб с двеста-триста тона вместимост беше трудна работа, но преселниците вярваха в силите си и тяхната вяра беше оправдана от много постигнати вече успехи.

Сайръс Смит се зае да направи плана на кораба и да определи модела. В това време другарите му сечаха и превозваха дърветата, които щяха да бъдат необходими за ребрата, за скелета и обшивката. Горите Фар-уест им доставиха прекрасен дъб и бряст. Използваха пътеката, която бяха проправили при последния излет, за да отворят по-удобен път, който бе наречен пътят Фар-уест.

Всички дървета бяха наредени под широк дървен навес край Комините, докато дойдеше времето да бъдат използвани.

Времето през април беше доста хубаво, както често се случва през октомври в Северното полукълбо. В същото време преселниците се заеха усилено и със земеделието и скоро не остана и следа от опустошенията на възвишение Обзор. Възстановиха мелницата и нови постройки се издигнаха на мястото, гдето се намираше курникът. Разпределили си бяха работата и никой от преселниците не стоеше със скръстени ръце. Работниците се радваха на много добро здраве и чудно настроение оживяваше вечерите в Гранитния дом, където ковяха хиляди планове за бъдещето!

Разбира се, и Еъртън живееше заедно с тях и вече не ставаше и дума да се върне пак в кошарата. Все пак той продължаваше да бъде постоянно тъжен, не говореше много и се присъединяваше по-скоро към работата, а не към удоволствията на другарите си. Но той беше неуморим работник, здрав, ловък, съобразителен и умен. Всички го обичаха и уважаваха и той знаеше много добре това.

И кошарата не беше изоставена. През ден един от преселниците се качваше на колата или яхваше някоя онага, отиваше да наобиколи стадото муфлони и кози и донасяше млякото, което беше необходимо за кухнята на Наб.

Не ще и дума, че телеграфната връзка между Гранитния дом и кошарата беше възстановена.

Към 15 май килът на новия кораб лежеше в корабостроителницата, а скоро форщевенът и ахтерщевенът, пъхнати в дълбеи на двата му края, се издигаха почти отвесно. Килът от здрав дъб беше дълъг сто и десет стъпки, което позволяваше бимсът да се направи двадесет и пет стъпки широк. Но това беше единственото нещо, което дърводелците успяха да свършат до настъпването на лошото време и на студовете. Следващата седмица успяха да поставят само първите ребра на кърмата. После трябваше да преустановят работата.

Сайръс Смит и другарите му бяха изпитвали вече острите зимни студове на остров Линкълн. Те съответстваха на студовете в щатите Нова Англия, които се намират почти на едно и също разстояние от екватора като остров Линкълн.

— Забелязали са даже — заяви един ден Сайръс Смит на другарите си, — че при една и съща ширина островите и крайбрежията са изложени на по-малки студове от средиземноморските области. Често съм чувал например да казват, че зимата в Ломбардия е много по-сурова от зимата в Шотландия и това навярно се дължи на морето, което връща през зимата топлината, поета през лятото. В тоя случай островите са поставени при по-благоприятни условия.

— Но тогава, господин Сайръс — запита Хърбърт, — защо остров Линкълн сякаш не се подчинява на тоя общ закон?

— Трудно е да се обясни — отвърна инженерът. — Все пак аз съм склонен да приема, че тази област се дължи на местоположението му в Южното полукълбо, което, както ти е известно, момчето ми, е по-студено от Северното.

— Така е — съгласи се Хърбърт, — и плаващите ледове се срещат при по-ниска ширина в южната, а не в северната част на Тихия океан.

— Истина — обади се Пенкроф, — и когато бях китоловец, съм виждал ледени планини дори срещу самия нос Хорн.

— Тогава — заяви Джедеон Спилет — силните студове на остров Линкълн могат да се обяснят с ледовете и ледените брегове, които се намират сравнително наблизо.

— Твърдението ви е наистина много допустимо, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и явно е, че тия сурови зими се дължат на близките ледове. Ще ви напомня също, че чисто физическа причина прави Южното полукълбо по-студено от Северното. И наистина щом през лятото слънцето е по-близо до това полукълбо, през зимата то е неизбежно по-далече. С това се обяснява защо и в двата случая имаме прекалена температура и ако зимата на остров Линкълн е много студена, не забравяйте, че през лятото, напротив, имаме големи горещини.

— И все пак — добави Пенкроф, — хората са много учени! Каква голяма книга може да се напише за всичко, което човек знае, господин Сайръс!

— И каква още по-голяма книга може да се напише за всичко, което човек не знае! — отвърна Сайръс Смит.

Колонията на остров Линкълн се намираше тогава в най-цветущото си състояние и три години продължителен труд бяха причина за това. Разрушеният бриг беше за преселниците нов източник на богатства. Освен пълното му снаряжение, което щеше да послужи за новия кораб, складовете на Гранитния дом пращяха от най-различни съдове и сечива, от оръжие, бойни припаси, храни, уреди и облекло. Нямаха вече никаква нужда да изработват грубото кече. Първата зима преселниците си изпатиха много от студа, но сега вече нямаше защо да се боят от лошото време. Имаха и бельо в изобилие и го пазеха много грижливо. От натриевия хлорид, който е чисто и просто обикновена морска сол, Сайръс Смит получи лесно сода и хлор. Той лесно превърна содата в натриев карбонат, а от хлора получи варни и други хлориди, които бяха използвани за най-различни домакински цели, а най-вече за изпиране на бельото. Всъщност те се перяха само четири пъти годишно, както се е правело в семействата едно време, и нека ни бъде позволено да добавим, че Пенкроф и Джедеон Спилет, докато чакаше раздавачът да му донесе вестника, бяха превъзходни перачи.

През седемте месеца, които изминаха след последните издирвания в планината, и през септември, когато започна хубавото време, не стана никак дума за тайнствения покровител на острова. Той не се прояви нито един път. Вярно, че беше излишно, тъй като преселниците не изпаднаха нито веднъж в затруднение.

Сайръс Смит дори забеляза, че ако случайно непознатият бе влизал във връзка с обитателите на Гранитния дом чрез гранитния масив и ако Топ, тъй да се каже, подушваше това инстинктивно, през това време той не се беше явявал въобще. Кучето беше престанало да ръмжи, а и маймуната беше вече напълно спокойна. Но Сайръс Смит можеше ли да каже, че със загадката беше свършено и че никога нямаше да може да я разгадае? Можеше ли да твърди, че някое ново събитие нямаше да стане причина тайнственият непознат пак да се появи? Кой знае какво беше отредило бъдещето?

Най-после мина и зимата. Но още през първите пролетни дни се случи едно събитие, което можеше да има тежки последици.

На 7 септември Сайръс Смит хвърли поглед към върха на планината Франклин и видя над кратера дим, който се виеше бавно нагоре.