Жул Верн
Тайнственият остров (1)

Глава I

Ураганът през 1865 година. Викове във въздуха. Балон, отнесен от вихъра. Скъсаната риза. Наоколо само море. Петима пътници. Какво става в коша. Бряг на хоризонта. Развръзката

— Качваме ли се?

— Не! Напротив! Слизаме!

— По-лошо, господин Сайръс! Падаме!

— За бога! Хвърляйте баласт!

— Изхвърлих и последната торба!

— Под нас е море!

— Най-много на петстотин стъпки!

Мощен глас процепи въздуха и гръмнаха следните думи:

— Долу всички тежести!… Всички!… И бог да ни е на помощ!

Ето думите, които екнаха над безкрайната водна пустиня Тихия океан към четири часа следобед на 23 март 1865 година.

Никой навярно не е забравил страшния североизточен вятър, който се изви същата година сред равноденствието и през който барометърът спадна на седемстотин и десет милиметра. Непрестанен ураган, който трая от 18 до 26 март. Той нанесе грамадни щети в Америка, Европа и Азия над площ, широка хиляда и осемстотин мили, която се простираше косо на екватора от тридесет и петия северен до четиридесетия южен паралел! Разрушени градове, изкоренени гори, брегове, опустошени от водни планини, които се спускаха като порои — ето доказателствата за страшната сила на тоя чудовищен ураган. Той надмина по разрушения ураганите, които опустошиха така страшно Хавана и Гваделупа, единият на 25 октомври 1810 година, другият на 26 юли 1825 година.

И тъкмо когато толкова бедствия се сипеха над суша и море, друга, не по-малко страшна драма се разиграваше в развихрения въздух.

И наистина един балон, понесен като топка на вихъра, подет от кръгообразното движение на въздушния стълб, летеше в простора със скорост деветдесет мили в час, като се въртеше сам около себе си, сякаш грабнат от някакъв въздушен въртоп.

На долния обръч на балона висеше кош, в който имаше петима пътници — те едва се забелязваха сред гъстата мъгла, примесена с воден прашец, която стигаше до повърхността на океана.

Откъде идеше този аеростат, явна играчка на страшната буря? Имаше основания да се вярва, че балонът идеше от много далеч, защото навярно беше пътувал поне с две хиляди мили в денонощие!

Във всеки случай пътниците по никакъв начин не можеха да пресметнат колко път бяха изминали след тръгването си, тъй като нямаха никаква мерна единица. Те изживяваха даже и едно любопитно явление — не чувстваха силата на бурята, която ги носеше. Никаква светлинка, никакъв шум от обитавани земи, никакъв рев на океана не можеше да стигне до тях в мрачния безкрай, докато летяха в горните въздушни пластове. Само при бързото си спускане те разбраха опасностите, които ги грозяха над вълните. Но балонът, освободен от всички тежести, като бойни припаси, оръжие и храна, полетя пак нагоре на четири хиляди и петстотин стъпки височина. Пътниците, след като разбраха, че под коша се разстила море, и се убедиха, че опасността горе е по-малка, не се поколебаха да изхвърлят и най-необходимите вещи, като се стремяха да не загубят вече нито частица от подемната сила на балона, от душата на апарата им, който ги крепеше над бездната.

Нощта мина сред тревоги, които можеха да бъдат смъртоносни за по-нерешителни хора. После започна да се развиделява, а призори ураганът изглеждаше, че ще стихне. Вятърът от ураган се превърна в обикновен буен вятър, с други думи, скоростта на движението на въздушните пластове намаля наполовина. Според моряците това пак беше много страшен вятър, но стихийността му значително намаля.

Към единадесет часа небето явно се очисти. Но пак по същото време балонът отново започна да се спуска бавно и продължително надолу. Обемът му постепенно намаляваше, а той се удължаваше и от кълбообразен стана яйцевиден.

Тогава пътниците хвърлиха и последните вещи, които продължаваха да претоварват коша, малкото храна, която бяха запазили, всичко, дори и дреболиите, които се намираха по джобовете им, а един от тях, изправен на обръча, където се събираха въжетата на мрежата, се мъчеше да върже здраво долната клапа на балона. Явно беше, че пътниците не можеха вече да задържат балона горе във въздуха — нямаше достатъчно газ!

И тъй те бяха загубени!

И наистина под тях не се разстилаше никакъв континент, нито дори остров. В пространството нямаше никаква суша, където котвата на балона им би могла да се закачи.

Безкрайно море, чиито вълни продължаваха да се блъскат с небивала ярост! Безпределен океан, безпределен дори за тези, които го гледаха отгоре, от висините, а погледите им обхващаха пространство от четиридесет мили! Безбрежна водна шир, безмилостно шибана, брулена от стихията, и никаква суша, нито следа от кораб!

И тъй на всяка цена трябваше да се спре падането, та аеростатът да не бъде погълнат от вълните. Това и гледаха да постигнат петимата пътници в коша. Но въпреки усилията им балонът продължаваше да слиза, а в същото време се движеше с изключителна бързина по посока на вятъра, с други думи, от североизток на югозапад.

