Жул Верн
Тайнственият остров (17)

Глава XVII

Обиколка на езерото. Пътеводно течение. Намеренията на Сайръс Смит. Лойта на дугонга. Употреба на плочестия пирит. Железен сулфат. Как се прави глицерин. Сапун. Новият водопад

На следния ден, 7 май, Сайръс Смит и Джедеон Спилет оставиха Наб да приготви закуската и се изкачиха на възвишение Обзор, а Хърбърт и Пенкроф тръгнаха към реката за дърва.

Инженерът и дописникът стигнаха скоро пясъчния бряг на южния край на езерото, където беше заседнал дугонгът. Ята птици бяха накацали вече на месестия труп и трябваше да ги прогонят с камъни, тъй като Сайръс Смит искаше да запази лойта на дугонга и да я използва за нуждите на колонията. А и месото на животното можеше да бъде прекрасна храна — нали в някои области в Малайзия то се пази само за трапезата на туземните князе.

В това време други мисли се въртяха в главата на Сайръс Смит. Снощният случай не му излизаше от ума.

— Е, Сайръс — попита дописникът, — струва ми се, че тия води не будят никакво подозрение?

— Не, драги Спилет — отвърна инженерът, — и наистина, не зная как да си обясня вчерашния случай!

— Признавам — продължи Джедеон Спилет, — че раната, нанесена на това земноводно, ако не друго, е поне странна.

— Да — отговори инженерът, който се беше замислил. — Има нещо, което не мога да разбера. Но можете ли да разберете и вие, драги ми Спилет, как съм бил спасен аз самият, как съм бил изтръгнат от вълните и пренесен сред дюните? Не, нали? И аз предчувствам, че тук се крие някаква тайна, която навярно ще разкрием някой ден. Да наблюдаваме само, но да не изтъкваме пред другарите си тия чудни обстоятелства. Нека пазим забелязаното за себе си и да си гледаме работата.

Знаем, че Сайръс Смит още не беше открил къде изтичаха излишните води на езерото, но тъй като нямаше никакви признаци то да е преливало някога, те положително изтичаха отнякъде. И Сайръс Смит забеляза едно доста силно течение, което се чувстваше на това място. Хвърли няколко тресчици и те се понесоха на юг. Той тръгна по течението и като вървеше по брега, стигна южния край на езерото.

Тук водата спадаше, сякаш изведнъж изчезваше в някаква почвена пукнатина.

Сайръс Смит се ослуша, прилепи ухо край водата и чу много ясно бученето на подземен водопад.

Инженерът отсече един дълъг клон, изчисти го от листата, потопи го в самия ъгъл, където се сливаха двата бряга, и установи, че там има широка дупка, само на една стъпка под водната повърхнина. През тая дупка, която напразно бяха търсили толкова време, изтичаха водите на езерото.

— Сега няма вече никакво съмнение — повтори Сайръс Смит, — водата изтича през тая дупка и аз ще я изкарам наяве.

— Как? — попита Джедеон Спилет.

— Като сниша с три стъпки повърхността на езерото.

— А как ще снишите повърхността?

— Ще пробия по-широк път за изтичане на водата.

— Но брегът е гранит! — забеляза дописникът.

— Какво от това — отвърна Сайръс Смит. — Ще дигна гранита във въздуха и водите с изтичането си ще спаднат и ще открият дупката.

— И като падат на брега, ще образуват водопад — добави дописникът.

— А ние ще използваме водопада! — каза Сайръс Смит. — Елате, елате!

И инженерът повлече другаря си, чието доверие в Сайръс Смит беше толкова голямо, че той не се съмняваше в успеха на начинанието.

Когато Сайръс Смит и дописникът се прибраха в Комините, Хърбърт и Пенкроф разтоварваха дърва.

— Дърварите скоро ще свършат, господин Сайръс — каза засмян морякът, — а потрябват ли ви зидари…

— Зидари не, но химици — отвърна инженерът.

— Да — добави дописникът, — ще дигнем острова във въздуха…

— Ще дигнете острова във въздуха ли! — ахна морякът.

— Поне отчасти! — обясни Джедеон Спилет.

— Слушайте, приятели — започна инженерът.

И им съобщи последиците от своите наблюдения.

