Жул Верн
Тайнственият остров (19)

Глава XIX

Планът на Сайръс Смит. Лицето на Гранитния дом. Въжената стълба. Мечтите на Пенкроф. Ливада, свърталище на зайци. Отбиване на водата за нуждите на новото жилище. Изглед от прозорците на Гранитния дом

На следния ден, 22 май, започна работата по обзавеждането на новия дом. И наистина преселниците очакваха с нетърпение да заменят тясното си жилище в Комините с това обширно и здравословно помещение, издълбано сред гранита, на завет от морските води и от валежите.

Първата грижа на Сайръс Смит беше да види къде точно се намираше лицето на Гранитния дом. Той отиде на брега под грамадната стена и понеже изтърваният от дописника търнокоп трябваше да падне отвесно, достатъчно беше да намери търнокопа, за да определи мястото, където бе пробита дупката в гранита.

Търнокопът се намери лесно и действително една дупка се открояваше на около осемдесет стъпки над брега, над мястото, където той се беше забил в пясъка. Няколко скални гълъба влизаха и излитаха вече от тясната дупка, сякаш за тях беше открит Гранитния дом!

Инженерът имаше намерение да прегради дясната част на пещерата на няколко стаи и един коридор за влизане в тях и да я освети с пет прозореца и една врата, пробити на лицевата страна. Пенкроф приемаше напълно петте прозореца, но не разбираше каква щеше да бъде ползата от вратата, щом като предишният вход представляваше естествена стълба, през която винаги можеше да се влезе лесно в Гранитния дом.

— Приятелю — му отвърна Сайръс Смит, — щом за нас е лесно да влезем в нашия дом през прохода, и за други ще бъде лесно. Аз смятам, напротив, да задръстя горния отвор на тоя проход, да го запуша плътно и дори да покрия напълно входа, ако стане нужда, като издигна пак повърхността на езерото с бент.

— А как ще влизаме? — запита морякът.

— С външна стълба — отвърна Сайръс Смит, — с въжена стълба и като я приберем, никой няма да може да припари до жилището ни.

— Защо такава предпазливост? — зачуди се морякът. — Досега животните не ни се видяха много опасни. А ако става дума за туземци, островът ни не е населен!

— Напълно ли сте уверен, Пенкроф? — попита инженерът, като се взря в моряка.

— Ще се уверим напълно, разбира се, когато изследваме целия остров — отвърна Пенкроф.

— Да — съгласи се Сайръс Смит, — защото засега ние познаваме само една малка част от него. Но във всеки случай, ако нямаме вътрешни врагове, може да дойдат външни, защото тия места на Тихия океан са много опасни. Нека вземем мерки за всеки случай.

И тъй, първата работа беше да пробият дупките. Да се разбива с търнокоп твърдата скала, беше губене на време, а знаем, че Сайръс Смит беше човек на крайните средства. Той имаше на разположение още малко нитроглицерин и го употреби тъкмо на място. Той ограничи умело въздействието на взривното вещество и благодареше на неговите усилия гранитът се пръсна на самите места, които инженерът беше избрал. После търнокопът и мотиката довършиха островърхия облик на петте прозореца, на широкия отвор, на кръглите прозорчета и на вратата, издялаха произволните очертания за рамките и след неколкодневен труд Гранитния дом беше обилно осветен откъм изток и светлината проникваше до най-затънтените му кътчета.

Според плана на Сайръс Смит жилището им трябваше да се прегради на пет отделения с изглед към морето: вдясно вход с врата, където щеше да виси стълбата, после кухня, широка тридесет стъпки, столова, една спалня със същата широчина и накрая по изричното настояване на Пенкроф една „гостна“ досам големия салон.

Един коридор щеше да ги дели от дълъг склад, където щяха да разположат свободно запасите, храните и сечивата. Освен това преселниците имаха на разположение и малка горна пещера, която щеше да бъде нещо като таван на новото им жилище.

Одобрен, планът оставаше само да се изпълни. Взривачите станаха наново тухлари. После пренесоха тухлите и ги наредиха в подножието на Гранитния дом.

След това направиха стълбата много грижливо, а въжетата, сплетени от тръст с една мотовилка, бяха здрави като дебело корабно въже. Стъпалата пък бяха от някакъв вид червен кедър с леки и жилави клони, а Пенкроф изработи майсторски на ръка цялата стълба.

Сплетоха и други въжета от треви и нагласиха на вратата груба макара. По тоя начин лесно издигнаха тухлите до Гранитния дом. Сковаха гредите за стените, те бяха всъщност много груби, и скоро разделиха помещението на стаи и склад, както беше решено.

Всичко вървеше много бързо под прякото ръководство на инженера, който сам въртеше чука и мистрията. Сайръс Смит отбираше от всяка работа и сам даваше по този начин пример на умните си и усърдни другари. Работеха с вяра — Пенкроф, вечно с шега на устата, беше ту дърводелец, ту въжар, ту пък зидар и заразяваше всички с доброто си настроение. Той имаше пълна вяра в инженера. Нищо не можеше да го разколебае. Смяташе го способен да се залови с всичко и да го завърши с успех. Въпросът за дрехите и обувките — много важен въпрос, разбира се, — осветлението през дългите зимни нощи, обработването на плодородните части на острова, облагородяването на дивата растителност, всичко му се виждаше проста работа, щом се намесеше Сайръс Смит, и всичко щеше да се нареди, когато му дойдеше времето. Той мечтаеше за канализирани реки, които да улеснят пренасянето на природните богатства, за предстоящото разработване на мините и кариерите, за машините, годни за всякакви промишлени цели, за железници, да, за железници, които положително щяха да покрият един ден с мрежата си остров Линкълн.