Страшно беше положението на тия нещастници! Явно те не бяха вече господари на аеростата. Балонът се свиваше все повече и повече. Газът изтичаше, без да има никаква възможност да го спрат. Падането явно се ускоряваше и в един часа следобед кошът висеше най-много на шестстотин стъпки над океана.

И действително не можеше да се задържи газът, който излиташе свободно през една дупка на балона.

Като изхвърлиха всички вещи, които тежаха на коша, пътниците успяха да се задържат още няколко часа във въздуха. Но с това неизбежната развръзка само се забавяше и ако преди мръкване не се мернеше някъде суша, пътници, кош и балон щяха да изчезнат навеки сред вълните.

Единствената възможност, която още им оставаше, бе използвана в последния миг. Пътниците в аеростата бяха явно смели хора и не се бояха да гледат смъртта право в лицето. Кошът беше нещо като сандък от върбови пръчки, непригоден за плаване, и ако паднеше, нямаше да има никаква възможност да го задържат на морската повърхност. В два часа балонът беше само на четиристотин стъпки над вълните.

И в този миг екна глас — глас на мъж, чието сърце не знаеше що е страх. Отвърнаха му други, не по-малко решителни гласове.

— Изхвърлихме ли всичко?

— Не! Има още десет хиляди златни франка!

Тежка торба падна веднага в морето.

— Балонът дига ли се?

— Малко, но скоро пак ще почне да пада!

— Има ли още нещо за изхвърляне?

— Не!

— Има!… Коша!

— Хванете се за мрежата! И коша в морето!

И наистина това беше едничкото и последно средство да облекчат аеростата. Отрязаха въжетата, които свързваха коша с обръча, и след падането на коша аеростатът се издигна с две хиляди стъпки. Петимата пътници се бяха изправили в мрежата над обръча, вкопчили ръце във вървите, с очи, втренчени в пропастта.

Известна е чувствителността на балоните, когато са в покой. Достатъчно е да се изхвърли и най-лекият предмет и веднага се получава отвесно движение. Във въздуха те са чувствителни като най-точните везни. Ясно е, че след като един балон се облекчи от сравнително голям товар, той ще се издигне бързо и нависоко. Така стана и в дадения случай.

Пътниците бяха направили всичко, което можеше да се направи. Никакво човешко усилие не можеше вече да ги спаси. Можеха да разчитат само на божията помощ.

В четири часа балонът беше само на петстотин стъпки над водната повърхност.

Зачу се силен лай. С пътниците имаше и едно куче, което се беше впримчило в мрежата до господаря си.

— Топ е забелязал нещо! — извика един от пътниците.

И в миг се чу силен глас:

— Земя! Земя!

Балонът, който вятърът носеше непрестанно на югозапад, беше изминал няколко мили и в тая посока наистина се беше появил доста висок бряг.

Но брегът се намираше още на около тридесет мили от балона. Необходим беше цял час, докато стигнат дотам, и то при условие, че ще летят в същата посока. Цял час! Дотогава нямаше ли да излети и останалият газ в балона?

Страшен въпрос! Пътниците виждаха ясно сушата, до която трябваше да се доберат на всяка цена. Каквато и да беше тая земя, населена или пуста, гостоприемна или не, трябваше да стигнат дотам!

А в четири часа стана ясно, че балонът не може повече да издържи. Той докосваше леко морето. Гребенът на грамадните вълни на няколко пъти вече досегна долния край на мрежата, тя ставаше по-тежка и аеростатът едва се повдигаше, като птица с пречупено крило.

След половин час от сушата ги делеше вече най-много една миля, но балонът, отпуснат, мек, сплескан, смачкан на големи гънки, имаше малко газ само в горната си част. Пътниците, заловени за мрежата му, бяха голяма тежест за него, скоро потънаха до пояс в морето и вълните ги зашибаха яростно. Тогава ризата на балона се разпери, вятърът я изду и я понесе, сякаш кораб при попътен вятър. Може би щяха да стигнат така брега!

Те бяха само на два кабелта^[1] от брега, когато екна страшен вик, изтръгнат от четири гърла изведнъж. Балонът, който изглеждаше, че няма вече да се дигне, отскочи пак, внезапно ударен от страшна вълна. И сякаш ненадейно облекчен от някой нов товар, той се дигна на петстотин стъпки височина, там попадна на някакво въздушно течение, което, вместо да го изкара направо на брега, го понесе в почти успоредна посока. Най-после, след две минути, той приближи косо към сушата и накрая падна на крайбрежния пясък, далеч от обсега на вълните.

Като си помагаха един на друг, пътниците успяха да се измъкнат от мрежата. Балонът, облекчен от товара си, бе понесен от вятъра и като ранена птица, усетила за миг нов прилив на живот, изчезна в простора.

В коша имаше петима пътници и едно куче, а балонът изхвърли само четирима души на брега.

Изчезналият пътник навярно е бил подхванат от вълната, която удари мрежата и позволи на олекналия аеростат да излети за последен път, а после, след миг, да стигне сушата.

Четиримата корабокрушенци — могат да бъдат наречени така — едва стъпиха на земята и всички се загрижиха за изчезналия другар и извикаха:

— Може би се мъчи да доплува! Да го спасим! Да го спасим!