Излишно е да споменаваме с какъв възторг посрещнаха това намерение всички, а особено Пенкроф. Да употребиш изключителни средства, да разбиеш гранита, да направиш водопад, ето какво прилягаше на моряка! И той щеше да стане химик, както би станал зидар или чизмар, щом инженерът имаше нужда от химици. Би станал всичко, каквото пожелаят, дори „учител по вежливост или по танци“, стига да станеше някой път нужда от такъв учител, каза той на Наб.

Наб и Пенкроф бяха натоварени да отделят най-напред лойта на дугонга и да запазят месото, което щяха да използват за храна. Те тръгнаха веднага, без и да искат повече обяснения. Имаха пълно доверие в инженера.

Малко след тях Сайръс Смит, Хърбърт и Джедеон Спилет, понесли носилката, тръгнаха покрай реката към каменовъгления залеж, където имаше много от оня плочест пирит, който се среща в най-новите преходни пластове и от който Сайръс Смит беше донесъл вече едно парче.

Целия ден пренасяха пирит в Комините. Вечерта имаха вече няколко тона.

На следния ден, 8 май, инженерът пристъпи към работа. Тоя плочест пирит се състоеше предимно от въглерод, силиций, алуминиев окис и железен сулфид — последният в много голямо количество — и ставаше въпрос да се отдели железният сулфид и да се превърне колкото се може по-бързо в сулфат. След това от сулфата щяха да получат сярна киселина.

Всъщност това беше и целта. Сярната киселина е един от най-употребяваните химикали и промишленото развитие на една страна може да се определи по количеството сярна киселина, което тя изразходва. По-късно тая киселина щеше да бъде много полезна на преселниците за правене на свещи, щавене на кожи и т.н., но сега тя имаше друго предназначение.

Сайръс Смит избра едно място зад Комините и го изравни грижливо. Поставиха там куп клони и цепеници, а отгоре наредиха пиритни плочи, прилепени една о друга. После посипаха отгоре тънък пласт пирит, предварително раздробен на парчета колкото орехи.

След това запалиха дървата, огънят нажежи плочите, които се запалиха, понеже съдържаха въглерод и сяра. Тогава добавиха нови пластове счукан пирит, така че да се образува голяма купчина, посипаха я отвън с пръст и трева, след като оставиха няколко отдушника, както се овъглява куп дърва, за да се получат въглища.

После оставиха процесът да се извърши сам, а бяха необходими поне десет-дванадесет дни.

Наб и Пенкроф бяха отделили лойта на дугонга и я бяха прибрали в големи пръстени делви. Трябваше да превърнат тая лой в сапун, за да отделят една от съставните й части — глицерина. За тая цел беше достатъчно да я преработят със сода или с вар. На брега имаше в изобилие морски растения, фикоиди, саликорни и разни други водорасли, които образуват варека и гоемона. И тъй събраха много от тия растения, най-напред ги изсушиха, а после ги изгориха в открити ями. Поддържаха горенето на тия растения няколко дни, така че да се дигне достатъчно висока температура, която да разтопи пепелта, и накрая получиха сбита сива маса, отдавна известна под името „естествена сода“.

След това инженерът разложи лойта със сода и получи разтворим сапун и неутралното вещество глицерин.

Но това не беше всичко. Предвид на бъдещите нужди на Сайръс Смит му беше необходимо и друго вещество, калиев нитрат, по-известно под името азотна сол или селитра.

За голямо щастие тоя път природата му достави селитра, която той трябваше само да събере. Хърбърт откри един залеж в северната част на острова, в полите на планината Франклин, и оставаше само да пречистят тая сол.

Когато купчината пирит изгоря напълно, получените вещества — железен сулфат, алуминиев сулфат, силиций и останките от въглища и пепел — поставиха в едно корито, пълно с вода. Разбъркаха сместа, оставиха я да се утаи, после я преляха и получиха бистра течност, разтвор от железен сулфат и алуминиев сулфат — другите вещества останаха на дъното, тъй като бяха неразтворими. Накрая част от течността се изпари, кристалчетата железен сулфат се утаиха, а останалата течност, която не се беше изпарила и съдържаше алуминиев сулфат, отделиха настрана.

Сайръс Смит имаше вече на разположение доста голям брой кристалчета железен сулфат, от които трябваше да получи сярна киселина.

В индустрията инсталациите за получаване на сярна киселина са много скъпи. И действително необходими са грамадни заводи, нарочни съоръжения, платинени уреди, оловни камери, които киселината не може да разяде и където тя се получава, и т.н. Инженерът не разполагаше с такива съоръжения, но знаеше, че в Бохемия произвеждат дори с един градус по-гъста сярна киселина по по-обикновен начин. Така се получава киселината, известна под името нордхаузенова киселина.