Инженерът оставяше Пенкроф да си говори. Той не опровергаваше с нищо преувеличенията на добродушния моряк. Знаеше колко е заразително доверието, усмихваше се и не споменаваше нищо за тревогите, който му вдъхваше понякога бъдещето. И наистина в тая част на Тихия океан, далеч от пътя на корабите, може би никога нямаше да дочакат помощ. И преселниците трябваше да разчитат на себе си, само на себе си, тъй като остров Линкълн се намираше на такова грамадно разстояние от какъвто да било друг бряг, че да се впуснат в морето с някое посредствено корабче, беше трудно и опасно.

Поставиха окончателно стълбата на 28 май. Тя имаше най-малко сто стъпала и беше дълга осемдесет стъпки. Сайръс Смит за щастие беше успял да я раздели надве, като използва една издатина в стената на около четиридесет стъпки на брега. Грижливо изравнена с търнокоп, тази издатина стана нещо като площадка, където закрепиха първата стълба — така люшкането й се намали наполовина и с едно въже можеха да я издигнат чак до Гранитния дом. Долния край на втората стълба вързаха на издатината, а горния — на самата врата. Всъщност Сайръс Смит смяташе да направи по-късно хидравличен асансьор, който щеше да спести на жителите на Гранитния дом всякаква умора и губене на време.

Преселниците бързо свикнаха да се изкачват по стълбата. Те бяха леки и подвижни и Пенкроф, привикнал като моряк да се катери по вантите на реите, успя да ги понаучи. Но той трябваше да учи и Топ. Горкото куче! Със своите четири крака то не беше пригодено за такова упражнение. Но Пенкроф беше толкова усърден учител, че Топ започна да се катери прилично и скоро изкачи стълбата, както правят лесно това събратята му по цирковете. Но понякога, и то доста често, Пенкроф го изкачваше на гърба си и Топ никога не се оплакваше от това.

Всеки ден дописникът и Хърбърт, които бяха станали истински доставчици на колонията, прекарваха по няколко часа в лов. Хърбърт откри към югозападния край на езерото естествено свърталище на зайци, малка росна ливада, осеяна с върби и ароматични треви, които изпълваха въздуха с ухание, като мащерка, мерудия, босилек, чубрица, всички тези уханни треви от рода на устоцветните, които са любима храна на зайците.

Дописникът обърна внимание, че щом храната на зайците е налице, чудно ще бъде, ако няма зайци, и двамата ловци внимателно изследваха ливадата. Хърбърт набра няколко стръка босилек, розмарин, маточина, троскот и т.н., и т.н., които имат най-различни лечебни свойства. И когато по-късно Пенкроф го попита защо са му всички тия треви, момчето отвърна:

— Да се лекуваме. Ако се разболеем, трябва да се церим.

— Защо ще се разболяваме, щом няма лекари на острова — отговори най-сериозно Пенкроф.

Нямаше какво да му се възрази, но момъкът продължи да събира треви, които бяха посрещнати много добре в Гранитния дом.

Тоя ден двамата ловци търсиха добре и стигнаха най-после до истинското свърталище на зайците. Земята там беше надупчена като решето.

Почти веднага стотици дребни животни, приличащи на зайци, се пръснаха на всички страни с такава бързина, че даже и Топ не би могъл да ги настигне. Ловци и куче напразно ги гониха, гризачите лесно им избягаха.

Най-после, след цял час търсене, уловиха четири гризача в леговищата им. Бяха зайци, които много приличат на европейските си събратя и са известни обикновено под името „американски зайци“.

Занесоха лова в Гранитния дом и вечерта го опитаха. Зайците от ливадата не бяха за изхвърляне, защото бяха много вкусни. Прекрасен и вероятно неизчерпаем източник за колонията!

На 31 май привършиха стените. Направиха огнище в първата стая, която щеше да им служи за кухня. Коминът за излизане на дима навън отвори доста работа на случайните печкари. На Сайръс Смит му се стори по-просто да го направи от пръстта за тухлите. Немислимо беше да го изкарат на горното възвишение и затова пробиха една дупка в гранита над прозореца на тъй наречената кухня и поставиха косо комина също като тръба на желязна печка.

Когато привършиха тия вътрешни приспособления, инженерът залегна да запуши горния вход за Гранитния дом при езерото, така че да затвори завинаги тоя път. Отърколиха до дупката грамадни камъни и ги прилепиха един до друг. Сайръс Смит не осъществи засега намерението си да залее дупката с езерните води, като ги издигне с бент до предишната им височина. Задоволи се само да прикрие запушената дупка с треви, дръвчета и храсти, които бяха посадени между скалите и през пролетта щяха да израснат буйно.

Все пак той използва прохода, за да прокара в новото жилище струя прясна вода от езерото. Пробиха една малка дупка под водното равнище и това отбиване на водата даде чист и непресушим извор с двадесет и пет галона^[1] на ден.

В Гранитния дом винаги щеше да има вода.

Джедеон Спилет насади най-изкусно по издатините на скалата, около прозорците, разнообразни растения и дълги пълзящи треви, така че дупките бяха обградени с приятна за окото живописна зеленина.

Обитателите на трайния, здравословен и непристъпен дом можеха само да се възхищават от делото си. Прозорците даваха възможност на погледа им да обгърне безбрежния хоризонт, който двете Челюсти затваряха на север, а нос Лапа — на юг. Целият залив Обединение се разстилаше величествено пред тях. Да, смелите преселници имаше защо да бъдат доволни и Пенкроф не скъпеше похвалите си към онова, което той наричаше на шега „апартамента ми на петия етаж!“