Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

История

  1. — Добавяне

Глава VII

Наб още го няма. Размишленията на дописника. Вечерята. Тежка нощ. Страшна буря. Нощен поход. Борба с вятъра и дъжда. На осем мили от първото убежище

Джедеон Спилет, скръстил ръце, стоеше неподвижен на брега, загледан в морето — хоризонтът се сливаше на изток с грамаден черен облак, който се издигаше бързо към зенита. Духаше вече силен вятър и с настъпването на нощта застудяваше.

Хърбърт се прибра в Комините, а Пенкроф се запъти към дописника. Потънал в размишления, той не забеляза моряка.

— Настъпва лоша нощ, господин Спилет! — каза морякът. — Дъжд и вятър, истинска радост на буревестника!

Тогава дописникът се обърна и видя Пенкроф. Първите му думи бяха:

— На какво разстояние от брега според вас вълната блъсна коша и изхвърли приятеля ни?

Морякът не очакваше такъв въпрос. Позамисли се и отговори:

— На два кабелта най-много.

— Чудно ми е само едно — каза дописникът. — Да приемем, че нашият другар е загинал, че и кучето му е намерило смъртта си сред вълните, а морето не е изхвърлило на брега нито трупа на кучето, нито на господаря му!

— Не е никак чудно при такова бурно море — отвърна моржът. — Може теченията да са ги отнесли по-далеч на брега.

— Аз пък смятам — заяви Джедеон Спилет, — без да изказвам някакво недоверие в опитността ви, Пенкроф, че в едновременното безследно изчезване на Сайръс и на Топ, били те живи или мъртви, има нещо необяснимо и невероятно.

— Иска ми се да мисля като вас, господин Спилет — отвърна Пенкроф, — за нещастие аз съм напълно убеден в противното!

Като каза това, морякът се върна в Комините. Буен огън пламтеше в огнището. Хърбърт тъкмо беше хвърлил наръч сухи дърва и пламъкът обливаше с ярка светлина тъмните кътчета на коридора.

Нанизаните курукуси оставиха за следния ден, но изчистиха два тетраса, набучиха ги на ръжен и те скоро започнаха да се пекат на пламналия огън.

В седем часа вечерта Наб още го нямаше. Това продължително отсъствие разтревожи Пенкроф. Опасно беше някаква беда да не е сполетяла негъра в тая непозната страна или пък нещастникът да не е прибягнал към някоя отчаяна постъпка. Но Хърбърт извлече съвсем други заключения от отсъствието на негъра. Според него Наб не се връщаше, защото някое ново обстоятелство го беше принудило да продължи издирванията си. А всяко ново обстоятелство можеше да бъде само благоприятно за Сайръс Смит. Наб не се връщаше, защото го задържаше някаква надежда. Може би беше открил някакво указание, човешка стъпка или пък знак.

Хърбърт, силно развълнуван от смътни предчувствия, изказа на няколко пъти желание да пресрещне Наб. Но Пенкроф му обясни, че ще се лута на вятъра, че в такава тъмнина и при това лошо време надали би успял да открие следите на Наб и че по-добре ще бъде да почака. Ако Наб не се прибереше до сутринта, Пенкроф веднага щеше да тръгне да го търси заедно с Хърбърт.

Джедеон Спилет се съгласи с моряка, че не бива да се делят, и Хърбърт трябваше да се откаже от намерението си.

Започнала беше страшна буря. Югоизточният вятър духаше над брега с несравнима сила. Чуваше се ревът на морето, което беше в отлив и се разбиваше в крайбрежните скали. Дъждът, превърнат в прах от урагана, се издигаше като течна мъгла.

В осем часа Наб още го нямаше. Но сега можеше да се допусне, че само лошото време му е попречило да се прибере и че той трябва да се е подслонил в някоя пещера, докато мине бурята или поне докато съмне. Да го пресрещне човек или да се опита да го намери при това положение, беше невъзможно.

Вечерята им се състоеше само от дивеч. Ядоха с удоволствие месото, което беше много вкусно. Пенкроф и Хърбърт, изгладнели от излета, просто лапаха.

После всеки се настани в кътчето, където беше преспал миналата нощ, и Хърбърт скоро заспа до моряка, който се бе излегнал край огнището.

А времето минаваше и трябва да беше вече два часът през нощта, когато някой разтърси здраво дълбоко заспалия Пенкроф.

— Какво има? — извика той, като се събуди и се окопити с присъща на моряците бързина.

Дописникът се беше навел над него и му казваше:

— Слушайте, Пенкроф, слушайте!

Морякът се ослуша, но долови само рева на бурята.

— Вятърът — каза той.

— Не — отвърна Джедеон Спилет и пак се ослуша. — Стори ми се, че чувам…

— Какво?

— Кучешки лай!

— Лай ли! — извика Пенкроф и скочи веднага.

— Да… лай…

Пенкроф се ослуша по-внимателно и наистина му се стори, че долавя през време на едно леко затишие далечен кучешки лай.

— Е!… — каза дописникът, като стисна ръката на моряка.

— Да… да… — отвърна Пенкроф.

— Топ е! Топ! — ревна Хърбърт, който тъкмо се беше събудил, и тримата се втурнаха към изхода на Комините.

