Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова


Глава XIII

Какво намират върху Топ. Лъкове и стрели. Тухларница. Грънчарска пещ. Разни готварски съдове. Първото варено. Див пелин. Южният кръст. Важно астрономическо наблюдение

— Е, господин Сайръс, с какво ще започнем? — се обърна на другия ден Пенкроф към инженера.

— С началото — отвърна Сайръс Смит.

И наистина преселниците бяха принудени да започнат от самото „начало“. Те не разполагаха даже и с най-необходимите сечива, с които биха могли да си направят сечива, а не можеха и да чакат, като природата, която „има време и си спестява много усилия“. Нямаха време, защото веднага трябваше да се погрижат за съществуването си и ако благодарение на придобития опит нямаха какво да откриват, трябваше поне да си изработят всичко сами. Желязото и стоманата им бяха още руда, грънците — обикновена глина, а дрехите и бельото — текстилни растения.

Трябваше обаче да споменем, че тия преселници бяха „мъже“ в най-добрия и в пълния смисъл на думата. Инженер Смит не можеше да се окръжи с по-умни, нито по-предани и по-усърдни другари. Той беше разговарял с тях. Той знаеше способностите им.

Джедеон Спилет, рядко даровит дописник, който беше изучавал всичко, за да може да говори за всичко, щеше да допринесе много с ума си и с труда си за колонизирането на острова.

Хърбърт, смело момче, напреднало вече извънредно много в естествените науки, можеше да подпомогне сериозно общото дело.

Наб беше олицетворение на предаността. Сръчен, умен, неуморен, силен, с желязно здраве, той беше отчасти ковач и можеше да бъде само много полезен за колонията.

А Пенкроф, пребродил всички морета, дърводелец в Бруклинските корабостроителници, помощник-шивач в държавните параходи, градинар и земеделец по време на отпуск и т.н., разбираше от всичко като всички моряци и можеше да върши всякаква работа.

— Отначало — беше казал Сайръс Смит. А началото, за което говореше инженерът, се състоеше в това, да се направи някакъв уред за преработването на природните вещества. Значението на топлината в това отношение е известно. А гориво — дърва и каменни въглища — имаха в изобилие. И тъй оставаше да построят една пещ, за да го използват.

— За какво ще ни послужи пещта? — попита Пенкроф.

— Да изпечем в нея грънците, които са ни необходими — отвърна Сайръс Смит.

— С какво ще направим пещта?

— С тухли.

— А тухлите?

— С глина. Напред, приятели. За да избегнем пренасянето на глината, ще направим работилницата си на самото място, където се намира тя. Наб ще ни носи храна, а и там ще имаме огън за готвене.

— Да — възрази дописникът, — но ако останем без храна по липса на оръжие?

— Ех, да имахме поне един нож! — възкликна морякът.

— Е? — попита Сайръс Смит.

— Е! Щях да направя набързо лък и стрели и дивеч колкото щеш!

— Да, нож, някакво острие… — прошепна инженерът, сякаш говореше сам на себе си. В същия миг той погледна Топ, който сновеше по брега. Изведнъж погледът му светна.

— Топ, тука! — викна той.

Кучето се притече на вика на господаря си. Той обгърна с ръце главата на Топ и като измъкна гердана, който животното носеше на врата си, счупи го надве и каза:

— Ето два ножа, Пенкроф!

Морякът му отвърна с двойно ура. Герданът на Топ беше направен от тънка калена стомана. Достатъчно беше да го наточат най-напред на грапав камък, така че да се получи острие, после да го загладят на по-гладък камък. А на брега имаше в изобилие такива пясъчници и след два часа цялото въоръжение на колонията се състоеше от два остри ножа, на които най-лесното беше да се постави по една здрава дръжка.

Тръгнаха. Сайръс Смит смяташе да се върнат на западния бряг на езерото, там, където беше взел предния ден парчето глина, което се намираше в джоба му.

По пътя Хърбърт откри едно дърво, от клоните на което индианците в Южните щати си правят лъкове. Наричаше се креимба, дърво от рода на палмите, чиито плодове не се ядат. Отсякоха дълги прави клони, окъсаха листата им, издялаха ги по-дебели в средата и по-тънки в краищата и оставаше само да намерят растение, от което да може да се усуче тетивата на лъка. Откриха едно слезово растение, hibiscus heterophyllus, с много здрави влакна като животински жили. И така Пенкроф направи доста жилави лъкове, за които бяха необходими вече само стрели. Стрели щяха да направят лесно от прави, гладки и здрави пръчки, но да намерят с какво да заместят острието на върха, с други думи, някое вещество, подобно на желязото, не беше лесна работа. Но Пенкроф си каза, че след като той е направил всичко, което му е било по силите, случаят ще довърши останалото.