За да получи сярна киселина, на Сайръс Смит му оставаше само едно: да нагрее в затворено гърне кристалите железен сулфат така, че сярната киселина да се изпари, а после парите чрез сгъстяване да дадат киселината.

За какво му беше нужна тая киселина? Чисто и просто, за да получи азотна киселина, а това беше лесно, защото селитрата, разтворена в сярна киселина, му даде чрез дестилация азотна киселина.

Той взе азотната киселина, смеси я с глицерин, предварително сгъстен чрез изпаряване над водни пари, и получи, без да има даже нужда от охлаждане, няколко пинти мазна жълтеникава течност.

Сайръс Смит извърши смесването сам, настрани, далеч от Комините, защото имаше опасност от взрив, и като донесе на приятелите си малко от течността, каза им само:

— Ето нитроглицерин!

И действително това беше страшната течност, чиято взривна сила е може би десет пъти по-голяма от силата на обикновения барут и която е причинила вече толкова нещастия! Все пак откакто се намери начин да я превръщат в динамит, с други думи, да я смесват с твърдо вещество, глина или захар, достатъчно шупливо, за да я задържи, опасната течност може да се използва по-безопасно. Но динамитът не беше още известен по времето, когато преселниците работеха на остров Линкълн.

— И с тая течност ли ще дигнем във въздуха скалите? — попита с доста голямо недоверие Пенкроф.

— Да, приятелю — отвърна инженерът. — И нитроглицеринът ще действа с по-голяма сила, защото гранитът е извънредно твърд и ще окаже по-голяма съпротива при взрива.

— И кога ще видим това, господин Сайръс?

— Утре, след като издълбаем дупка за взрива — отвърна инженерът.

На следния ден, 21 май, още призори взривачите отидоха край заливчето, образувано от източния бряг на езерото Грант, само на петстотин крачки от крайбрежието. На това място възвишението беше по-ниско от водите, които бяха задържани в езерото само от една гранитна преграда. Явно беше, че като се разбие преградата, водата щеше да потече през излаза, щеше да образува поток, който щеше да се спусне по наклона на възвишението и да се понесе към морето.

Направляван от инженера, Пенкроф, грабнал търнокоп, който той въртеше здраво и умело, залегна да копае гранита откъм външната му страна. Ямата, която копаеше, започваше на един хребет, водоравен на брега, и трябваше да се издълбае косо, така че да стигне до една точка, чувствително по-ниска от повърхността на езерото. Пенкроф, сменян от Наб, се справи толкова добре, че към четири часа дупката за взрива беше готова.

Оставаше въпросът с възпламеняването на избухливото вещество. Обикновено нитроглицеринът се възпламенява с капсули от гърмящ живак, който, като избухне, причинява взрива.

Но Сайръс Смит знаеше, че нитроглицеринът има свойството да избухва при сътресение. Смит намисли да окачи на една подпора над дупката с взрив буца желязо, тежко няколко ливри, вързано за въже от треви. Завързаха края на друго дълго въже, предварително намазано със сяра, в средата на първото, а другият му край се влачеше по земята на няколко стъпки от дупката с взрив. Когато го запалят, второто въже щеше да гори, докато стигне до първото, то щеше да се запали и да се скъса и желязната буца щеше да падне върху нитроглицерина.

Нагласиха това приспособление. После инженерът отпрати другарите си, напълни дупката с взрив така, че нитроглицеринът стигаше догоре, и разля няколко капки върху гранита под увисналото вече желязо.

После Сайръс Смит взе другия край на намазаното със сяра въже, запали го и се прибра при другарите си в Комините.

Въжето трябваше да гори двадесет и пет минути и наистина след двадесет и пет минути се разнесе страшен взрив, който не би могъл да се опише. Сякаш целият остров се разтърси из основи. Безброй камъни полетяха из въздуха, като че изригваше вулкан. Сътресението от изместения въздух беше толкова голямо, че скалите на Комините се разклатиха. Преселниците, макар и на повече от две мили от мястото на взрива, бяха повалени на земята.

Те станаха, качиха се на възвишението и изтичаха към мястото, където брегът на езерото трябваше да се пръсне от взрива.

Трикратно ура се изтръгна от гърдите им! На гранитната преграда зееше широка пукнатина! Буен поток течеше там, спускаше се пенливо по възвишението до края му и падаше на морския бряг от повече от триста стъпки височина!