Едва успяха да излязат: вятърът ги блъскаше назад. Накрай се измъкнаха, но можеха да стоят прави само като се облегнат на стената. Гледаха, но не можеха да говорят.

Беше съвсем тъмно. Море, небе и земя се сливаха в непрогледен мрак. В простора сякаш нямаше лъч светлинка.

Известно време дописникът и двамата му другари стояха като смазани от бурята, измокрени от дъжда, заслепени от пясъка. После при едно затишие на бурята пак доловиха кучешкия лай, който се носеше доста отдалече.

Само Топ можеше да лае така! Но сам ли беше, или някой го придружаваше? Не, по-вероятно беше да е сам, защото ако Наб беше с него, би се отправил бързо към Комините.

Морякът стисна ръката на дописника, който нямаше да може да го чуе — стискане, с което искаше да му каже: „Чакайте!“, — после влезе в Комините.

След миг излезе оттам със запалени съчки в ръка, размаха ги в мрака и засвири пронизително с уста.

При тоя сякаш очакван сигнал се чу по-близък лай и скоро едно куче се спусна в Комините. Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет влязоха след него.

Хвърлиха наръч сухи дърва в жарта и буен пламък освети коридора.

— Топ е! — извика Хърбърт.

И наистина беше Топ, прекрасно англо-нормандско куче, наследило от тия две кръстосани породи бързи крака и остро обоняние, две неоценими качества за една хрътка.

Беше кучето на Сайръс Смит!

Но беше само! Нито господарят му, нито Наб бяха с него!

Но как инстинктът му го беше довел до Комините, които то въобще не знаеше? Това изглеждаше необяснимо, особено сред тая мрачна нощ и при такава буря! И една още по-необяснима подробност — Топ не беше нито уморен, нито изтощен, нито даже изцапан с кал или пясък!…

Хърбърт го беше прегърнал и му галеше главата. Кучето се остави да го милват и търкаше шията си в ръцете на момчето.

— Щом се намери кучето, ще се намери и господарят! — заяви дописникът.

— Дай боже! — отвърна Хърбърт. — Да вървим! Топ ще ни води!

Пенкроф не възрази. Той чувстваше, че появата на Топ можеше да опровергае предположенията му.

— Да вървим! — каза той.

Пенкроф зари грижливо жарта в огнището. Бутна и няколко дървета под пепелта, така че да сварят огън, когато се върнат. После, воден от кучето, което сякаш го подканваше с тихо лаене, и последван от дописника и момчето, той се спусна навън, след като взе останалата вечеря.

Бурята беше в разгара си и може би в най-голямата си стихия. Дописникът и момчето вървяха след Топ, а морякът завършваше шествието. Невъзможно беше да разменят нито дума. Дъждът не беше много пороен, тъй като ураганът го превръщаше във воден прашец, но ураганът беше страшен.

За щастие едно обстоятелство помогна все пак на моряка и на двамата му другари — вятърът духаше от югоизток и следователно ги удряше отзад.

Щом морякът и другарите му се отдалечиха от стената, вятърът пак ги зашиба със страшна ярост. Приведени, извърнали гръб към стихията, те вървяха много бързо и следваха Топ, който не се колебаеше накъде да продължи. Изкачваха се към север, от дясната им страна се издигаше безкраен хребет вълни, които се разбиваха с оглушителен рев, а вляво се разстилаше тъмна местност, която не можеше да се определи каква е. Предполагаха, че трябва да беше сравнително равна, защото сега ураганът минаваше над тях, без да се връща назад, както правеше, когато се блъскаше в гранитната стена.

В четири часа сутринта можеше да се пресметне, че са изминали към пет мили. Облаците се бяха поиздигнали и не се влачеха вече по земята. Бурята, смесена с малко дъжд, преминаваше в леден вятър, по-сух, но по-остър. Леките им дрехи пропускаха студа и влагата и Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет навярно си изпатиха жестоко, но нито стон не се отрони от устните им.

Крайбрежието беше еднообразно и само разпокъсана верига от хълмчета го делеше от океана. Тук-таме стърчаха две-три дървета, приведени към запад, извърнали клони в същата посока. Далеч на югозапад се окръгляше окрайнината на последната гора.

В тоя миг Топ започна да проявява явни признаци на вълнение. Изтичваше напред, връщаше се при моряка и сякаш го подканваше да бърза. Кучето се беше отделило от брега и водено от чудния си инстинкт, се спусна без никакво колебание сред дюните.

Последваха го. Местността изглеждаше съвсем пуста. Не се мяркаше жива душа.

Широката окрайнина на дюните беше осеяна с произволни могили и дори хълмове. Тя приличаше на някаква малка пясъчна Швейцария и за да се оправи там човек, необходим беше рядък усет.

Пет минути след като се отделиха от брега, дописникът и другарите му стигнаха до нещо като пещера, издълбана в гърба на висока дюна. Топ се спря и залая силно. Спилет, Хърбърт и Пенкроф влязоха в пещерата.

Там беше Наб, коленичил пред едно тяло, проснато на постеля от треви…

Беше тялото на Сайръс Смит.