Преселниците стигнаха мястото, което бяха проучили предния ден. Пръстта беше изпечена глина, от която се правят тухли и керемиди, с други думи, пръст, удобна за набелязаната от инженера цел. Работната ръка беше налице. Оставаше само да се смеси глината с пясък, да се направят тухлите и да се изпекат на огън от дърва.

Обикновено тухлите се правят с калъпи, но инженерът се задоволи да ги направят на ръка. Целия ден и следващия се занимаваха с тая работа. Размесиха глината с вода, после я омесиха с ръце и крака и я разделиха на равни по големина призми.

На 2 април Сайръс Смит се зае да определи изложението на острова.

Предния ден той беше отбелязал точно часа, в който слънцето изчезна зад хоризонта, като имаше предвид пречупването на лъчите му. На сутринта отбеляза пак много точно часа на изгрева. Между залеза и изгрева бяха изминали точно дванадесет часа без двадесет и четири минути. С други думи, тоя ден, шест часа и дванадесет минути след като изгрее, слънцето щеше да мине точно на меридиана и точката, на която щеше да се намира в тоя миг на небето, щеше да бъде север. В определения час Сайръс Смит отбеляза тая точка и като набеляза две дървета, които бяха близо едно зад друго на една линия със слънцето, определи по тоя начин един неизменен меридиан за по-нататъшните си наблюдения.

През това време ходиха малко и на лов в околността, още повече че сега Пенкроф имаше няколко дузини стрели с много остри бодли. Топ ги снабди с тия бодли, като донесе един бодливец, доста посредствен дивеч, но бодлите му бяха много ценни. Забиха ги много здраво на върха на стрелите, а на задния им край прикрепиха пера от какаду, за да не изменят посоката си. Дописникът и Хърбърт станаха много опитни стрелци. Комините бяха претъпкани с най-разнообразен дивеч, птици и животни, кабиаи, гълъби, агути, глухари и др. Повечето дивеч избиха в гората край левия бряг на Благодарност, която нарекоха Якамарската гора в чест на птицата, която Пенкроф и Хърбърт бяха гонили при първия си излет.

Ядяха дивеча пресен, но запазиха бутовете на кабиая, като ги опушиха на огън от сурови дърва, след като ги бяха накадили с благовонни треви. Храната беше много питателна, но все печено и печено, а преселниците щяха да бъдат много щастливи, ако на огнището закъкреше най-обикновено варено. Но трябваше да чакат да се сдобият с гърне, с други думи — да се направи пещта.

При излетите им около тухларницата, ловците установиха, че наскоро са минавали едри животни с могъщи лапи, но не можаха да определят какви са.

Джедеон Спилет и Хърбърт съгледаха един ден животно, което приличаше на ягуар. Хищникът за щастие не ги нападна, защото в противен случай може би нямаше да се отърват без някоя тежка рана. Но Джедеон Спилет се зарече, че като се сдобият със сериозно оръжие, с една дума, с някоя от пушките, които искаше Пенкроф, ще обяви безпощадна война на кръвожадните зверове и ще изчисти острова от тях.

На 6 април още призори инженерът и другарите му се събраха на полянката, на самото място, където щяха да пекат тухлите. Разбира се, тази работа щеше да стане на открито, а не в пещи или по-скоро натрупаните тухли щяха да образуват пещ, която щеше да се изпече сама. Пръснаха по земята горивото, което се състоеше от добре подредени купчини дърва, и го заградиха с няколко реда изсъхнали тухли, които скоро образуваха грамаден куб, а от външната му страна оставиха отдушници. Тая работа трая целия ден и едва вечерта запалиха дървата.

През нощта никой не си легна и всички бдяха грижливо да не отслабне огънят.

Изпичането трая четиридесет и осем часа и завърши напълно сполучливо. Трябваше да оставят димящата купчина да изстине, а в това време Наб и Пенкроф, водени от Сайръс Смит, пренесоха на една носилка, направена от преплетени клони, няколко товара варовик, много обикновени камъни, които се намираха в изобилие в северния край на езерото. Тия камъни, разложени от топлината, даваха мазна, гъста вар.

И без да губят нито миг, пристъпиха към построяването на пещта, в която щяха да изпекат най-различни грънци, необходими за домакинските им нужди. Сполучиха без много трудности. След пет дни напълниха пещта с каменни въглища, залежи от които инженерът беше открил на самата земна повърхност към устието на Червена река, и от високия двадесетина стъпки комин се изви първият дим. Полянката се превърна в завод и Пенкроф почти вярваше, че от тази пещ ще излязат всички произведения на съвременната промишленост.

Засега преселниците изработиха на първо време обикновени, но много удобни за готвене грънци. За основен материал послужи самата глина, която Сайръс Смит размеси с малко вар и с кварц. Всъщност тая смес представляваше истинска „пръст за лули“ и от нея направиха гърнета, чаши — вместо на калъп те бяха изработени върху по-правилни камъни, — паници, грамадни делви, кюпове за вода и др. Грънците бяха груби наглед, с много недостатъци, но след като ги изпекоха на висока температура, кухнята в Комините се сдоби с голям брой готварски съдове, толкова ценни, като че бяха от най-хубав порцелан.

Тук трябва да споменем, че Пенкроф в желанието си да се увери, че така приготвената глина наистина оправдаваше името си „пръст за лули“, си направи няколко доста груби лули и намери, че са прекрасни, но — уви! — нямаше тютюн. А трябва да добавим, че това беше грамадно лишение за Пенкроф.

— И тютюн ще намерим, всичко ще намерим! — повтаряше той в изблик на пълно доверие.

На 15 април вечерта се прибраха окончателно в Комините. Тоя ден инженерът позна едно растение от рода на дивия пелин, с главни представители пелинът, маточината, дивият пипер и др., откъсна няколко стръка и ги подаде на моряка.

— Ето, Пенкроф — каза той, — нещо, което ще ви зарадва. Пенкроф разгледа внимателно растението, покрито с дълги копринени влакна, с мек мъх по пистата.

— Какво е това, господин Сайръс? — попита морякът. — Боже господи! Да не е тютюн?

— Не — отвърна Сайръс Смит. — Това е артемизия, китайски пелин за учените, а за нас ще бъде прахан.

И действително тоя пелин, добре изсушен, много лесно се запалва, още повече че инженерът по-късно щеше да го натопи в калиев нитрат, който се намираше на големи залежи в острова и не е друго, а обикновена селитра.

Вечерта всички преселници, събрани в средната стая, вечеряха прилично. Наб беше приготвил варено от агути и пушен бут от кабиай, към който беше прибавил и варени корени от caladium macrohirum от рода на змийската хурка, която в тропика става истинско дърво.

След вечерята, преди да си легнат, Сайръс Смит и другарите му излязоха на чист въздух край брега. Беше осем часът вечерта.

На южния зенит блестяха крайполюсните съзвездия, а сред тях сияеше същият Южен кръст, който инженерът поздрави преди няколко дни от върха на планината Франклин.

Сайръс Смит наблюдава известно време великолепното съзвездие, което има на върха и основата си две звезди от първа величина, наляво — една от втора, и вдясно — една звезда от трета величина.

После, след като помисли, попита:

— Хърбърт, днес не сме ли 15 април?

— Да, господин Сайръс — отвърна Хърбърт.

— Тогава, ако не се лъжа, утрешният ден е един от четирите дни през годината, когато истинското време съвпада със средното време, с други думи, момчето ми, утре слънцето ще мине над меридиана само с няколко секунди разлика, точно когато часовниците показват обед. И тъй ако времето е хубаво, мисля, че ще мога да определя с много малка разлика на каква дължина се намира островът.

— Без уреди ли, без секстант? — попита Джедеон Спилет.

— Да — продължи инженерът, — и понеже нощта е ясна, ще се опитам да определя тая вечер на каква ширина се намираме, като пресметна височината на Южния кръст, т.е. на Южния полюс над хоризонта. Разберете, приятели, че преди да вземем сериозни мерки за нашето обзавеждане, не е достатъчно да сме установили, че тая земя е остров, а трябва по възможност да ни е известно на какво разстояние се намира тя от американския континент, от Австралия или от по-главните тихоокеански архипелази.

— Наистина — съгласи се дописникът, — вместо да строим къща, може да е по-добре да построим кораб, ако случайно се намираме само на стотина мили от някой населен бряг.

Ако инженерът имаше секстант, уред, който позволява да се измери с голяма точност ъгловото разстояние на предметите по отражение, изчислението нямаше да представлява никаква трудност. Вечерта по височината на полюса, сутринта по преминаването на слънцето над меридиана той можеше да определи координатите на острова. Но липсата на тоя уред трябваше да се преодолее по някакъв начин.

И Сайръс Смит влезе в Комините. На светлината на огнището той издяла две плоски линийки и съедини краищата им така, че да се получи нещо като пергел, който да може да се разтваря и да се прибира. Съедини ги със здрав трън от акация, която се намираше в сухите дърва за горене.

В тоя миг наблюдателят виждаше Южния кръст в обратно положение — звездата Алфа, най-близка до Южния полюс, беше в основата му.

Това съзвездие не е така близко до Южния полюс, както Полярната звезда до Северния. Звездата Алфа е на около двадесет и седем градуса от него, но Сайръс Смит знаеше това и щеше да го има предвид. Той се погрижи да я проследи при минаването й над долния меридиан, което щеше да улесни наблюденията му.

Сайръс Смит отправи единия край на дървения си пергел към звездата Алфа, също както би работил с ъгломер, и отворът между тези две пръчици му даде ъгловото разстояние, което делеше Алфа от хоризонта. За да запази получения ъгъл, той закова с тръни двете дъсчици на уреда си на една трета дъсчица, така че те не можеха вече да се движат.

Оставиха изчисленията за другия ден и в десет часа всички спяха дълбок сън.